Елизабет Адлър
Всичко или нищо (55)

Глава 55

Жиро разговаряше по телефона с Балуърт. Казваше му, че Марла е видял Клайд и го е разпознала по червената панделка, че си е спомнила за присъствието на светлосинята „Акура“ при жилището на Вики в нощта, когато се бяха опитали да я убият.

— Който е карал колата, а аз се обзалагам, че е била Лори — със сигурност е разпознал Марла, както и червения ми „Корвет“. Тя направила едно от най-бързите и рисковани обръщания в историята, според Марла. И в процеса на обръщане почти отнесла моя „Корвет“. Както и да е, предполагам, че сега Лори ще продаде колата, първо, защото не разполага с много пари, и, второ, защото знае, че сме я разпознали.

— Ще накарам момчетата да проверят при всички търговци на коли на старо в района на Бей Бридж — обеща Балуърт. — Само едно нещо, Жиро.

— Да? — Жиро гледаше разсеяно през прозореца. Чакаше Марла да се върне от „експедиция до магазините“, както го беше нарекла тя. Каза, че се нуждае от някои неща за престоя им в „Поуст Хил Ранч“, макар той да беше отменил отиването им там — или поне така си мислеше той. Поне докато не намерят Лори Мартин, след което ще може отново да се върне към личния си живот. И към Марла, разбира се.

— Само не се впускай да преследваш сам тази жена, окей? — помоли го Балуърт. Този път искам да работиш с нас, Жиро. Искам да споделяш с мен, всяка информация, до която се добереш оттук нататък. Окей?

— Печелиш, приятелю. — Жиро се усмихна. Разбира се, че няма да сподели информацията си с него. Поне не веднага. Имаше работа за вършене и възнамеряваше да я свърши.

Беше под душа, когато Марла се върна, натоварена с пакети от скъпи магазини за дрехи.

— Какво има в тях, скъпа? — запита той, загърна се в хавлия и я целуна.

— О, нищо особено, може да се каже — каза тя със слънчева усмивка.

Той изгледа със съмнение покупките.

— Да не би да се омъжваш, скъпа?

— Човек никога не знае — каза тя, все така усмихната, с блеснали очи. — Разбира се, още не съм помолила ортодонта да се ожени за мен, но мама го пази да ми е подръка.

Той се засмя и я прегърна, а тя не възрази, макар той да беше още мокър и капчици вода да попиха леко в кашмирения й светлозелен пуловер.

— Какво ще кажеш да изпием по едно питие в бара? — предложи тя. — Имам предложение, което може да те заинтересува.

— Сделката е добра. А аз ще ти разкажа за разговора си с Балуърт.

Той се облече за по-малко време, отколкото й беше нужно на нея да освежи червилото си и да се вчеше. Тази вечер косата й падаше, дълга и копринено мека, като се къдреше леко нагоре при раменете — както в нощта, когато той я беше видял за първи път на онова парти в Холивуд. На Ал много му харесваше косата й такава, каквато беше тази вечер.

Те дори не погледнаха в посоката, където седеше Лори Мартин, когато минаха, хванати ръка за ръка, през фоайето на път за бара. Не забелязаха как тя се изправи и ги последва на дискретно разстояние, скрита в увеличаващата се по това време навалица. Не погледнаха втори път тъмнокосата възрастна жена, която мина покрай тях, седна на близката маса и си поръча текила, след което се скри зад броя на „Сан Франциско Кроникъл“.

— По-късно ще ми разкажеш за Балуърт, Жиро — каза Марла, докато отпиваше от водка-мартинито си. — Реших, че е време за нас двамата. — Махна предупредително с ръка, за да предотврати евентуално „но“ от негова страна. — Не искам да чувам никакви възражения. Сега сме просто аз и ти, никакви частни детективи. Тази вечер искам да бъда отново обикновената Марла Квищович, а ти — момчето, с което съм се запознала на партито.

— Същата жена, която предлагаше да легне с шефа, за да получи работата, доколкото си спомням.

