Умберто Еко
Кант и птицечовката (65)

4.6.3. Къде се намира аморфният „континуум“?

Всичко това ни връща към опозицията между системния или холистичен натиск на една система от пропозиции и възможността за наблюдаеми изказвания, зависими от перцептивния опит.

Постулирането на един перцептивен семиозис би трябвало да постави отново на дневен ред разрива между онези, които смятат, че ние придаваме форма на един аморфен континуум и че тази форма е културна конструкция, и онези, които смятат, че това, което ние познаваме от средата, е детерминирано от характеристики на самата среда, от която извличаме открояващата се информация, която тя ни предлага sponte propria.

Очевидно е, че дори едно наблюдаемо изказване като „вали дъжд“ не може да се разбере и да бъде преценено като истина или лъжа другаде, освен в една система от езикови конвенции, въз основа на които разграничаваме значението на дъжд от това на роса или ръмене, и че следователно понятието „дъжд“ зависи не само от някои лексикални конвенции, но и от една последователна система от пропозиции за атмосферните явления. Ще цитирам една формула, която Пътнам приписва на Уест Чърчман, който я приписва на А. И. Сингър Младши, който на свой ред я разбира като ефикасно резюме на мисълта на Джеймс (Putnam 1992: 20): „познанието на фактите предполага познание на теориите, познанието на теориите предполага познание на фактите“. Но значението на дъжд не зависи от химическото понятие вода, в противен случай необразованите не биха могли да твърдят, че вали дъжд, и всеки от нас ще прави невярно изказване, когато говори за „киселинни дъждове“, при които само Бог знае вече какво пада от небето. По същия начин, за да се отбележи, че има слънце или че има пълнолуние, със сигурност е нужно да се споделя един вид, макар и наивно, сегментиране на астрономическия континуум, но не е нужно да се познават астрофизическите различия между звезда и планета.

Едно наивно сегментиране на континуума може да оцелее и в рамките на система от взаимносвързани понятия, която всъщност го отрича: затова ние спокойно казваме, че слънцето се е издигнало в небето, докато в светлината на понятийната система, на която се опира нашето собствено знание, би трябвало да ни е известно, че слънцето не се движи.

Нека се опитаме да си представим един идеен диспут между Галилей, един от неговите птолемейски противници, един привърженик на третата сила като Тихо Брахе, Кеплер и Нютон. Смятам, че не е нужно богато въображение, за да си представим как всички събеседници са съгласни с факта, че в този момент в небето се вижда слънцето или луната, че и двете са с кръгла, а не с квадратна форма, и че осветяват на възвишението Арчетри нещо, което всички разпознават като дървета. И все пак в рамките на различни системи от пропозиции движението, разстоянията, функциите на слънцето и луната, понятията като маса, епицикъл и деферент, тежест или гравитация не само придобиват различна стойност, но дори могат да бъдат признати или отречени. Но макар че всеки от участниците в диспута се придържа към различна отправна концептуална картина, всички възприемат по един и същи начин някои обекти и явления.

За Галилей движението на слънцето е привидно, а за неговия противник — реално. Но това различие е релевантно спрямо една последователна система от пропозиции за вселената, не спрямо наблюдаемото изказване, по което и двамата са съгласни.

Едно е да се каже дали всички възприемаме лунно затъмнение и друго е да се каже какво е движението на небесните тела, което причинява перцепцията на затъмнението. Първият проблем се отнася до начина, по който се формира перцептивното съждение (колкото и да е зависимо от структурата на нашия когнитивен апарат, то винаги трябва да отразява многообразното на усещането), докато вторият се отнася до система от пропозиции (за Кант — система от емпирични съждения), която със сигурност се влияе от вътрешни структурни връзки. Когато се говори за холизъм, се разбира солидарността на една система от пропозиции; когато пък се говори за перцепция — макар че може да се изкаже хипотезата, че тя се влияе от една система от пропозиции, които създават поредица от очаквания, — се имат предвид наблюдаеми изказвания, които трябва по някакъв начин да отразяват това, което средата ни предлага непосредствено.

Знам много добре, че за Дейвидсън предположението, че съществуват наблюдаеми изказвания, независими от една обща система от пропозиции, е третата догма на емпиризма, но не можем да се откажем от очевидността на факта, че е по-лесно да договорим (за много кратко време) нашето съгласие по изказването „Внимавай: има стъпало“, отколкото съгласието по обявяването на втория закон на термодинамиката. И разликата се състои в това, че в случая с първото изказване аз контролирам непосредствено на перцептивна основа (стъпалото е „емпирично понятие“). Така в историята, разказана в 3.5.1., Гавраил и Белфагор можеха да имат много различни понятия за добродетелта, но и двамата бяха в състояние да установят сексуалното различие между Йосиф и Мария.

Следователно, дори ако се допусне, че всяка културна система и всяка езикова система, на която тя се опира, сегментират континуума на опита по свой начин (Дейвидсън би говорил в случая за „концептуална схема“?), това не пречи организираният чрез системи от пропозиции континуум да ни се предлага съгласно линии на резистентност, които осигуряват директиви за хомогенната в интерсубективно отношение перцепция, включително между субекти, които се опират на различни системи от пропозиции. Сегментирането на континуума, което се извършва от една система от пропозиции и категории, по някакъв начин държи сметка за факта, че този континуум не е вече изцяло аморфен, т.е. дори ако е аморфен като пропозиции, не е изцяло хаотичен като перцепция, защото в него вече са разграничени обекти, които са интерпретирани и конституирани като такива на перцептивно равнище; сякаш континуумът, в който една система от пропозиции разграничава своите конфигурации, вече е бил прочистен от един „първобитен“ и все още несистемен семиозис. Преди да се реши, че слънцето е небесно тяло, или планета, или нематериално тяло, което обикаля около земята или стои в центъра на орбитата на нашата планета, е имало перцепция на едно бляскаво тяло с кръгла форма, което се движи в небето, и този обект е бил познат и на нашите предци, които може би още не са били измислили дори име, с което да го назоват.^[15]