Умберто Еко
Кант и птицечовката (72)

Да се прави референция за коне

Ако се върнем към историята на Монтесума, която разказах в 3.3., ще видим, че (1) неговите вестоносци му предават чрез интерпретанти НС на коня; (2) те очевидно правят референция за нещо, което са видели по време на слизането на испанците на брега; (3) Монтесума разбира, че правят референция за нещо, преди още да е разбрал за какво се касае; (4) въз основа на тяхната интерпретация Монтесума си изгражда един КТ за коня, благодарение на който вероятно ще бъде в състояние да разпознае референта, когато се натъкне на него; (5) както изглежда, Монтесума, след като получава новината, се затваря за дълго време в мълчание и можем да предположим, че не е направил нито веднъж референция за конете до момента, когато е разпознал някой от тях; (6) Монтесума може в подходящия момент да е разпознал загадъчния maçatl, за който са му говорили вестоносците, и въпреки това може да е продължил да предъвква информацията и да се е въздържал да говори по темата и следователно да се е въздържал да прави референция за конете.

Всичко това е в сила, ако някой, когато „прави референция за един кон или за коне“, не възнамерява да „интенционализира ноемата кон“. Но това отново би означавало да си играем с термините и референцията е вече достатъчно комплексен проблем, за да трябва да го усложняваме и с проблема за интенционалността. Както ще видим, достатъчно е да поставим проблема за намеренията (интенцията) на говорещия.

Следователно можем да асоциираме едно НС с един термин, това НС (на което би трябвало да съответства един КТ) съдържа инструкции за разпознаването на референта, но инструкциите за разпознаването на референта и самото разпознаване нямат в първия момент нищо общо с референциалния акт за нещо.

Сега нека усложним нашата история. Испанците пристигат в двореца на Монтесума, той мисли, че разпознава един maçatl в двора на двореца и тича развълнуван при придворните си (сред които са и вестоносците), заявявайки, че в двора има един maçatl. В този случай той определено ще направи референция за кон и така ще го разберат вестоносците, тъй като именно те са му съобщили значението на думата. Но един от вестоносците може да се усъмни: сигурно ли е, че Монтесума използва наистина думата maçatl в смисъла, в който я използват те? Проблемът не е маловажен: ако Монтесума е прав и в двора наистина се е появил кон, това означава, че испанците вече са пристигнали в столицата.

А ако, изслушвайки тяхното описание, Монтесума е разбрал погрешно и сега смята, че е видял кон, докато на практика е видял нещо друго? Въпреки че има дори достойни хора, които твърдят, че думата „кон“ прави референция винаги и във всички случаи за конете (за „конността“) независимо от намеренията или лексикалната компетентност на говорещия, на мен ми се струва, че вестоносците не биха могли да се задоволят с тази хубава увереност, защото техният проблем е да разберат какво е видял Монтесума и за какво прави референция, па макар и бъркайки името.

Вестоносците се сблъскват с проблема, който имат много съвременни учени, а именно: проблема за начина, по който може да се „фиксира референцията“. Но техният проблем не е как да идентифицират референта на думата maçatl: относно нейното НС те вече са се споразумели. Вестоносците ще са склонни да се съгласят с този, които дефинира екстенсията на един термин като множеството от всички неща, за които терминът е верен (само че биха направили следната уместна корекция, знаейки, че засега говорят все още за термини, а не за изказвания: „множеството от нещата, за които терминът може да се приложи коректно, ако искаме впоследствие да изказваме верни пропозиции“). Те трябва обаче да решат дали Монтесума прилага термина коректно (и критерият за коректност е този, който те — Номотетите — са фиксирали в деня на слизането на испанците на сушата) и чак след като вземат това решение, ще могат да фиксират референцията, която иска да направи Монтесума с изказването „има maçatl в двора на двореца“. Забележете, че като говори, Монтесума вероятно има намерение да използва думата maçatl в същия смисъл, в който я използват вестоносците му, но това не ни успокоява особено и не успокоява много и тях. Те могат по принципа на добронамереността да допуснат, че Монтесума я използва в същия техен смисъл, но не са сигурни.

Вестоносците са сигурни, че Монтесума говори за нещо и че това, което извършва, е акт на референция, но не са сигурни, че „сочи“ референта, който разбират те.

