Елизабет Адлър
Всичко или нищо (6)

Глава 6

Червеният „Корвет Роудстър“ пълзеше нагоре по хълма заедно с другите автомобили, също толкова затруднени от натовареното улично движение по булевард „Ла Синега“ и ръмжеше недоволно, също като собственика си, когато се налагаше да спира на червен светофар. Успя да се промъкне в дясното платно, като отряза пътя на едно нахално „БМВ“ свърна рязко вдясно и се спусна надолу по „Сънсет“, задминавайки по-бавните превозни средства. После отново навлезе в лявото платно, за да се влее в движението по „Куинс Роуд“.

Ал се усмихна, докато шофираше по криволичещия път. Плъзгам се плавно, все едно съм върху коприна, поздрави се той мислено, или по-скоро, поздрави автомобила. Намери „Корвета“ — тогава абсолютна развалина и очевидно годен само за боклука — в задния двор на един търговец преди десет години. И веднага се беше влюбил в него. Купи го само за петстотин долара в брой, защото повечето от още годните му части вече липсваха и го закара с товарна кола у дома си, където започна да се грижи за него внимателно като за инвалид. И автомобилът блесна отново в цялото си великолепие. Поддръжката през всичките тези години вероятно му беше струвала десет пъти повече от продажната цена от пет хиляди долара на автомобила през 1970 — годината, в която беше произведен автомобилът, но той беше негово творение, неговият Франкенщайн. Беше го възстановил с любов до първоначалния му вид и нито следа не беше останала по него, нито дори петънце по боята. „Корсетът“ имаше двигател, чиято мощ беше увеличена чрез свръхподхранване и който Жиро беше възстановил със собствени усилия, прекарвайки дълги часове в гаража, целият изцапан в масло. Търпеливо го беше поправил, излъскал и накрая погалил с любов. Четирискоростната скоростна кутия, свръхмощна и предназначена за тежък режим на работа, все още беше най-добрата. Наклоненият, съставен от части, които влизат една в друга, кормилен вал, беше все още първият от този вид. Той и новият дизайн на седалките му позволяваха да се настани удобно, въпреки височината си от шест фута и четири инча. Като се добави красивата нова тапицерия и подновеният корниз от орехово дърво, то това беше един много специален автомобил.

Детската мечта на Ал, зародила се в киносалоните, беше да притежава „Корсет“. Червен, естествено. И сега нищо, нито дори скъпият сребрист „Мерцедес“ на Марла, нито чисто ново „Порше Карера“, нито дори, обзаложи се той сам със себе си, „Ферари“ или „Ламборгини“, ако въобще можеше да си ги позволи, което беше спорно — нищо не би могло да бъде по-добро за него от първата му любов.

„Верен съм до гроб, това ми е недостатъкът“, каза той на Марла с усмивка, когато тя му се оплака от ниските седалки и рева на мотора „След като веднъж се влюбя, то е завинаги“. Тя му хвърли поглед, който сякаш казваше: „Искаш ли да се обзаложим?“. Но надеждата грееше в красивите и сиво-зелени очи, обрамчени от дълги мигли. Може би наистина беше такъв. И не само по отношение на колите.

Домът на Ал беше дори от по-ранен холивудски период от автомобила му. Къща в испански стил от 1930 година, с циментова замазка, високи извини прозорци, дървени подове, тавани от греди и с железни извити решетки на вратата и прозорците, което, като се има предвид близостта й до „Сънсет“, беше още един плюс. Човек трябва да се грижи за безопасността си в тези рисковани времена, мислеше си Ал. От предната страна на къщата имаше четвъртит вътрешен двор, покрит с теракотени плочки. В левия край на двора имаше гараж. Редица високи кестени заемаха цялата дясна страна. Те служеха за своеобразна връзка между Ал и съседите му и бяха единствената им тема за разговор. Съседите искаха да ги изрежат, докато Ал искаше да ги запази, а с тях и чувството за уединение, което те му създаваха. Красив вътрешен двор с фонтан имаше и от задната страна на къщата.

