Умберто Еко
Кант и птицечовката (51)

3.7.7. Физиономични типове за индивиди

Но нека се върнем отново към „преброяването“ на различните КТ в нашия все още много неизследван архипелаг. Един КТ може да се отнася и до индивиди. Джейкендоф (Jackendoff 1987: 198–199) казва, че макар и към един и същ 3D модел да се прибягва за разпознаването както на индивиди, така и на родове, става дума за два различни процеса. В случая, в който аз категоризирам Джорджо като човешко същество от мъжки пол, аз решавам, че проява_i е пример на тип_k. В случая, в който разпознавам Джорджо като Джорджо, аз решавам, че една проява_i е идентична на проява_j. Други биха казали, че в първия случай разпознавам Джорджо като подобен на други хора, а във втория — като същия човек. Бихме могли да кажем, че при индивидите съвпадат типът и проявата. Но в процесите на разпознаване не става така, защото проява_i (индивидът, който виждам в този момент) е наистина проява, докато проява_j е все пак почерпена от паметта, независимо дали става дума за мисловен образ, или за каквато и да е друга форма на запис, и следователно и тя е КТ, който би трябвало да дефинираме като „индивидуален тип“, но който — доколкото терминът е на границата с оксиморона — ще наричам физиономичен тип.

Ако не постулираме физиономични типове, ще остане необяснимо как сме способни да разпознаваме все един и същи човек в хода на времето. Година подир година хората се променят, лицето отслабва или напълнява, появяват се бръчки, косите побеляват, раменете се превиват, походката губи своята гъвкавост. Истинско чудо е, че при нормални обстоятелства ние сме способни да разпознаем някого, след като не сме го виждали за много дълъг период от време. До такава степен, че ако в началото не го разпознаем, достатъчен е после един тембър на гласа, един поглед, за да ни накара да го познаем и да произнесем каноничното „Колко си се променил!“.

Това означава, че за субекта ние сме си създали един физиономичен тип, запазващ от оригинала само някои водещи белези, които се отнасят понякога повече до начина, по който обръща поглед, отколкото до формата на носа или количеството и дължината на косата. Запаметяваме нещо като Gestalt на лицето (или на телосложението, понякога на походката), което устоява и при промените на всяко свойство поотделно.

Колко е схематичен физиономичният тип — това го знаят влюбените, които страдат от два наглед противоположни инцидента. От една страна, винаги имат чувството, че виждат отдалеч любимия човек, само че после се убеждават, че са сбъркали: с други думи, желанието ги кара да прилагат физиономичния тип нашироко, опитвайки се да го направят приложим за много на брой конкретни прояви. От друга страна, когато любимият човек отсъства, влюбените се опитват отчаяно да си спомнят ясно чертите му и остават непрекъснато разочаровани, защото не изпитват същото силно усещане, както когато са го виждали пряко. В този случай те забелязват, че физиономичният тип служи за разпознаването на прояви, но не и за да замести пряката перцепция на проявата (изключение са субектите, които са надарени с ейдетично въображение като много художници, способни да нарисуват портрет, разчитайки само на паметта си). С други думи, влюбените забелязват значителната разлика между „recognition“ и „recall“ (срв. Evans 1982: 8).

Но физиономичните типове за индивиди имат една характеристика, която ги разграничава от общите КТ, които — колкото и да могат да бъдат частни — обикновено могат да бъдат направени обществени под формата на интерпретирано НС. Разбира се, може да се срещне някой, който разпознава лесно мишките, но не е в състояние и никога не е имал повод да изрази морфологичните признаци, по които ги разпознава, и затова нямаме гаранция, че притежава за мишките тип, подобен на този на останалите (по идиосинкратични причини би могъл да ги разпознава само по бързото им движение, без да има никакво понятие за формата им). Ако говорим с такъв човек за мишки, той би ги дефинирал в най-добрия случай като „неприятни гризачи, които живеят в къщите“ и тъй като това понятие е част от общото НС, ние ще си извадим погрешното заключение, че когнитивният тип на този човек е със същия формат като нашия и че споделя с нашия познанието на всички морфологични признаци, които са част от зоната на общо познание. Но обстоятелствата на социалния живот правят много малко вероятен един подобен случай и ако днес това би могло да се случи с мишките (много хора рядко имат повод да видят мишка), то рядко би могло да се случи с една крава и извънредно рядко с един стол.

Не е така с физиономичните типове на индивиди. Забележете, че явлението се проявява не само за човешки индивиди, но с още по-голямо основание за животни, растения и индивидуални изкуствени предмети. Всеки може да каже как изглежда куче, велосипед, лула, но да се обясни някому как да разпознае кучето Том, моя велосипед и моята лула, е извънредно трудно. За животните и за предметите обикновено вземат превес общите признаци и между голям брой коли от една и съща марка на паркинга понякога се затрудняваме да разпознаем собствената си кола (ако няма разпознавателни белези). Но проблемът придобива друга значимост, когато се говори за човешки индивиди.

