Елизабет Адлър
Всичко или нищо (54)

Глава 54

Вечерното движение беше истински ад, а Лори беснееше от яд зад волана на светлосинята „Акура“. Все още не можеше да преживее факта, че не беше успяла да убие Марла Квищович. Беше буквално подскочила от изненада, когато беше видяла червения „Корвет“. Това определено не беше автомобил, който възрастните членове на паството към епископалната църква в Хайлендс биха карали. Това си беше чисто предупреждение, че Жиро е наблизо. Знаеше го още преди да види кой е зад кормилото и да реши да се измъкне.

Дали Марла я беше видяла? Пръстите й нервно барабаняха по кормилото, докато чакаше поредният светофар да светне зелено. Нервите й бяха опънати като корабни въжета. Хвърли поглед на Клайд, свит удобно на задната седалка.

— Ти добре ли си, миличкият ми? — извика тя и чу как опашката му удари в отговор по седалката — Е, слава богу, че поне ти си добре, защото аз със сигурност не съм. — Очите й, които мятаха мълнии, срещнаха тези на мъжа, седнал зад волана на колата до нейната, също чакащ зелената светлина на светофара. Смръщи гневно вежди, с което го накара да отклони поглед към платното пред себе си. Той й хвърли още един изненадан поглед, когато светлината се смени, но тя не му обърна внимание и натисна газта толкова силно, като че ли участваше в рали.

— Намали скоростта! — предупреди тя сама себе си. — Не искаш точно сега да получиш талон за глоба, нали, бейби? Просто се успокой и помисли какво трябва да направиш.

Още страдаше заради неуспеха с бомбата, оформена като пощенска пратка. Трябваше да удари Жиро. Марла щеше да бъде нещо като бонус за нея, но по някакъв начин те и двамата й се бяха изплъзнали. Тя смръщи вежди и концентрира вниманието си върху движението. И шибаният Бо още си беше жив и здрав. Тя дори му беше помогнала да се отърве по-лесно от Лорета. И да наследи парите й. Беше направила услуга на Бо, вместо да го убие. Не че не се радваше на факта, че Лорета беше мъртва, но Бо беше главната й цел.

С крайчеца на окото си хвърли втори поглед на Клайд, който беше все така свит на кълбо на задната седалка и спеше. Трябваше да опита отново с Бо. Да открие къде е, какво прави. Веднъж завинаги да се погрижи за него. Нямаше да се отърве за това, че беше убил мъничкото й кученце. Не, сър, Клайд щеше да бъде отмъстен.

 

 

А междувременно тя имаше по-спешен проблем за разрешаване. Присъствието на Марла в църквата далеч не беше съвпадение, в това беше сигурна. А щом Марла Квищович беше тук, Жиро не можеше да е далеч. Беше готова да се обзаложи, че са отседнали в някой от скъпите хотели в Сан Франциско, а не беше необходимо да си гений, за да откриеш в кой точно.

Но първо отиде до един търговец на коли на старо и смени „Акурата“ си с черен „Форд пикап“. Сделката й отне ценно време, но трябваше да се отърве от „Акурата“, просто в случай че Марла я беше разпознала.

„Домът й“, или поне това, което сега й служеше за дом, се показа в края на оживената улица. Порутената сграда с апартаменти, давани редовно под наем, сега й изглеждаше дори още по-мрачна и болката, която изпита при спомена за красивото си жилище в Лагуна, беше толкова силна, че почти я разкъса. Беше жертвала всичко заради Джими Виктър. Но не, вече не. Този път щеше да се справи с Жиро и Квищович. И тогава отново щеше да бъде свободна.

Слаба искрица надежда светеше в погледа й, когато паркира „Пикапа“ в близост до сградата. Излезе, отвори на Клайд да слезе и го остави минута-две, за да се погрижи за нуждите си, преди да го извика и да влезе в мръсната и неприветлива сграда, в която миришеше на плесен и изгнили стари килими, на неизправна отводнителна система и на прекалено много бедни и мръсни студенти, които живееха на евтина храна и бира. Стомахът й се свиваше и бунтуваше, докато тя се изкачваше по незастланите циментови стъпала към своето собствено малко „царство“. Затвори, благодарна, че може да го направи, вратата след себе си, като полагаше много усилия в опитите си да не забелязва колко бедна е обстановката и тук.

Цял живот се беше борила, за да направи живота си по-добър. Всичко — с изключение на приятелката си от училище Дженифър Вандерховен — беше направила, за да задоволи амбициите си за по-добър дом, скъпи дрехи, бижута. Да бъде милионерка, само това искаше от живота. И какво толкова лошо имаше в това? На нея й изглеждаше като нормална американска мечта. Или поне част от американската мечта.

Напълни купичката на Клайд с вода, отвори му кутия с кучешка храна, смеси я с останалия от вчера хляб, после се изправи и го загледа как поглъща храната, като бавно размахва опашка наляво-надясно. Клайд никога не забравяше добрите маниери, той винаги казваше „благодаря“.

Отпусна се на дивана, с телефона до себе си, и започна да преглежда списъка на най-добрите хотели в Сан Франциско. После, систематично, започна да набира номерата и да пита дали може да говори с мистър Ал Жиро. И от всеки хотел й отговаряха, че нямат гост с такова име. „Опитай Квищович“, нареди си тя сама и започна всичко отначало, но и от „Риц“, и от „Мандарин“, и от „Ориентал“, и от „Сейнт Франсис“, и от „Марк“ и от „Станхоуп“ й казаха, че нямат гостенка на име Квищович.

Тя се отпусна още по-тежко на твърдия диван, закопняла за бялата си мека кожена гарнитура, за мекия си розов кожен диван в красивата си спалня, за безупречно бялото легло — за всичко онова, което й беше липсвало като дете и което се беше борила, за да постигне…

Трябваше да ги намери. Ако не успееше, никога вече нямаше да има такъв дом. Вдигна телефонната слушалка и започна отново — с „Хилтън“, „Рамада“, „Холидей Ин“…

— Мистър Жиро, моля — каза тя.

— Един момент — отговориха от рецепцията. И чу звъна на телефона в стаята.

Усмихваше се, когато остави слушалката, преди да й отговорят от другата страна. Сега, когато отиде в спалнята да се преоблече в небиещ на очи скромен черен костюм и да вземе чантичката си, в походката й имаше увереност. После тръгна към вратата.

— Довиждане, Клайд! — извика, когато кученцето с надежда затопурка след нея. — Ще се върна скоро. Но не ме чакай, момчето ми.

И само след минута черният „Пикап“ се носеше в посока Бей Бридж и центъра на Сан Франциско.

Когато влезе във фоайето на „Холидей Ин“, Лори беше убедена, че новопридобитият й външен вид е съвършен. Изглеждаше абсолютно различна с черната коса и тежките очила с черна рамка. Дори вървеше различно, държеше тялото си по различен начин — като по-стара жена, стискаше плътно до тялото си чантичката си, втренчваше се, за да имитира късогледство, над рамката на очилата. Маскировката й наистина беше съвършена. Като се изключи пръстенът със змийската глава, който никога не сваляше.

И сега тя се огледа из оживеното фоайе, след което седна близо до вратата. Разгърна последния брои на „Кроникъл“ и го постави пред себе си така, че отчасти да я прикрие. Изглеждаше като всяка жена, която чака приятел или приятелка, за да се поразходят.