Пръстът на Ал беше вече върху дистанционното управление, когато колата навлезе в страничната уличка „Куинс“ и почти веднага след това се плъзна почти безшумно във вътрешния двор. Вратите на гаража се отвориха плавно. Той поседя миг-два в хладния мрак, заслушан в гальовното мъркане на двигателя — също толкова скъпо и важно за него, колкото и биенето на собственото му сърце. Погали с любов тапицерията на седалката до себе си и избърса една прашинка от таблото. Почти не му се искаше да излезе от колата.

Помисли си, че е приятно да постигнеш поне една от мечтите си. Този червен „Корвет“ беше наистина непостижима мечта за бедното момче от Ню Орлиънс, което без малко да поеме по грешния път. Момчето, което неудържимо мечтаеше в киносалона преди толкова много години. А ето че сега автомобилът беше негов и той можеше да му се радва всеки миг от живота си.

Мобифонът му звънна и той вдигна слушалката.

— Да?

— Обзалагам се на петдесет долара, че седиш в твоя проклет „Корвет“ и се поздравяваш за това, колко далеч си стигнал от онзи ден, в който си бил бедно момче, мечтаещо в киното.

Той въздъхна.

— Марла, защо не можеш да приемеш моя „Корвет“? Държиш се така, сякаш съм с друга жена.

— Но ти точно така се държиш с проклетата кола — като че ли тя е жена.

— О, хайде, Марла, дай ми да си отдъхна, не можеш ли…?

— Знам, знам, тя е твоята гордост и радостта на живота ти. Знам къде ми е мястото и колко ме обичаш, Жиро. Определено съм на второ място.

Дълбокият смях на Жиро зазвуча в слушалката.

— Не казват ли хората, че всеки сам определя мястото си в живота?

— И аз съм намерила своето, това ли искаш да кажеш?

Въздишката на Марла беше дълбока и звучна и той си я представи, слушалката втъкната между рамото и ухото й, седнала на дивана по бельо да лакира ноктите си в яркочервено — като цвета на неговия „Корвет“ — макар че обикновено тя ги лакираше в малиновочервено или небесносиньо, в зависимост от настроението си през деня.

— Всъщност аз съм на работа — каза Марла безгрижно и приглади една гънка на сивата си фланелена пола и дискретно закопча сакото си над бялата блуза, която носеше отдолу. Косата й беше строго прибрана на тила от шнола, изработена от черупката на костенурка. Носеше още очила, чийто рамки също бяха от черупката на костенурка, не защото имаше нужда от тях, а защото днес играеше ролята на Интелектуалната Дама Професор. — Имам лекция след две минути. И така… Какво ти каза Балуърт?

Ал се усмихна. Толкова за лакирането на ноктите и съблазнителното бельо — Марла отново беше по дирите на така желаната работа на частен детектив.

— Точно както мислехме. Няма съмнение, че Лори Мартин е отвлечена. И е много вероятно вече да е мъртва. И Стив Малърд вероятно е последният човек, който я е видял. Макар той да твърди, че тя не отишла на срещата. Той е главният заподозрян номер едно.

— Не може така, Жиро. Той е или главният заподозрян, или номер едно, не и двете. — Марла се придържаше строго към семантиката, когато упражняваше закона.

— Да, добре, но този човек е и двете. Няма труп, няма доказателства и, следователно, няма арест. Все още има работата си в Сан Диего. А съпругата и децата му са в семейния им дом в Енкино.

Марла смръщи вежди. Мислеше усилено.

— Аз нямам лоши впечатления за него. Искам да кажа, двата пъти, когато го видяхме, той ми се стори съвсем нормален, дори симпатичен…

— Не са ли те всички такива? — Ал знаеше как изглеждат в обществото и какви са всъщност изнасилваните, мъжете, които бият жените си, крадците на деца и убийците. — Но на мен ми се стори, че той изневеряваше на съпругата си с Лори.

— Ммм, отсъствието на любимия не се отразява добре на любовта. Поне в този случай — призна Марла. — Но повече от сигурно е, че известно съмнение ще падне върху него.

Ал поклати глава. Сега май говореше Марла адвокатът.

— Да, точно сега той е под съмнение. Докато не намерят трупа. Това е.

— Или докато не намерят живата Лора Мартин, отседнала в някой от мексиканските курорти.

Ал се предаде.

— Както искаш, скъпа.

