Умберто Еко
Кант и птицечовката (59)

4.4. Незаличимите свойства

Трябва ли да смятаме, че заради първобитната природа на ненаучните категоризации не може да има незаличими признаци? Изглежда, че не, защото е казано с право (Violi 1997: 2.2.2.3), че някои признаци се оказват по-_резистентни_ от други и че тези незаличими признаци не са само категориални етикети като ЖИВОТНО или ФИЗИЧЕСКИ ОБЕКТ. В живота на семиозиса забелязваме, че се противим да заличим и някои „фактуални“ свойства, които ни изглеждат по-значими или по-характерни от други. Мнозина биха приели идеята, че една морска свиня не е БОЗАЙНИК (видяхме, че това не е признак, който принадлежи към КТ на морската свиня и че в продължение на столетия се е вярвало, че тя е риба), но (колкото и малко да знаят за морските свине) трудно биха приели идеята, че морските свине имат свойството да живеят по дърветата. Как да се обясни фактът, че някои отрицания изглеждат по-резистентни от други?

Виоли (Violi 1997: 7.2) прави разграничение между съществени и типични свойства: съществено е това, че котката е животно, типично е това, че мяука, и второто свойство може да бъде заличено, докато първото не. Но ако е така, то ние стигаме пак до старото различие между речникови свойства и енциклопедични свойства. Виоли обаче (1997: 7.3.1.3) смята за незаличими и някои функционални свойства (които са тясно свързани с КТ в резултат на една типична affordance на обекта), поради което е трудно да се каже за нещо, че е кутия, отричайки, че може да съдържа предмети (и ако не може, ще бъде фалшива кутия).^[6]

Нека разгледаме следните изказвания:

(1) „Мишките не са БОЗАЙНИЦИ.“ Става дума за семиотично твърдение за речниковите конвенции, които съществуват във вътрешността на даден език, или по-точно за твърдение за съществуващата таксономична парадигма. В рамките на парадигмата твърдението със сигурност е невярно, но мнозина биха могли да разпознаят и назоват мишка, без да знаят, че (1) е невярно. Може да се предположи, че (1) трябва да се разбира така: „твърдя въз основа на нови фактуални доказателства за техния размножителен процес, че мишките не могат повече да се вписват в групата БОЗАЙНИЦИ“. Както ще видим в 4.5., подобни изказвания са се разпространявали в продължение на осемдесет години по повод на птицечовката. В този смисъл доказателството за тяхната истинност е било на първо място задължение на изследователите, които са контролирали емпирично физиологията и анатомията на животното. Но, естествено, би било достатъчно да се промени таксономичният критерий, за да се каже, че птицечовката не е БОЗАЙНИК. В този случай твърдение (1) не се отнася нито до КТ, нито до НС на мишката, не е част от онази зона на обща компетентност, за която говорих в 3.5.2. То е част евентуално от МС: нека зоолозите решат какво е повече или по-малко заличимо за тях.

(2) „Мишките нямат опашка“. Ако твърдението се разбира като детерминирано от универсален квантификатор и отнасящо се до всички съществуващи мишки, би трябвало да осигурим поне една мишка с опашка, за да докажем, че е невярно. Мисля обаче, че във всекидневния живот е малко вероятно да се изкажат подобни твърдения, които предполагат говорещият да провери предварително всички мишки (милиарди мишки) една по една. Това твърдение би трябвало да се преформулира така: „свойството да имат опашка не е част от КТ на мишката, нито от НС на думата «мишка»“. Видяхме, че нуклеарните съдържания са обществено контролируеми и бих казал, че лесно може да се опровергае твърдение (2). Тези неща, които ние разпознаваме като мишки, имат опашка (обикновено), има опашка стереотипът за мишка и има опашка прототипът за мишка, ако съществува някъде. Изглежда малко вероятно някой да изкаже твърдение (2), но е било възможно — както ще видим — някой да каже, че женската птицечовка няма гръдни жлези (става дума за случай, в който КТ е бил в процес на установяване). Тогава свойството да се притежава опашка заличимо ли е, или не? Мисля, че въпросът не е поставен правилно: когато интерпретирам един КТ по принцип, всички свойства имат еднаква стойност, включително защото все още трябва да узная до каква степен типът наистина се споделя изцяло от всички говорещи. Сигурното доказателство се получава, когато се разпознае една проява. Поради което минаваме към следващия пример.