— Глупости. Аз и без това щях да легна с теб — каза тя без никакво стеснение. — Както и да е, мистър, направих резервация в „Поуст Хил Ранч“ за тази нощ. Ти и аз ще отидем дотам с колата…

— И ти ще осъществиш всичките ми мечти.

Погледите им се срещнаха.

— Поне тази нощ — прошепна нежно тя.

— Довърши си питието. — Жиро се усмихваше и като че ли потъваше в тези сиво-зелени очи, които все още предизвикваха тръпки у него. — Печелиш.

— Разбира се, че печеля — прошепна тя дори още по-нежно. — Дори се уговорих с пиколото, който вече сигурно е смъкнал багажа ни. Ние практически вече сме на път.

Лори изгълта текилата на една-единствена глътка, грабна чантичката си, мина бързо покрай влюбената двойка и плати на бармана, след което излезе от бара. Само след минута вече беше в черния „Пикап“ и пътуваше на юг, към „Кармел“ и „Биг Сар“. Смееше се, докато шофираше. Този път й бяха паднали направо в ръцете. Този път щеше да ги победи в тяхната собствена игра. Щеше да бъде много лесно.

 

 

Беше се здрачило, а мъглата се стелеше на гъсти валма, когато видя червения „Корвет“ на Жиро да се приближава към „Кармел“. Бързо излезе от паркинга и пое след тях, като внимателно спазваше дистанция от две коли. Беше вече късно и тя знаеше, че движението по този път скоро ще престане. Тогава те щяха да бъдат само нейни.

Хотелът „Поуст Хил Ранч“ беше построен на скала с отвесен склон близо до „Биг Сар“, където пътят се виеше всред скалите, под които се белееше океанът. В хубаво време и на дневна светлина беше лесно да се шофира, но заради приближаващия мрак и стелещата се мъгла Жиро беше намалил скоростта и вземаше предпазливо завоите. Лори беше зад тях и също шофираше внимателно, без да се приближава прекалено много, за да не я забележат.

Погледът на Жиро непрекъснато отскачаше от завоите към огледалото за обратно виждане. От време на време забелязваше черен „Пикап“ който май неотклонно ги следваше. Жиро беше доволен, че неговият шофьор също е разумен и не кара бързо. Този път, особено тази вечер, не биваше да се подценява. Марла се обърна, за да хвърли радостен поглед на пакетите, пълни със стоки от бутиците, захвърлени небрежно на задната седалка. Когато се сети какво съдържат, се усмихна.

— Усмивката ти прилича на усмивката на доволна котка — беше коментарът на Жиро. — Нима имаш тайни, за които не знам?

— Ще ти кажа всичко по-късно. — Сиво-зелените й очи блестяха дяволито. — Сега мога само да ти кажа, че пазя най-доброто за довечера.

Жиро смръщи вежди. В огледалото за обратно виждане виждаше черния „Пикап“, който бързо ги настигаше.

— Кара прекалено бързо — каза той, разтревожен.

Бяха по средата на изключително тесен завой, когато Лори ги настигна и ги удари странично. Жиро извика, а ужасените писъци на Марла разцепиха въздуха и се смесиха със свистенето на гумите, когато Жиро натисна силно педала за газта, опитвайки се да остави „Пикапа“ след себе си.

Лори се смееше. Удари отново лявата страна на „Корвета“ и дръпна крака си от педала, когато противникът се завъртя и се обърна с предницата към нея. Натисна отново педала и извика победоносно, когато „Корветът“ се завъртя неудържимо. Виждаше Жиро, който се опитваше да задържи контрола над превозното средство. Засмя се, засили се и отново ги удари, като с всеки удар ги изтикваше все по-близо и по-близо до ръба. „Корветът“ се завъртя, после се поднесе.

И ето че вече около тях нямаше нищо друго, освен въздух.

 

 

Лори изчака, докато чу трясъка от разбиващ се автомобил, после зави опасно и влезе в насрещното движение, като хвърли победоносен поглед назад през рамо. После бързо се отдалечи по пътя, по който беше дошла. Най-после беше премахнала и последната пречка, застанала между нея и бъдещето.