— Между другото, какво ще направим ние за бедната жена?

— Коя жена, мила? — Ал погледна часовника си. Имаше среща с клиент след десет минути в офиса си на „Сънсет“.

— Вики Малърд. Съпругата.

— Слушай… Трябва да тръгвам. Чака ме клиент. Ще говорим по-късно, Марла, окей?

— Окей. — Марла също погледна часовника си. Господи, тя също закъсняваше, а онези проклети деца никога нямаше да й го простят. Забърза надолу по огрения от слънцето коридор към класа си, без да забелязва дори извърнатите към нея глави и погледите, изпълнени с възхищение. Дори сивата фланелена пола и очилата не можеха да намалят сексапила на Марла.

Умът й обаче всъщност не беше съсредоточен върху класа й и работата й. Непознатата Вики Малърд непрестанно присъстваше в мислите й. Тя просто не можеше да престане да мисли за нея и за децата й. Беше ли Стив Малърд донжуан? Може би. Беше ли убиец? Може би. Но Марла не мислеше така.

Веднага щом разпусна класа, тя отиде до телефона и се обади в полицейското управление на Сан Диего. Потърси детектив Балуърт. След няколко минути вече разполагаше с номера на адвоката на Стив Малърд и без да губи време, го набра.

— Мистър Зукерман говори по телефона, мадам. Да ви се обади ли по-късно? — Секретарката й говореше с любезния напевен тон, с който трябваше да говори на всички. С изключение на главните клиенти, помисли си Марла и изпита раздразнение.

— Не, той не може да ми се обади — каза тя рязко. — И името ми е Квищович. Мис Марла Квищович. Адвокат. Кажете на Зукерман, че му се обаждам във връзка със Стив Малърд.

От другата страна на линията настъпи тишина, която говореше за силна изненада. Тишината продължи две секунди, след което се чуха шумове и после гласът на Джо Зукерман.

— Мис Квищович? Искате да разговаряме за Стив Малърд?

— Да, за вашия клиент. Истината е, мистър Зукерман, че аз го видях. Два пъти. С Лори Мартин. — Тя дочу как мистър Зукерман затаи дъх и си го представи като застаряващ сивокос мъж, адвокат по недвижимите имоти, несвикнал да се занимава с криминални дела. Вероятно приятел на семейството, който от години се занимава с делата им.

— Всъщност, мистър Зукерман, аз съм не само адвокат, но и частен детектив. — Като изричаше лъжата, тя кръстоса пръсти и отправи поглед към небето. Беше почти вярно, нали така? Или поне щеше да бъде още преди денят да е свършил. — С партньора ми, Ал Жиро, случайно бяхме в бара на „Риц Карлтън“ в Лагуна, когато клиентът ви и Лори Мартин се срещнаха за първи път…

Тя описа срещата им, както и втория път, когато бяха видели двойката да пие шампанско в хотел „Ла Валенсия“ в Ла Хола.

— Исках просто да ви кажа, като на адвокат на мистър Малърд, че въпреки шампанското, на мен срещата ми се стори делова. Искам да кажа, те не се докосваха, не се държаха за ръце, погледите им не се срещаха над масата…

— Разбрах ви — каза търпеливо Зукерман. — Но как това ще помогне на клиента ми, мис Квищович?

— Може и да не му помогне много, но може да помогне на съпругата му — каза малко остро Марла. — През цялото време мисля за нея.

Тя му остави домашния си телефон и този на Ал, в случай че Зукерман пожелае да се свърже с тях, и се сбогува, като се питаше, със съмнение, дали беше постъпила правилно и дали Вики Малърд се интересува кой е видял съпруга й с Лори Мартин. Вероятно вече половината свят твърди, че ги е виждал заедно.

Като сви рамене, тя напъха нещата в голямата си черна кожена чанта и подкара бавно колата към дома си. Вики Малърд и нейните дъщери все още не й излизаха от ума.

Намираше се в Брентууд и си проправяше път през обичайното натоварено движение по неизвестната на никого „Бънди Драйв“, която обаче беше сцена на убийствата на О. Дж., когато й хрумна обезпокоителна мисъл. Ами ако грешеше? Какво, ако Стив Малърд, беше наистина виновен?