Умберто Еко
Кант и птицечовката (101)

6.16. От перцептивната прилика до концептуалните подобия

Струва ми се очевиден фактът, че да се говори за модалности Алфа и Бета, не означава връщане към теорията за „степените на иконичност“. Те установяваха степен на абстракция, докато тук говорим за преломна точка. Класическите степенувания на иконичността могат в най-добрия случай да установят разликата между снимка на автомобил и схематична рисунка на автомобил и правят разлика между различни равнища на разделителната способност на заместителните стимули. Но възможните отговори спрямо двете рисунки, които разгледахме, отиват отвъд степените на иконичност и включват в процеса категориалните връзки. И все пак говорим за подобие или за аналогия и спрямо тези връзки, така, както сме склонни да кажем, че моторната лодка е подобна на автомобила от гледна точка на функцията на превозно средство. Навлязохме в една територия, която изглежда изцяло в сферата на пропозициите и категориите и е територията на т.нар. метафорично подобие, поради което камилата може да бъде наречена „кораб на пустинята“ (отвъд всякакво възможно морфологично подобие и въз основата на чиста функционална аналогия).

Нека разгледаме една серия от твърдения (за които вдъхновението ми дойде от Cacciari 1995):

(1) Ама този май е Стефано…

(2) Тези цветя изглеждат истински

(3) Струва ми се, че се звъни на вратата

(4) Този портрет има прилика с мен

(5) Прилича изцяло на баща си

(6) Заекът на Витгенщайн прилича на патица (или обратното)

(7) Този облак прилича на камила

(8) Тази музика май е от Моцарт

(9) Когато се усмихва, прилича на котка

(10) Той ми изглежда болен

(11) Той ми изглежда ядосан…

(12) Камилата е като такси

(13) Конференциите са като приспивателните

(14) Приспивателните са като конференциите

Изказванията (1)-(4), естествено, се опират върху първичния иконизъм. За разпознаването на лицата говорихме и има някои, които убедително твърдят, че става дума за вродена способност, която съществува и у животните. Изкуствените цветя — като восъчните статуи — са пример за заместителни стимули с много висока разделителна способност. Колкото до впечатлението, че се чува звънецът на входната врата, то е като впечатлението, че се възприема дадена фонема. В присъствието на неточни стимули проявата се съпоставя с даден тип; но бихме могли да решим, че става дума за телефона или — както често се случва — за звука на звънец (заместителен стимул с много висока резолюция) в рамките на телевизионната сцена, която гледаме. И накрая, за впечатлението за прилика при онези хипоикони, които са снимките и хиперреалистичните картини (4), вече говорихме.

Едно изказване като (5) е свързано с първичния иконизъм (и с разпознаването на лица), но на едно по-абстрактно равнище. Тук ние не разпознаваме лица, а подбираме общите за две лица черти, оставяйки в сянка останалото. Знаем отлично, че от известна гледна точка човек може да прилича било на баща си, било на майка си и понякога впечатлението е съвсем субективно и пожелателно (последно убежище за съпрузите рогоносци).

Изказванията (6) и (7) са свързани с явленията на перцептивната двойственост на хипоиконите. Колкото по-абстрактна става рисунката, толкова повече навлизаме в зоната на т.нар. droodles (като на Фигура 6.9), където иконичната основа е минимална и остатъкът е система от очаквания и хипотетични пропозиции (ключ за интерпретация).

Изказванията (8) и (9) поставят сериозни проблеми. Дадена музика може да изглежда като музика на Моцарт по причини, свързани с тембъра, мелодията, хармонията, ритъма, и е трудно да се каже на каква основа (от каква гледна точка) се произнася съждението за подобие. Аз предпазливо бих оприличил съждението за прилика с Моцарт с това за приликата на син с бащата. В романа на Малапарте „Кожата“ има един хубав откъс, където се разказва как някакви английски офицери слушат „Варшавския концерт“ на Адинсел и казват, че май е Шопен, а авторът изразява възмущението си от естетичен характер. Бих казал, че Малапарте се държи точно като съпруг рогоносец, който обаче знае, че е такъв, и отхвърля приписването на прилика между него и предполагаемия му син (т.е. не признава Адинсел като син на Шопен). По все още загадъчни причини аз бих включил в същата категория изказването за котката. Причините, поради които нечия усмивка ми напомня усмивката на котка, може да са същите (coeteris paribus), поради които Адинсел може да заприлича на Шопен, и зависят най-вече от моето мнение за това, какво е Шопен и какво е котка.

Изказването, че някой ми изглежда болен, има вероятно чисто риторична стойност. И наистина, в него се използва метафорично терминът „изглежда“, за да се изрази една инференция по симптоми. Но един съобразителен лекар би могъл да каже, че разпознава веднага по някои физиономични черти човека, който страда от дадена болест. В този смисъл да кажа за някого, че ми изглежда болен, е като това да кажа, че ми изглежда ядосан. Това се отнася до онази способност (нямам намерение да уточнявам дали е вродена, или се опира на културализирана компетентност), благодарение на която страстите се разпознават по изражението на лицето. Литературата по темата е много богата и смятам, че въпросът е все още спорен. Разбира се, от гледна точка на полемиката през шестдесетте години, иконокластите имаха изгода да признават очевидния факт, че един азиатец изразява чувствата си по различен начин, в сравнение с европееца, но не може да не се признае, че една усмивка (каквото и чувство да изразява тя — смущение или радост) се възприема въз основа на универсални в иконичен аспект физиономични черти.

