Умберто Еко
Кант и птицечовката (100)

6.15. Модалност Алфа и Бета: преломна точка?

Нека сега продължим дискурса, след като сме фиксирали няколко опорни точки. Дадени са основни семиозисни процеси в перцепцията. Възприемаме, защото си изграждаме когнитивни типове, които определено са пропити с култура и условности, но все пак зависят до голяма степен от детерминации на стимулното поле. За да разбираме даден знак като такъв, трябва първо да активираме перцептивни процеси, т.е. трябва да възприемаме субстанции като форми на израза.

Но има знаци, чийто план на израза, за да бъде разпознат като такъв, трябва да бъде възприет (макар и посредством заместителни стимули) чрез базисен семиозис; така, че бихме го възприемали като такъв, дори ако не решим, че сме изправени пред израза на дадена знакова функция. В този случай ще говоря за модалност Алфа.^[35]

Има обаче случаи, в които, за да възприема дадена субстанция като форма, аз трябва преди всичко да предположа, че става дума за израза на дадена знакова функция, произведена умишлено с оглед на комуникацията. В този случай ще говоря за модалност Бета.

Именно чрез модалност Алфа се възприема дадена картина (или снимка, или филмов образ, спомнете си реакцията на първите зрители на братята Люмиер при прожекцията на пристигащия на гарата влак) така, сякаш е самата „сцена“. Чак при повторен размисъл се установява, че сме изправени пред знакова функция. Именно чрез модалност Бета се разпознава думата „къща“ като такава, без да се бърка с „тъща“: в този случай взема превес хипотезата, че става дума за езиков израз и че този езиков израз трябва да се намира в смислен контекст — причина, поради която, ако трябва да решим дали говорещият е казал „моята къща е четириетажна“, или „моята тъща е четириетажна“, ще предпочетем (при нормални обстоятелства) първата интерпретация.

Дефинираме като Алфа онази модалност, при която, още преди да решим дали се намираме действително пред израза на дадена знакова функция, вече възприемаме чрез заместителни стимули онзи обект или онази сцена, които после ще изберем за план на израза на дадена знакова функция.

Дефинираме като Бета онази модалност, при която, за да възприемаме плана на израза на знакови функции, трябва преди всичко да предположим, че става дума за изрази, и хипотезата, че те са такива, ориентира тяхната перцепция.

Разграничението Алфа/Бета не съответства на разграничението между мотивирани и конвенционални знаци. Циферблатът на часовника е мотивиран израз на движението на планетите или на това, което знаем за него (случаят е на ratio difficilis), и все пак на първо място трябва да възприемем този циферблат като знак (модалност Бета) и чак после ще можем да го тълкуваме като мотивиран знак (поради което на позиция x на стрелките съответства по мотивиран начин положението y на слънцето в небето или обратното). По модалност Алфа аз бих възприел само една кръгла форма, върху която се движат две пръчици, и като такъв би го видял и първобитният човек, който не знае за какво служи часовникът.

Очевидно е, че при всякакви обстоятелства трябва първо да възприемем субстанцията на израза, но в модалността Алфа се възприема дадена субстанция като форма, още преди тази форма да бъде разпозната като форма на даден израз. Разпознава се само — както би казал Греймас — една „фигура на света“. А в модалността Бета, за да се открие формата, трябва тя да се изтълкува като форма на даден израз.

Има ли точно очертани граници между двете модалности? В отделни случаи бих казал, че има, доколкото може да се установи една преломна точка, в която се преминава от едната към другата. Нека разгледаме случая с един класически — и много красив от енигмистична гледна точка — пример (Фигура 6.7)

Фигура 6.7

Тъй като става дума за ребус, където са много важни буквените изрази, любителят на ребуси започва в модалност Бета и приема, че знаците означават букви С. При това положение не открива никаква насока за възможно решение. Хитростта се състои в това да се премине в модалност Алфа и тези знаци върху листа да се интерпретират като геометрични фигури, т.е. като полуокръжности (semicerchi). След което трябва да се мине отново в модалност Бета: тези геометрични фигури вероятно са металингвистично послание, което се отнася именно до прехода от Алфа към Бета (макар че авторът на ребуса не е мислел с подобни термини). Те са полуокръжности, както ги възприемаме в Алфа, и не са букви C (Ci, според названието на буквата в италианската азбука), както ги възприемахме в Бета: „полуокръжностите не-Ci са“ („semicerchi non Ci sono“). И действително, решението е: „se mi cerchi non ci sono“ („ако ме търсиш, няма ме“).

В каква степен обаче е размита границата между двете модалности, се вижда от двете рисунки на Фигура 6.8 (Gentner и Markman 1995).

Фигура 6.8

Първият сблъсък е перцептивен. Пред заместителния стимул, който ми предлага две по същество паралелепипедни структури над две кръгли структури, аз възприемам „сухопътно превозно средство“ изобщо. Разбира се, и в тази фаза, ако никога не съм имал опит с превозно средство, ще ми бъде трудно да го идентифицирам като такова. Монтесума, който не е познавал превозни средства върху колела, може би би „видял“ в тези рисунки нещо друго, примерно две очи под шлем със странна форма. Но и в този случай той би интерпретирал заместителни стимули в светлината на един свой когнитивен тип.

Когато премина от перцепцията на превозно средство към интерпретация на различните превозни средства на картинката като автомобил, моторна лодка и аварийна кола, започват вече да се намесват много енциклопедични познания. Вече съм навлязъл в Thirdness. След като съм възприел „превозно средство“, трябва да премина от разпознаването на перцепта (дължащо се на заместителни стимули) към интерпретацията на една сцена. Тогава я разпознавам като хипоиконичната репрезентация на една реална сцена и започвам да използвам образа като израз, който ме препраща към дадено съдържание. Едва на това място мога да разработя макропропозиции, които изразяват словесно двете сцени: ще забележа между тях обратна симетрия (на първата рисунка автомобилът е теглен от аварийната кола, на втората рисунка автомобилът тегли моторната лодка) и ако притежавам един сценарий „Злополучен уикенд“, мога и да подредя последователността, поставяйки втората рисунка на първа позиция.

Но това, което ни интересува тук, е, че чак след като съм интерпретирал двете сцени като хипоикони, аз мога да разбера кръга, който се появява и в двете рисунки, като слънце (в противен случай би могъл да бъде всякакъв друг кръгъл обект или кръг в геометричния смисъл на термина) и главно чак тогава мога да разбера двете драскулки върху втората рисунки като птички (извън контекста бих могъл да ги разбера като хълмове или като несръчна транскрипция на числото 33). Примерът ми се струва много полезен, за да се покажат колебанията, които се получават непрекъснато в нашата интерпретация на хипоикони, между модалност Алфа и модалност Бета. Това слънце и тези птички не бяха така забележими като превозните средства. Наложи се първо да реша, че са два знака, които означават нещо, и чак тогава се опитах да ги разбера, като че ли са заместителни стимули (с много ниска разделителна способност). В известен смисъл, за да интерпретирам тези знаци като знаци на заместителни стимули, аз трябваше да прибягна към принципа на добронамереността.