Елизабет Адлър
Всичко или нищо (50)

Глава 50

— Мислиш ли, че тя ще опита отново, Ал?

Марла се беше излегнала на модния си диван, краката й си почиваха върху куп възглавнички, а главата й — в скута на Жиро. Беше без грим, облечена в удобния си бял хавлиен халат и стари, но също много удобни, чехли с плюшени топки отпред. Косата й беше завързана на тила с еластична лента. Изглеждаше, според Жиро, наоколо петнайсет години. А също така, изглеждаше уплашена.

— Не, няма да се осмели — каза той с много повече увереност, отколкото изпитваше. — Не и сега, когато знае, че сме нащрек и полицията разследва случая. Не може да си позволи да привлича вниманието към себе си. Трябва да се спотайва.

Успя да успокои страховете на Марла, но самият той се тревожеше. Лори Мартин биеше много близо до тях, много близо до най-скъпото на сърцето му. Ако нещо се случеше на Марла… Дори не можеше да довърши тази мисъл. Толкова близо до сърцето…

— Знаеш ли какво, скъпа? — каза той след дълга пауза. — Не си ли се замисляла понякога, че майка ти може и да е права? Знаеш за какво става въпрос — за това да не се подвизаваш като помощник частен детектив. Че просто трябва да продължиш да живееш своя живот. Ти си умна, образована, имаш прекрасна работа…

Тя го изгледа с присвити очи.

— Искаш да кажеш, че ще съм идеалната невеста за мистър Райт?

— Няма нужда мъжът да бъде ортодонт — каза той с, както му се струваше, тон, който трябваше да я вразуми. Но извика високо, когато тя му отвърна с удар с юмрук в стомаха.

— Исусе, Марла, мислех, че си в процес на възстановяване. А удряш като боксьор.

— Върви по дяволите, Жиро — каза тя студено. — И не се опитвай да ме пробуташ на никакъв мистър Райт, ясно ли е? И помни, не съм човек, който бяга от опасност. И със сигурност не ме е страх от онази госпожица Злата Кучка, известна като Лори Мартин. Така че, кажи, каква е следващата ни стъпка?

— За първи път Жиро нямаше готов отговор.

— Имаме нужда от почивка — каза той с копнеж. — Само една кратка почивчица. Надявам се само, че ще я получим, преди тя да успее да удари пак и да причини още зло.

Марла рязко спусна крака на пода, и се изправи.

— Знаеш ли какво? Искам да видя Вики. — Очите й се бяха разширили от внезапно обхваналата я паника. — Трябва да се уверя, че е добре.

— Обадих се в болницата и разговарях с дежурната сестра. — Тя щеше да вдигне телефона, но той я спря.

— Не. Ти не разбираш. Имам нужда да я видя. Имам някакво предчувствие…

— Късно е, Марла — възрази той, след като хвърли поглед на часовника си. — Часовете за свиждане отдавна минаха. Освен това още не бива да излизаш, не си достатъчно добре.

— По дяволите, Жиро. — Тя затропа с крака толкова силно, че плюшените топки се откъснаха от чехлите й. — Ти не разбираш, казвам ти. Важно е… Тя не ми излиза от ума. Непрекъснато си я представям с отворени, но невиждащи очи, от които капят сълзи. О, Жиро, чувствам, че тя има нужда от мен… от някого… точно в този момент.

Той кимна, предавайки се.

— Ще се обадя в болницата, за да видя дали ще ни пуснат да влезем. — Тя го целуна и се втурна в спалнята, за да се облече.

— Ще ни пуснат! — извика тя през рамо. — Ти винаги постигаш чудеса, Жиро.

На него му се прииска това да беше вярно.

Пътуването до болницата мина в необичайно мълчание. Марла като че ли беше потънала в собствените си мисли. Беше напрегната като мишка, хваната в капан. Ухаеше приятно, на „Хермес 24 Фабурже“, парфюм, който той й беше купил миналата година, когато си бяха позволили един романтичен уикенд в Париж. Нима беше едва миналата година? Струваше му се, че са минали десетилетия.

Влизаха в паркинга на болницата, когато тя каза:

— Ти така и не ми каза какво е станало със Стив.

— Излезе от затвора. Нямаше начин Балуърт да го задържи там при тези обстоятелства. Но не искат това да се знае. Не още. Не и докато не хванат Лори Мартин. Той е в безопасност в къща под охрана. Страхуват се, че когато тя научи, че той е свободен и вече не е заподозрян, може да започне да го преследва.

— Да го убие, искаш да кажеш, нали? — Гласът на Марла беше толкова тих, че едва се чуваше.

— Точно така. За нея няма да е добре той да остане жив, за да разкаже каквото знае за нея. Не и сега, когато намериха трупа на Джими Виктър. Всъщност нашата Лори трябва да е вече доста нервна, след като бомбите й не успяха.