Трудно е да се твърди, че (12)-(14) се основават върху морфологично подобие. Тук сме изцяло на категориално равнище. Подобието се установява от гледна точка на някои свойства, които се приписват чрез пропозиции на съответните обекти. До такава степен, че противно на разпространеното становище (срв. Kubovy 1995 и Tversky 1977), на мен ми се струва, че с еднаква ефикасност може да се каже както че конференциите са като приспивателните, така и че приспивателните са като конференциите. Вярно е, че в първия случай водещият признак на предиката (приспивателните приспиват) е периферен признак на субекта — докато във втория случай изглежда, че нито един водещ признак на предиката не е периферен признак на субекта, — но след години на участия в конференции и конгреси смятам за водещ признак на конференциите именно тяхната приспивност и ако кажа на някой колега, че приспивателните са като конференциите, моята метафора ще бъде разбрана. Което потвърждава, че на тези концептуални равнища подобието е само въпрос на културно договаряне.

Кой е горният праг, който дели тези равнища на т.нар. „подобие“? Мисля, че може да се очертае разделителна линия между случаите (1)-(11) и случаите (12)-(14). В първите единадесет случая съждението за прилика се произнася на перцептивна основа. В останалите три случая ние включваме в действие по-горни равнища на интерпретация, по-широки познания и по тази причина аналогията може да бъде изградена на чисто пропозиционална основа: мога да кажа, че една камила прилича на такси или на кораб на пустинята, дори ако случайно никога не съм виждал камила и имам за нея само най-обикновено културно познание (камилата ми е била примерно описана като животно, което се използва като превозно средство в пустинята). Бих могъл да кажа, че уранът е като динамита, дори ако никога не съм имал перцептивно познание за урана и знам само, че е елемент, който се използва, за да се възпламени атомна бомба.

И все пак и на тези пропозиционални равнища се запазва, макар и много бледа, една сянка от първичен иконизъм (по същия начин, по който бих казал, че и на равнищата, където се проявява най-ярко присъствието на първичния иконизъм, се намесват елементи на културата): с други думи, за различните субекти горният праг между модалностите Алфа и Бета се измества според критерии, които не могат да бъдат установени априорно, а зависят от обстоятелствата.

В израза „кучето ухапва котката“ се разпознават „куче“ и „котка“ като думи от даден език чрез модалността Бета, но това, което беше наречено явление на синтактичен иконизъм, се разпознава чрез модалност Алфа: в рамките на синтаксиса на този език фактът, че редът е „А + глагол + Б“ ни казва — чрез перцепцията на векторност, — че А извършва действието, а Б го понася.

Интересен пример за подобие на границите с категориалното ни дава Хофщатер (Hofstadter1979: 168–170) по повод две различни мелодии, които той нарича BACH и CAGE, възползвайки се от факта, че музикалните ноти се посочват и с букви от азбуката. Двете мелодии са различни, но имат еднакъв „скелет“ от гледна точка на съотношенията между интервалите. Първата мелодия от първата нота слиза с един полутон, после се качва с три полутона и накрая пак слиза с един полутон (–1, +3, –1). Втората слиза с три полутона, качва се с десет и пак слиза с три (–3, +10, –3). Затова CAGE може да се получи, като се тръгне от BACH и се умножи всеки интервал по 3 1/3 и се закръгли към по-малкото число.

Опитах се да изсвиря двете мелодии и не бих казал, че нормалното ухо долавя каквато и да било прилика. Хофщатер несъмнено е установил критерий на подобие на концептуално равнище. И все пак, колкото и да сме отдалечени от нещо, което може да се „възприема“, иконизмът на перцепцията е имплицитен във факта, че за да може да бъде установено подобието, трябва да се предположи перцепцията на съотношенията между интервалите или поне на отделните ноти (и поне в това отношение Пърс би казал, че сме изправени пред чисти икони).^[36]

Пак Хофщатер (Hofstadter 1979: 723) изброява една поредица от причудливи обекти, които все пак ни се струват подобни от известна гледна точка, т.е. представят един общ „концептуален скелет“: превключване на скорост при наличието на една-единствена скорост, концерт за пиано за две леви ръце, фуга на един глас, аплодисмент с една-единствена ръка, неравен резултат при играта на един-единствен отбор. Във всички тези случаи имаме „нещо множествено, направено единично и отново направено множествено по погрешен начин“. Аз бих казал: „имаме контекст, който изисква два актанта, ние изолираме един от тях и го връщаме в първоначалния контекст да изпълнява функциите на двата актанта“. Тук мисля, че може да се каже, че не се запазва никакъв елемент на перцептивен иконизъм. Правилото може да бъде изразено с чисти пропозиции, усещането за близост между тези причудливи обекти се ражда от размисъл и интерпретация и не е дадено непосредствено. Нека приложим правилото и ще намерим веднага един пример, който Хофщатер не е предложил, но който е можел да предложи: намираме дейност с два актанта, примерно щракане с два пръста, изолираме един-единствен актант — палеца, връщаме го в първоначалния контекст да изпълнява функцията на двата актанта и получаваме щракане с пръсти само с палец.

Естествено винаги може да се каже, че всяка от тези „сцени“ може да бъде визуализирана мисловно (макар и с впечатлението, което се изпитва пред „невъзможни“ фигури). Но аз бих казал, че това е един производен, а не необходим интерпретативен ефект. Не смятам, че някой може да визуализира един бицифар и един пентакалид (защото са два обекта, които си измислих току-що), но смятам, че е възможно да се идентифицира общ концептуален скелет между един бицифал, който е моноцифал, и един пентакалид, който е бикалид.