Аз бих разпознал Джани между милион индивиди и Марко също би го разпознал. И все пак причините, поради които го разпознавам аз, може да са невъобразимо различни от тези, поради които го разпознава Марко. Марко и аз бихме могли цял живот да споменаваме Джани, да го разпознаваме и двамата, когато го срещаме, без да имаме някога повод да направим обществени признаците, по които го идентифицираме. Бихме могли да забележим разминаването между нашите КТ само в деня, в който евентуално и двамата ще трябва да сътрудничим за направата на портрет по описание: едва тогава може да открия, че Марко не само никога не е обръщал внимание на формата на носа на Джани, но не знае дори дали има гъста коса или начеваща плешивост или че го смята за мършав, а аз го намирам закръглен. Ако после някой ни пита кой е Джани, ще забележим, че когато интерпретираме съдържанието на името, не само че нашите интерпретации няма да съвпаднат, но и границите между НС и МС ще бъдат доста неясни. Може би и двамата ще можем да кажем, че той е човешко същество от мъжки пол, професор по не знам си какво в не знам си кой университет, но за мен той ще бъде братът на Луиджи и автор на нашумяла книга за глаголната структура на езика нахуатл (който е впрочем езикът на Монтесума), докато Марко ще покаже, че не знае тези подробности: и все пак една-единствена от тези подробности би могла да послужи на трети събеседник да асоциира към името на Джани многобройни други свойства и дори да го подтикне да изрови от паметта си полезни данни за идентификацията му. От своя страна, Марко може да е единственият, който знае за Джани свойството, че е неразкритият сериен убиец на Скандичи, и никой не ще се осмели да каже, че това е маловажно свойство — макар че ми се струва, че е част от МС, а не от НС.

Нека кажем тогава, че при индивидите се наблюдават три явления: (1) честата идиосинкратичност на когнитивните типове, благодарение на които все пак се разпознават, (2) трудността да се интерпретират тези КТ обществено и следователно да се осигурят инструкции за идентификацията, (3) гъвкавостта на свойствата, които могат да се изразят като НС. Смятам, че това е една от причините, които подтикват най-лесно редица теоретици да твърдят, че собствените имена на индивиди нямат съдържание, а посочват пряко носителя си. Става дума очевидно за предубеждение, защото ние прекарваме голяма част от живота си в дефиниране (пред други хора) на различните индивиди, които споменаваме, свързвайки с името им с една понякога много дълга поредица от свойства, изразени чрез словесни описания и визуални представи; но сигурното е, че те изразяват признаци, които в дадени ситуации и за някого са откроени, но не са такива винаги и за всички и могат да съществуват чувствителни различия между една интерпретация и друга.^[48]

През 1970 г. си пуснах брада. Двадесет години по-късно я обръснах за няколко месеца и забелязах, че имаше приятели, които ме срещаха и в първия момент не ме разпознаваха, други обаче веднага подемаха нормални контакти, сякаш не забелязваха промяната.^[49]

Впоследствие разбрах, че субектите от първата категория се бяха запознали с мен именно през последните двадесет години — следователно, когато вече носех брада, докато субектите от втората категория ме познаваха, отпреди да си пусна брада. Всеки от нас си изгражда един физиономичен тип на хората, които среща (почти винаги основан върху първото впечатление или в изключителни случаи върху момента, в който впечатлението е било най-силно), и се опира на него през цялата останала част от живота си — нагаждайки в известен смисъл чертите на човека, когото вижда отново, към първоначалния тип, вместо да коригира типа при всяка нова среща.^[50]

Това ме кара да мисля, че така, както карикатурите изваждат наяве черти, които реално се виждат на представеното по карикатурен начин лице, и както изучаването на глупостта служи често, за да се разбере по-добре явлението на умността, така много болестни поведения само изваждат наяве „нормални“ тенденции, които обикновено са контролирани от и включени в по-комплексни модели на поведение. Имам предвид изследванията върху прозопагнозията и по-специално прекрасния анализ на Сакс (Sacks 1985) за човека, който сбъркал жена си с шапка. Тъй като дори Сакс не знае какво се е случило реално в черната кутия на господин П., можем да се задоволим с това да вземем предвид неговите словесни интерпретации.

Та значи П. не разпознава лица, но страда освен това не само от прозопагнозия, но и от генерализирана агнозия и не разпознава пейзажи, предмети или фигури: фокусира вниманието си върху специфични признаци, без да може да ги сглоби в един цялостен образ. Описва в детайли една роза, но не я идентифицира като такава, докато не усети уханието й, дава много подробно описание на ръкавицата, но я разпознава едва когато си я сложи… Сакс казва (позовавайки се на Кант), че господин П. е неспособен за съждение, но аз бих казал, че не притежава схеми (и действително в библиографска бележка Сакс признава, че П. трябва да е имал дефицит на „тип Мар“, че не е разполагал с един primal sketch за обектите).

И все пак в начина, по който П. с мъка е разпознавал хората, има нещо, което ни се струва много близко до начина, по който ги разпознаваме ние — само че поведението на П. е карикатура на нашето. П. улавя преди всичко детайли, разпознава снимката на Айнщайн само по косите и мустаците, брат си Паул — по големите зъби. И така е правил и един друг пациент, за когото Сакс споменава в послеписа: не разпознавал жена си и децата си, но разпознавал някои приятели по забележителни характеристики: тик, бенка, прекалена мършавост.

Струва ми се, че като изработваме типове на индивиди, ние процедираме обикновено така. Разбира се, ние притежаваме способността да строим схеми, primal sketches, умеем да постигаме абстракция от безброй подробности, възпираме тенденцията си да се спираме на всеки дребен индивидуален детайл: и все пак приемаме едно регулирано неравновесие, улавяме предимно открояващите се аспекти и именно тях запазваме най-грижливо в паметта си. Затова моят индивидуален тип за Джани е различен от този на Марко, защото и двамата сме (в значително контролирана степен) господа П. В последна сметка това, което ни принуждава да не бъдем господин П. изцяло, е именно непрекъснатото социално взаимодействие, където се вижда, че за да бъдем дефинирани като нормални, е достатъчно (в доброто и в злото) да се придържаме към нормите, които общността установява — и евентуално коригира — стъпка по стъпка.