Елизабет Адлър
Всичко или нищо (8)

Глава 8

На сто и трийсет мили оттам, в долината Сан Фернандо в района на Лос Анджелис, Стив Малърд шофираше толкова бавно, колкото и останалите автомобили в почти задръстената от улично движение магистрала към дома си в Енкино. Не бързаше да се изправи лице в лице със съпругата си, Вики. Нямаше добри новини.

Току-що беше излязъл от поредното разпитване в полицейското отделение на Лагуна. Стискаше челюсти само при спомена за неумолимото лице на детектив Балуърт и за втренчения поглед на детектив Пауърс. Тази жена изглеждаше така, сякаш можеше само с една ръка да го повдигне и да го накълца на кайма. И, още повече дори, имаше вид на човек, комуто се иска да направи точно това.

Стив беше гледал достатъчно филми, беше чел достатъчно романи за „издръжливи и неумолими ченгета“ и знаеше какво може да очаква. Знаеше също така, че трябва да се придържа към собствената си история. Да не отстъпва нито на йота. Защото, ако дадеше на тези копелета дори един инч от територията си, те за минута щяха да заемат цяла миля. Господи, а той си мислеше, че полицията ще бъде на негова страна. Но вече — не. Не. Вече не.

Взетият под наем черен „Форд Таунус“ се закашля при преминаването на по-ниска скорост и неохотно запълзя към дома. Не искаше да се види със съпругата си. Не искаше да й казва онова, което се налагаше. Но нямаше избор.

За стотен път си спомни всяка една подробност от разпита. Беше признал, че е бил при къщата по времето, когато се предполагаше, че и Лори е била там. Беше им казал, че я е чакал отвън. Те му казаха, че входната врата не била заключена. А той им отвърна, че това му е известно. Че той дори влязъл в къщата, за да я разгледа, докато я чака. Тя му харесала и той се надявал, че ще може да си я позволи. А те настояваха, че Лори сигурно е била там. Как иначе вратата би могла да се окаже отключена.

— Може би някой друг агент също е показвал къщата на клиент — каза той, след като внимателно обмисли думите си. Успя да запази самообладание и способността да разсъждава трезво, защото знаеше, че това е много важно…

А те го изгледаха недоверчиво. И с нетърпението, с което очаква рибата да се закачи на кукичката.

— Но Лори единствена е имала ключове. А и никой не ви е видял, след като веднъж сте излезли от работа онзи следобед… Били сте при къщата. Къде отидохте след това?

— Върнах се в стаята си в хотела — отговори им той. Което беше истината. — Прекарах нощта съвсем сам в хотелската си стая.

— Какво доказателство имате за това? По кое време стигнахте там? Кой ви видя?

Питаха го отново и отново. Все същите въпроси. И отново, и отново, той им отговаряше все същото. А те продължаваха да настояват, че няма доказателства за думите му. И той се почувства уморен, с опънати нерви, с изчерпано търпение. Разбира се, накрая те се видяха принудени да го пуснат. Нямаха преки доказателства, нищо, което да го свързва определено и безвъзвратно с изчезването на Лори Мартин. Все още не бяха намерили тялото й.

И тогава се беше случило нещо толкова неочаквано, че свари всички неподготвени и ги слиса. И сега той трябваше да разкаже на Вики за него.

Красивото предградие, където той живееше, изглеждаше някак си ново. Спретнати градинки пред къщите, баскетболни кошчета над вратите на гаражите, нови коли в алеите пред входните врати. Искаше му се да не беше го напускал.

Паркира взетата под наем кола в алеята и си отключи входната врата.

Вики седеше на тапицирания в синьо разглобяем диван във всекидневната стая. Телевизорът беше включен. Тя, както обикновено напоследък, гледаше новините. Скочи рязко на крака, когато чу шума от отварянето на входната врата, и притисна трепереща длан към бясно биещото си сърце.

— Кой е?

— Само аз. — Стив застана на прага на всекидневната и сърцето й отново прескочи един удар. Той изглеждаше ужасно. Имаше сенки под очите, не беше се бръснал няколко дни, косата му беше рошава — все едно че беше карал бясно открит автомобил по магистралата. Изглеждаше толкова различен от мъжа, с когото беше делила живота си в продължение на осемнайсет години, че тя беше шокирана. Не, това не беше вярно. Изведнъж, доста нелогично, в паметта й изплува спомена за това, как изглеждаше той онзи първи път, когато тя го видя: див, луд, като машина, готова да бъде пусната в действие…

— Какво се случи? Защо си у дома? — Предполагаше се, че той трябва да работи…

Той остави куфарчето си и уморено съблече сакото си.

— Къде са момичетата?

— В къщата на Шана Лайънс. Играят с нейните деца. Защото журналистите не ни оставят на мира — добави тя мрачно — Но май се умориха да дебнат и се разкараха, а сега ще съжаляват, че са те изпуснали. Защото имаха само мен — домакиня от предградията, която ходи до супермаркета и води децата на училище.

— Вики. — Той стоеше с ръце, безпомощно отпуснати край тялото. Като отломка от някога величествен кораб. Като човек, който някак си е влязъл в кошмара, който сънува. — Компанията ме освободи, докато случаят не се разреши.

Тя си пое рязко дъх.

— Казаха, че за мен ще е по-добре, ако отсъствам малко — докато всичко приключи… Взеха си обратно колата, офиса, всичко…

Коленете на Вики поддадоха. Тя падна на дивана и зарови глава в ръцете си. Животът й се разпадаше. Изведнъж хората започнаха да я избягват. Хората, които тя наричаше свои приятели преди. А онези, които все още й бяха верни, я съветваха да се погрижи за себе си и за момичетата… да го напусне…

— Не съм я убил аз, Вики. — Гласът на Стив беше студен, безжизнен. Като че ли всичките му чувства бяха вече изцедени и у него беше останал само вакуум. Празно място там, където трябваше да има чувства… Той се приближи до нея, повдигна брадичката й, накара я насила да го погледне. Погледът му гореше, сякаш я прониза. — Вярваш ли ми?

— Да… — отговори Вики, но гласът й трепна.

— Не се тревожи, не бих те обвинявал, ако не ми вярваш — каза Стив горчиво. — Та нали никой не ми вярва, защо ти да ми вярваш?

Той я пусна, прекоси стаята и втренчи поглед в тюркоазеносиния басейн. Водата блестеше на слънчевата светлина. После погледът му се премести върху розите, които беше посадил, когато се бяха нанесли тук. И по калните следи от крачетата на дъщерите му по плочките. Следи от нормален живот.

— Всичко, което мога да ти кажа, е, че не съм убил Лори Мартин. Дори не я видях онази нощ. Едва я познавах. Срещахме се само по работа. Тя беше приятна жена, мила, работеше упорито. Искаше да намери идеалния дом за нас…

Вики втренчи поглед в съпруга си. Така отчаяно искаше да му вярва. Да, тя му вярваше. Той беше мъжът, когото обичаше още от колежа, бащата на децата й. Тя го познаваше по-добре от всеки друг на света. Но все същият въпрос звънеше в главата й, скрит дълбоко в подсъзнанието й.

Щом Стив не го е направил, тогава — кой?