(3) „Това е мишка, но няма опашка.“ Възможно е да се намери мъртво мишле и да се разпознае, въпреки че е с отрязана опашка. Нашият КТ за мишката съдържа и характеристиката „опашка“ и все пак това е едно заличимо свойство.

(4) „Това е мишка, но не е животно.“ Тук трябва да се върнем към това, което вече казахме: присъждането на животински характер няма нищо общо с вписването към дадена категория, става дума за един перцептивен примитив, за един пред-категориален опит. Ако това не е животно, не може да бъде мишка (ще бъде обичайната мишка-робот, която в много страници по философия на езика е преследвана от котки-роботи). Нещо да бъде животно, е едно незаличимо свойство.

(5) „Това е мишка, но има заоблено цилиндрична форма с изострени краища като змиорка.“ Ако допуснем, че някой — без да трябва да се явява на изпит по философия на езика — е толкова глупав да изкаже на сериозно твърдение (5), трудно ще се съгласим с него. В условията за разпознаването на една мишка като такава — и от тези условия не можем да се откажем (те са незаличими) — се включва и нейната почти овална форма, която се изостря леко към муцуната. Важността на тази Gestalt е такава, че ние можем да пренебрегнем опашката и дори наличието на крака. След като веднъж вече сме я възприели, тази Gestalt на мишката ни позволява да изведем дедуктивно наличието на крака и опашка (ако мишка, тогава опашка).^[7] Наличието на земята на четири крачета или на опашка ни позволяват само да заключим абдуктивно за мишката, която я няма. В този случай се държим като палеонтолога, който по една челюст възстановява череп, тъй като се основава на един, макар и хипотетичен, КТ на даденото праисторическо същество. С други думи, ако един 3D модел е част от КТ, той изпълнява толкова важна роля за разпознаването и идентификацията, че не може да бъде заличен.

(6) „Това е мишка, но е дълга 80 метра и тежи 800 кила.“ Никой неизключва възможността — като се имат предвид шегичките на генното инженерство — това твърдение да стане един ден изказуемо. Но смятам, че в този случай бихме говорили за появата на нов вид (ще ги наречем мишки₂ в опозиция на нормалните мишки₁). Помислете си само с колко различен тон ще бъде произнесено твърдението „в кухнята има мишка“, в зависимост от това дали става дума за мишка₁, или за мишка₂. Това означава, че КТ на мишката включва и стандартни размери, които — макар и да могат да бъдат договаряни — не могат да надвишат определен таван. Прочут е въпросът на Сърл (Searle 1979): защо, когато се влезе в ресторант и се поръча хамбургер, никой не очаква келнерът да донесе хамбургер, дълъг една миля и поставен в пластмасов куб? Любопитен е фактът, че скоро след формулирането на този пример една американска верига от ресторанти разработи наръчник за готвачите си, с който определи размерите, теглото, степента на изпичане, количеството на подправките, които са нужни за един стандартен хамбургер; и то не за да отговори на Сърл, а защото в икономически и индустриален аспект е важно да се направи обществено стандартното понятие за хамбургер. Естествено, това на веригата от ресторанти не е само изработване на КТ, а и изработване на МС на термина „хамбургер“, но същевременно се фиксират нуклеарните условия, за да може човек да поддържа по интерсубективно приемлив и неоспорван начин типа на хамбургера, ако не чак по отношение на теглото и печенето, то поне по отношение на размерите и приблизителните му съставки. Следователно, ето че едно такова свойство като стандартния размер се оказва, ако не чак незаличимо, то поне трудно заличимо. Разбира се, по-малко смущаващо е да се каже, че има мишка, тежаща 800 килограма, отколкото да се каже, че има мишка, която не е животно, но ако, за да се обоснове първото твърдение, трябва да се допусне, че става дума за изкуствена мишка, то за да се обоснове второто, трябва най-малкото да се постулира възможен свят, който е съвсем невероятен и в който тази мишка, ако не е изкуствена, ще бъде поне измислена или фиктивна.