Как да се постъпи? Има само едно решение: да се разпита Монтесума, за да се разбере дали с думата maçatl той иска да направи референция за животни, които изглеждат така и така. Естествено, и това няма да е достатъчно и увереност ще се постигне чак когато Монтесума им покаже някое животно, произнасяйки съответния термин, но докато този момент настъпи, ще трябва да се направи обществено — колкото е възможно повече стимулирайки интерпретациите на Монтесума — нуклеарното съдържание на maçatl.

Затова сигурно ще последва продължително договаряне, в края на което страните ще разполагат с една поредица от думи, жестове, рисунки, направени обществено, нещо като протокол, нотариална декларация. Само чрез това изказано договаряне вестоносците ще бъдат достатъчно сигурни, че Монтесума прави референция за същото нещо, за което смятат да направят референция и те, когато казват maçatl. Фиксирането на референцията на изказването за пореден път (както за интерпретацията на КТ чрез едно НС) означава да се направи експлицитна една верига от интерпретанти, поддаващи се на интерсубективен контрол.

И от този момент нататък вестоносците ще са сигурни, че Монтесума прави референция за нещо, че нещото, за което прави референция, е нещо, което те са готови да разпознаят като кон, и все пак няма да са още сигурни, че конят в двора наистина съществува. Което ни показва, че „да се прави референция за“, наличието на намерение (когато се прави референция) езикът да се използва така, както го използват събеседниците, и притежаването на едни и същи инструкции за разпознаване на референта все още няма нищо общо с факта, че езиковият акт на референцията изразява вярна пропозиция.

Мисля, че за тези различия трябва да се държи сметка, когато се приема, че семиотиките със структуралистко вдъхновение не се интересуват от референцията. Не мисля, че съществува човек, който да е отрекъл някога, че използваме езика, за да извършваме референциални актове; може би не се е заявявало достатъчно енергично, че значението на един термин включва и поредица от инструкции, за да се идентифицира референтът на този термин (когато той се използва в изказване с референциални функции)^[4], но не се е отричало също никога, че в значението на „котка“ би трябвало да има нещо (дори това нещо да е „животно от семейство котки, четирикрако, мяукащо“), което да ни позволи да различим проявата котка от един килим.

По-скоро, тъй като проблемът на семиотиките със структуралистко вдъхновение беше как да се дефинира функционирането на системите от знаци (или системите на текстовете) сами по себе си и независимо от начина, по който правят референция, ударението се поставяше предимно върху връзката между означаващо и означаемо или между израз и съдържание.^[5] Никой, разбира се, не поставяше под съмнение факта, че която и да е система от знаци може да бъда използвана за референция към обекти и състояния на света, но — казано простичко — се смяташе, че за да могат да използват думата „котка“, така че да направят референция за дадена котка, говорещите трябва първо да се договорят за значението „котка“^[6]. А това всъщност беше начин да се възприеме в друг контекст твърдението от втория период на Витгенщайн (Wittgenstein 1953, § 40), според което значението на дадено име не трябва да се бърка с носителя на това име: „Ако господин N.N. умре, казваме, че е умрял носителят на името, а не значението на името. И би било безсмислено да се говори по този начин, защото, ако името престане да има значение, няма да има смисъл да се каже «господин N.N. умря».“

Семиотики със структуралистко вдъхновение тръгваха от принципа, че референциалните актове са възможни само доколкото се познава значението на използваните за тях термини — идея, която се поддържа и в рамките на аналитичната парадигма, примерно от Фреге; но за разлика от Фреге, те не намираха за интересно да се задълбочат в явлението на референцията, смятайки го за извънезикова акциденция. Моето подозрение е, че проблемът е останал неясен и за семантиките на истинно-функционалната логика, и то по очевидни причини: проблемът за референцията не може да се разреши с формални термини, защото е свързан с намеренията на говорещия и следователно е прагматично явление. Като такова, той убягва както на обхвата на структуралните семиотики, така и на моделиращите семантики. Провокацията, която ни отправи теорията на строгото обозначаване (макар че, както ще видим, не я смятам за убедителна)^[7], ни накара да мислим, че могат да съществуват референциални актове, които поне на пръв поглед не предполагат разбирането на значението на използваните за тях термини.