Умберто Еко
Кант и птицечовката (55)

3.7.11. От обществения КТ до този на твореца

Един КТ е винаги частен факт, но става обществен, когато се интерпретира като НС, а едно обществено НС може да осигури инструкции за създаването на когнитивните типове. Следователно в известен смисъл, въпреки че когнитивните типове са частни, те са подлагани непрекъснато на един обществен контрол и Общността ни обучава стъпка по стъпка да нагаждаме нашите КТ към чуждите. С контрола на когнитивните типове става това, което става и със случайно подхвърлените изказвания. Ако кажа, че вали, когато епидермисът ми се покрива с едва забележими частици влага, но в действителност не пада вода от небето, другите ще побързат да ми кажат, че това, което усещам, е роса, а не дъжд, и ще ме инструктират как да различавам дъжда от росата и как да прилагам правилно двата термина, когато изразявам словесно моето перцептивно съждение. Когнитивните типове стават обществени, защото в хода на възпитанието те са преподавани, преразглеждани, коригирани, обогатявани според одобрения от Общността статус на уменията. Защото ни представят кучето, като ни обръщат внимание, че има четири крака, а не два като кокошката, и ни стимулират да възприемем като пертинентен дружелюбния му характер и ни приканват да не се боим от него и да го погалим, и ни предупреждават, че изскимтява, когато го настъпим по опашката. Защото много скоро ни казват, че слънцето в действителност е по-голямо, отколкото го виждаме и отколкото бихме си представили, че е.

Казахме, че физиономичните типове на индивидите могат да бъдат много частни. И все пак в комуникативното взаимодействие и физиономичните типове, тъй да се каже, се събират заедно чрез вериги от интерпретации: възможно е аз и Марко да имаме различен КТ за Джани, но обикновено с други приятели си разменяме описания на Джани, правим забележки за неговия начин да се смее, казваме, че е по-едър от Роберто, виждаме негови снимки, които преценяваме като снимки с повече или по-малко прилика… С една дума, установяват се (поне в кръга на нашите частни познанства или за редица обществени личности) нещо като иконографски конвенции и до каква степен те са от значение за обществените личности, това личи от факта, че ги разпознаваме и на карикатура (тъй като карикатурата е изкуството да се засилват или дори да се откриват най-изпъкващите типични черти на дадено лице).

Много частни типове биха могли да принадлежат на творците. Един художник има перцепция за разликата между цветовете, която е много по-съвършена от тази на обикновения човек, и със сигурност Микеланджело е имал за човешкото тяло един КТ, който е много по-комплексен от един 3D модел. Но това не означава ни най-малко, че неговият тип е трябвало да остане частен и идиолектен. Напротив, един 3D модел очевидно е елементарният тип, по който обикновено има съгласие, когато се възприема едно човешко тяло, но непрестанната интерпретация на анатомистите, художниците, скулпторите или фотографите служи да го променя и обогатява. Само за някои, разбира се: има разделение в когнитивната дейност, както има разделение в езиковата дейност и както има разширени кодове и стеснени кодове, в същия смисъл, в който един химик има за водата по-богато понятие от това на обикновените хора. Както в езиковата комуникация се прави винаги взаимообмен между повече или по-малко стеснени или разширени компетентности, така става и в „обмена“ с когнитивните типове.

Затова се казва, че творците обогатяват нашата способност да възприемаме средата. Един творец (и това се разбира под понятието за остранностяване, което предлагат руските формалисти) се опитва непрестанно да коригира възприетите когнитивни типове, сякаш възприема всяко нещо като обект, който е бил до момента непознат. Сезан или Реноар са ни тренирали да гледаме по различен начин — в някои случаи с изключителна перцептивна радост и свежест — листата и плодовете или лицето на девойка.

Съществуват линии на резистентност в стимулното поле, които се противопоставят на неконтролираната художествена измислица (или налагат на твореца да изобразява не обекти от нашия свят, а обекти от един възможен свят). Затова невинаги предложението на твореца се приема изцяло от Общността. Трудно е да успеем да възприемем един КТ за женското тяло, вдъхновен от Разголена младоженка на Дюшан; и все пак работата на творците се опитва винаги да постави под въпрос нашите перцептивни схеми, ако не другояче, то поне приканвайки ни да признаем, че при дадени обстоятелства нещата биха могли да изглеждат различно или че съществуват възможности за алтернативна схематизация, които правят пертинентни по провокационно анормален начин някои черти на обекта (скелетната издълженост на телата у Джакомети, неконтролируемото нарастване на плътта и на мускула у Ботеро).

Помня една вечер, в която се забавлявахме с групови игри, включително с един вариант на „красивите статуи“: отделни субекти трябваше да ни карат да отгатваме за кое произведение на изкуството се отнася мимическото представяне. По едно време няколко момичета застанаха (в добре оформена група) с неестествено разположени крайници и с изкривени черти на лицето. Почти всички разпознаха, че става дума за Госпожиците от Авиньон. Ако човешкото тяло може да интерпретира изображението, което се дава от Пикасо, това значи, че това изображение е уловило някои възможности на човешкото тяло.