— Никога не се знае какво може да опита да направи тя — добави Марла, когато слязоха от колата и изкачиха добре познатите стъпала на болницата.

 

 

Вики си мислеше, че е много самотна. Чувстваше се като изгубено дете. Никога досега не се беше чувствала толкова самотна. Като че ли на никого не му пукаше за нея… Но сега нещо беше по-различно, по-ново… Чувстваше го… Не, всъщност помирисваше го. Ароматът на лятна градина надвиваше вечния болничен мирис, който вече започваше силно да мрази.

Въздухът беше натежал от аромата, който й напомняше за ваканциите от детството, за летния бриз, за тревата и здрача, изпълнен с мириса на жасмин, рози и пури. Беше прекрасно… караше я да си спомня, че е жена… че някога е била жива… Да, някъде дълбоко, дълбоко в съзнанието си тя все още беше жива.

Мяташе се неспокойно, въртеше глава върху възглавницата с плътно затворени очи, в опит да си придаде реален образ на ваканциите си на източното крайбрежие с чичовците, лелите си и братовчедите си, на техните игри в пясъка. Спомняше си как бягаха по плажната ивица, докато не се изтощяха, как викаха и пищяха, как се боричкаха. „О, мили боже, децата ми, моите малки момичета, кой ще ги води на ваканции на море сега, когато мен ме нима…“ Но тя беше тук, беше жива… трябваше да е жива, нали усещаше мириса на жасмин…

Хладна ръка докосна нейната, гладка и нежна. Женска ръка. Жената й говореше, казваше й нещо… Вики се опитваше да съедини скъсаните връзки, за да може да чуе, да разбере… Не беше просто друга сестра или лекарка, тази жена означаваше нещо за нея, макар Вики да нямаше никаква представа коя може да е…

— Вики, миличка. — Марла се наведе над нея и заговори тихичко в ухото й, затова Вики долови толкова ясно парфюма й. — Марла е. Помниш ли ме? Бях с теб в онази нощ и знам какво преживя. Вики, почувствах нужда да бъда тук с теб. Помислих, че може би ти също имаш нужда от мен. Искам отново да ти кажа, че Стив е невинен, Вики, Стив е свободен сега, защото знаят кой е виновният. Още не са я хванали, но ще я хванат. О, ще я заловят, Вики, обещавам ти. И когато го направят, Стив ще дойде веднага при теб и ще ти каже всички тези неща, които аз сега ти казвам. Само че той също така ще ти каже колко много те обича — теб. Вики, и вашите малки момичета. Знам това със сигурност.

Ал облегна едрото си тяло на зелената болнична стена, скръсти ръце на гърди. Гледаше и слушаше Марла. Не разбираше защо тя изпита нужда да дойде в болницата тъкмо сега. Сигурно следваше женската си интуиция. Но той също беше готов да направи всичко за Вики. Имаше задължения към нея.

Вики започна да мята диво глава от една страна на друга и Марла, разтревожена, отскочи назад.

— Всичко е наред, Вики — каза тя и хвърли тревожен поглед на апаратите, които поддържаха живота на Вики и отмерваха всеки удар на сърцето й, всяко колебание на пулса й, всяко покачване или спадане на кръвното й налягане. Животът, сведен до работата на машини, не беше радостна гледка.

Дълго време тя просто седя до леглото й и държа ръката й, после с въздишка погледна Жиро.

— Предполагам, че съм сбъркала — каза тя тъжно. — Но имах усещането… че Вики иска да съм тук… Не мога да го обясня.

— Няма нужда нищо да ми обясняваш. — Той взе ръката й в своите и й помогна да се изправи. Хайде, скъпа, късно е. Кажи „лека нощ“ на Вики. Направи всичко, което може да се направи засега.

Марла въздъхна и сведе поглед към извикващото съжаление бледо лице, което сякаш беше лишено от кръв.

— Лека нощ, Вики. — И погали нежно челото й.

И тогава Вики отвори очи. Този път Марла можеше да се закълне, че Вики гледаше право в нея. Тя бурно сграбчи студената ръка на Вики.

— Вики, миличка, ако ме чуваш, ако ме разбираш, стисни пръстите ми. Просто стисни ръката ми, мила, моля те…

Очите на Вики дълго се взираха безизразно в нейните, после дойде отговорът — леко, едва доловимо, стисване на ръката. Но за Марла и то беше достатъчно да знае, че е била права да се довери на интуицията си. Беше пречупила онази невидима бариера, която държеше Вики от другата страна, не при живите. Сълзите й закапаха по стиснатите ръце на Вики и Ал забърза да извика лекарите.

— Всичко вече ще бъде наред, Вики — увери я Марла. — Да, всичко ще бъде наред сега.