Елизабет Адлър
Всичко или нищо (5)

Глава 5

Вики Малърд, дребна и изящна жена, беше висока само пет фута и два инча, когато беше с маратонките си, които нямаха абсолютно никаква височина на подметката. „Малката ми“ я наричаше с обич съпругът й. Тъмната й коса беше късо подстригана, с изтънен бретон, а предаността и обичта й към местния фитнес център личеше в добре оформените мускули на ръцете й и красивото й тяло. Беше облечена в сиво потниче и сервираше пиле и картофено пюре за вечеря. Момичетата бяха горе в стаята си, довършваха домашните си, или поне тя се надяваше да е така, защото беше взела видеокасета на „Уолт Дисни“ от видеотеката на Блокбастър, с която да ги забавлява след вечеря. Но телевизията предаваха местните новини.

Металната купа с картофеното пюре падна и сместа се разнесе по безупречно чистия бял теракотен под на кухнята. Пристрастената към чистотата Вики този път дори не забеляза бъркотията.

— Стив? — каза тя на глас. — Да не би да говорят за моя Стив?

— Мамо, говориш си сама. И има картофено пюре по целия под.

Десетгодишната и дъщеря, Тейлър, я гледаше втренчено, укорително.

— Баща ти, по телевизията — каза Вики, все още зашеметена.

— О, господи! Татко по телевизията! Хайде пък сега! — Тейлър побърза да седне на един от столовете и нетърпеливо загледа кухненския плот, върху който беше подредена готовата храна.

— Не, не него показват по телевизията. Но току-що говореха за него. Възможно ли е да е нашият Стив Малърд? Изпълнителен директор в компания за електроника, така казаха… И още, че го разпитват по повод някаква изчезнала жена.

— Разпитват татко за изчезнала жена? О, хайде пък сега! — Тейлър май започваше да се повтаря, а Вики — да се изнервя. Искаше й се поне речникът на дъщеря й да беше по-различен.

Телефонът звънна и Тейлър грабна слушалката.

— Здравейте! — каза тя весело. — О, здравей, татко. Мама каза, че току-що са говорили за теб по телевизията. Да, добре, ще я извикам. Хайде пък и ти, татко…

Вики изтръгна слушалката от ръцете й.

— Стив, какво става? — Лицето й изразяваше и тревога, и нетърпение.

Свали очилата, които беше забравила да свали до този момент, и разтри очите си. Изведнъж, докато Стив й разказваше историята, изпита силен, непреодолим страх.

— Но нали ти въобще не си се видял с нея онази вечер?! — Гласът й се извиси в края на изречението.

— Вики, това въпрос ли беше? Разбира се, че не се видях с нея. Точно това казах и на ченгетата. И е истина.

— Разбира се, че си казал истината — побърза да каже тя — Просто се чудех. Искам да кажа, какво ли може да й се е случило? Къде ли е отишла?

— Откъде, по дяволите, бих могъл да знам? Но знам, Вики, че имам нужда от адвокат.

Сбогува се с нея, като й каза, че ще се обади по-късно, след като говори със семейния им адвокат. Каза й още, че не бива да се тревожи, и я посъветва да не казва на децата. Вики бавно постави телефонната слушалка на мястото й. По навик, някак автоматично, посегна към хартиените салфетки, коленичи и започна да почиства разпиляното картофено пюре. Лекото съмнение, което се породи у нея, стана по-силно и започна да я гризе отвътре. И изведнъж пилето, приготвено за вечеря, вече не изглеждаше толкова вкусно.

Нахрани децата, а на себе си наля само чаша „Шардоне“, с която седна близо до телефона в кухнята. Гледаше всяко включване на новините и чакаше Стив да се обади.