(7) „Това е слон, но няма хобот.“ Тук трябва да разграничаваме междупропозицията „Това е слон, но няма вече хобот“ (случаят е подобен на този с мишката без опашка) и твърдението, че дадено животно е слон и въпреки това няма хобот, а глава с друга форма (примерно, като кенгуруто или албатроса). Мисля, че всеки би реагирал с възражението, че в този случай не става дума за слон, а за някакво друго животно. Може да се предположи, че съществуват породи мишки без опашка, но идеята за порода слонове без хобот не ни вдъхва доверие. И наистина, случаят е подобен на (5). Хоботът е част от характерната Gestalt на слона (повече от бивниците, но не ме питайте защо, а се опитайте да нарисувате слон с един хубав хобот и без бивници и по принцип другите би трябвало да го разпознаят; но ако нарисувате животно с бивници, но със заоблената муцуна на морската свиня, никой няма да каже, че сте нарисували слон). В най-добрия случай можем да кажем, че присъствието на хобота не е достатъчно за разпознаването на слон, защото може да принадлежи и на мамута, но разбира се, отсъствието на хобота елиминира слона. Това е едно незаличимо свойство.

Този пример ни подсказва, че заличимите свойства са достатъчни условия за разпознаването (като драсването на кибритената клечка за горенето), докато незаличимите свойства се разпознават като необходими условия (в смисъла, в който не може да има горене без кислород). Разликата е, че във физиката или в химията може да се установи експериментално кои условия са наистина необходими, докато в нашия случай необходимостта на тези условия зависи от много фактори — и перцептивни, и културни. Изглежда интуитивно разбираемо това, че едно животно, създадено от природата без хобот, вече не е това, което сме решили да наричаме слон. Ами ако природата беше създала носорог без рог? Аз смятам, че ще трябва тогава да го включим в друг вид и да го наричаме по друг начин, ако не за друго, то поне защото етимологията ще ни го наложи. И все пак подозирам, че ще бъдем по-снизходителни и гъвкави по въпроса за носорога, отколкото по въпроса за слона. Факт е, че докато индийският носорог (Rhinoceros unicornis, вероятно този, който Марко Поло е видял) има само един рог, то африканският носорог (Diceros bicornis), както личи и от латинското название, има два рога; но ето че Лонги рисува един ден носорог, ние всички го разпознаваме като такъв, а пък той е без рог.

Разпознаването на дадено свойство като незаличимо зависи от историята на нашия перцептивен опит. Ивиците на зебрата ни се струват незаличими свойства, но достатъчно би било в хода на еволюцията да са се развили породи коне и магарета с козина на ивици и ивиците биха станали напълно заличими, защото ще сме изместили вниманието си към някой друг характерен признак. И може би същото би станало и в една вселена, в която четирикраките имат хобот. Тогава може би именно бивниците биха станали незаличими.

Една цяла иконография в романите и филмите ни беше убедила, че едно незаличимо свойство за разпознаването на индианеца са перата: и ето че пристига Джон Форд в Stagecoach, който проявява иконографския кураж да покаже внезапно на едно възвишение Херонимо и неговите хора без пера, и веднага цялата зала затаява дъх в нетърпеливо очакване на нападението срещу дилижанса, тъй като е разпознала отлично червенокожите (в черно-бял филм). Бихме могли да кажем, че Форд вероятно е открил и други незаличими признаци, които детерминират в дълбочина нашия КТ: шарките по скулите, невъзмутимата дързост, погледа може би.^[8] Но той успява да ни убеди, създавайки даден контекст (една мрежа от интертекстуални връзки и една система от очаквания), така че да направи някои физиономични черти, разположението на възвишението, присъствието на определен тип оръжия и облекло по-релевантни от наличието на пера. Това, че именно контекстът установява кои са релевантните свойства, е вече казано в Еко (1979 и 1994). Съгласен съм следователно и с Виоли (Violi 1997 9.2.1 и 10.3.3), когато накрая отрежда на контекста функцията да прави подбора на незаличимите свойства. Така че съществените свойства стават тези, които не бива да пренебрегваме, ако в даден контекст искаме да поддържаме разговора, и които могат да бъдат отречени само с цената на ново договаряне за значението на термините, които използваме.

Понякога контекстът може да бъде общ за дадена епоха и за дадена култура и само в такива случаи се оказват незаличими речниковите свойства, препращащи към начина, по който дадената култура е класифицирала обектите, които познава. Но и в такива случаи нещата често се развиват комплексно с много сценични обрати. И потвърждение ще намерим в това, което читателят вероятно отдавна очаква, а именно: истинската история на птицечовката.