Елизабет Адлър
Всичко или нищо (51)

Глава 51

Стив Малърд крачеше из безличната си стая в малък невзрачен хотел, намиращ се между шумната 101-ва магистрала и нестихващото улично движение на булевард „Вентура“ в долината Сан Фернандо. Чудеше се кога ли ще може да излезе от нея. Беше в тази „безопасна квартира“ вече цяла седмица и му се струваше, че е минала година. Малкият правоъгълник, който стаята представляваше, беше пълен с износени мебели в типично хотелиерски стил, а завивките бяха цветни, ярки, което, предположи той, трябваше да придаде на стаята по-весел вид, но само подчертаваше нейната безцветност. Неговата „охрана“, цивилен детектив на име Хавиер, лежеше на леглото в съседната стая и гледаше телевизия. Вратата между двете стаи стоеше винаги отворена, въпреки че и двете външни врати бяха заключени и дори залостени и само Хавиер и дежурните полицаи, които се сменяха на всеки осем часа, имаха ключове.

На вратата се почука и Хавиер скочи на крака. С едно-единствено бързо движение извади револвера си. Хавиер беше мексиканец с красиво лице и яко телосложение.

Надникна през шпионката, за да се увери, че това е доставката от пицария „Домино“, която беше поръчал преди петнайсет минути.

— Какво ни носиш, братко? — запита той през затворената врата.

— Една „пепероне“ и една с лук, една с двойна порция сирене, „Халапеньо“ и една със салам.

Хавиер махна с ръка на Стив да се прибере в стаята си и му направи знак да затвори вратата. Прибра револвера си в кобура и предпазливо отвори вратата.

— Доста дълго ме накарахте да почакам — каза недоволно момчето в гимназиална възраст, доставило поръчката. — Какво си мислехте, че нося? Бомба със закъснител ли?

— Ето ти, момче. — Хавиер пъхна в ръката му точната сума пари, после добави и бакшиш. — Следващия път внимавай повече, за да не се забъркаш в нещо.

— Да, разбира се… И кой го казва? — Момчето продължаваше да мърмори недоволно дори когато Хавиер заключи отново вратата.

— Ела да си вземеш, братко — извика той на Стив. — Да й се насладиш, докато е още топла.

На Стив не можеше да му пука по-малко дали пицата е гореща или не. Не искаше да приеме дори студената бира, която Хавиер му подаваше, въпреки че самият той пиеше само диетична кока-кола.

— Съпругата ми все натяква, че трябва да внимавам с калориите — каза той и пъхна огромно парче от лицата със салам в устата си. — Затова вече пия само диетична кока-кола, вместо обикновена.

— Можеш също така да опиташ да намалиш броя на пиците — каза Стив и въздъхна уморено. Всяка вечер се повтаряше все същото. Хавиер се появяваше, за да застъпи на смяна, в шест. В седем му доставяха пиците. Винаги с двойна порция сирене, сос „Халапеньо“ и салам или наденички. Хавиер ги поглъщаше като изгладнял лъв, а не наддаваше дори унция. Повторението на нещата започваше да го подлудява. Вече не можеше дори да гледа телевизия. Не можеше да се концентрира и върху филмите, които му носеха всяка вечер, не можеше да чете дори вестници.

Всичко, което Стив искаше, беше да отиде да види Вики. Да я накара да разбере истината. Искаше отново да заживее нормално, както преди. Не даваше и пет пари за Лори Мартин и за възможната заплаха за живота си. Искаше да се върне при съпругата и децата си. Искаше да живее в собствения си дом, да спи в собственото си легло с Вики до себе си — така, както беше вече десет години подред.

Но Вики беше още в болницата и не даваше отговор на опитите за контакт. Момичетата му бяха при сестра й и макар редовно да получаваше вести за тях чрез Листър, те дори не знаеха, че е излязъл от затвора и че е признат за невинен. А домът му беше заключен, дори запечатан с жълта лента. Той все още беше място, където се провежда разследване, пазено отпред от униформен полицай.

Телефонът иззвъня. Хавиер остави пицата и вдигна слушалката.

— Да? Точно така, сър. Да, всичко е наред тук. Стив е добре. Хапва си от пицата като добро момче. — Усмихна се на Стив, които обаче не отговори на усмивката му. — Да, сър, детектив Балуърт. Ще ви очакваме тогава, сър. След около десет минути. Вие го казахте, сър. Но ще е добре да сте запомнили паролата. Не сте ли? — Хавиер се смееше, когато каза: — Тя е „de la Hoya“. Ще се видим по-късно, детектив.

— Какво искаше Балуърт? — Стив се отдалечи от прозореца, откъдето гледаше уличното движение, което бавно пъплеше по булевард „Вентура“ Все така не удостои с внимание пицата, която го чакаше на масата. Отпусна се на стола пред телевизора. Пред очите му блесна ярко надписът „Детелина“, силният говор атакува слуха му. Нямаше представа какво означава той.

— Иска да те види. Той и онзи другият, Ал Жиро, частният детектив. Ще бъдат тук до десет минути.

Стив продължаваше да се чувства като затворник. Уморено се запита какво ли ще се случи с него сега. Дали нямаше отново да го арестуват и повторно да го тикнат в затвора, или пък — плаха надежда — щяха да го пуснат да си отиде? Изчака търпеливо и мълчаливо да минат десетте минути, след което на вратата се почука.

— Кой е? — извика Хавиер и отново надникна през шпионката. Огромното зачервено лице на Балуърт, увеличено от малкия кръг стъкло, го гледаше от другата страна.

— Детектив Балуърт е, Хавиер, отвори.

— Ами паролата, сър?

— Не бъди такъв задник, Хавиер — изсъска Балуърт. — Нали виждаш, че съм аз, по дяволите!

— Няма да ви пусна, докато не кажете паролата, сър, такива са правилата — каза Хавиер и се усмихна, когато Балуърт замахна с юмрук към вратата.

Отвори я рязко и Балуърт влезе, залитайки, следван от Жиро, който намигна широко на Хавиер и отиде да стисне ръката на Стив. От вниманието на Стив не убягна фактът, че когато двамата се бяха видели последния път в стаята за свиждане в затвора „Туин Тауърс“, Жиро преднамерено не беше му подал ръката си.

— Да приемам ли това като знак, че всичко е простено? — запита той сухо, когато Балуърт също се приближи и се здрависа с него.

— Не само това, Стив, но имаме и новини за теб. — Балуърт погледна Жиро, като че ли очакваше той да разкаже историята.

— Новини за Вики, Стив. Тя отговаря на говора на хората, на докосване, на инструкции. Излиза от комата, човече, така казват и лекарите. Ще се оправи.

Стив се отпусна на стола и покри лицето си с ръце.

— Слава богу! О, благодаря ти, боже! — шепнеше той, а сълзите се стичаха по бузите му и капеха през разтворените му пръсти.

— Лекарите мислят, че за нея ще е добре да те види. Или поне да знае, че си там. Може би ще успееш да си поговориш малко с нея. Не за случилото се, а за щастливия ви живот заедно, за общите ви спомени, за децата, за такива неща.

— Кога тръгваме? — Стив беше вече на крака и вземаше сакото си от стола.

Жиро се усмихна.

— Веднага, човече. Марла вече й каза да те очаква.

— Да, но после веднага ще се върнеш тук, в скривалището си — предупреди го Балуърт. — Свиждането в болницата е достатъчно рисковано и не искаме да рискуваме още повече.

— Позволете ми само да я видя — съгласи се смирено Стив. — Само за това ви моля.