Елизабет Адлър
Всичко или нищо (48)

Глава 48

Детективът от отдел „Убийства“ Лайънъл Балуърт седеше, макар за огромното му туловище това да беше крайно неудобно, на малкото столче пред бара в „Сий Бриз Ин“, Пенсакола, Флорида, заобиколен от палми в саксии и цял ескадрон керамични гъски, устремили се към вечността, запечатани на една от тюркоазено сините стени. Пау! Пауърс седеше срещу него. Всъщност Пау, облечена в цивилни дрехи, представляваше гледка, която заслужаваше да се види. Беше облякла черен костюм, бяла блуза, а вместо вратовръзка врата й украсяваше червена панделка. Тоалетът й завършваха чифт блестящи черни кожени ботуши. Прилича на имитация на каубой, при това не особено сполучлива, помисли си Балуърт, развеселен от външния й вид. Но Пауърс се справяше добре, въпреки теглото си, което никак не беше малко. Тя вършеше черната работа навън и ходеше по цял ден, докато той приемаше телефонните обаждания. Сега двамата сравняваха бележките си над халби студена бира в малкия бар, от който се разкриваше изглед към необятния океан. Или пък дали не беше Мексиканския залив? Човек никога не можеше да бъде сигурен във Флорида.

— Разполагам с копие от брачното свидетелство на Джими, от смъртния му акт, издаден от лекаря, който го е видял след злополуката. Разполагам и с копия от всяка една статия, излязла във вестниците по повод на пожара. И със снимки на съпругата му Бони. — Пауърс подаде всичко това на Балуърт с широка и самодоволна усмивка.

Той прегледа материалите и се спря, силно съсредоточен, на снимката на Бони.

— Не е някоя, която познаваме — каза той, решил, че тя няма значение. — Бих казал, че е извършила подвиг, като се е опитала да го извади от пламъците.

— Само дето това не е бил Джими, а някой друг — отбеляза Пауърс.

— Правилно. Бях в тамошното полицейско управление и попитах кой е изчезнал горе-долу по онова време.

— И? — Тя отпи щедра глътка от бирата и си взе доста от пържените картофи.

— Няколко дни след пожара било докладвано за изчезването на Джил Фъринг. Мъж на четирийсет години от бялата раса. Почти на същата възраст и с почти същото телосложение като Джими Виктър. Живеел в малък апартамент над супермаркета в едно от предградията. Понякога работел на строежите в района — когато не пиел и не преследвал жените. Той и Джими си приличали и в това отношение. Нашият Джими също си го бивало. От онова, което чух, всяка съпруга с радост би се отървала от него.

— Вярно ли е това? — Пауърс повдигна високо вежди и сложи още няколко картофа в устата си. — Мислиш, че тя го е убила?

— Да. Единственият проблем е, че никой не знае къде е отишла след това. Заминала просто ей така и никой не я е виждал отново.

— Нещо не схващам. Тя убива съпруга си, който, както се оказва, не й е бил съпруг, в предизвикан нарочно пожар, а после, години по-късно, намираме мъртъв съпруга й в един от калифорнийските каньони. Ние ли пропускаме нещо или какво?

— Ти подреди всичко много точно, Пауърс — каза Балуърт с въздишка. — Не знаем нищо за Бони Хойт/Виктър, освен това, че е жива и вероятно тя е убила Джими там, при каньона. Макар да ме озадачава фактът какво общо има това с Лори Мартин.

— Чудя се какво ли е станало с нея? — каза Пауърс и си поръча втора бутилка „Бъд Лайт“.

Тъкмо отпиваше първата глътка, когато телефонът на Балуърт звънна. Той го извади от джоба си.

— Балуърт — каза. И на лицето му се изписа силна изненада. — Нали не си играеш с мен? — каза той строго. — Окей, окей, разбрах, добре, но не приемам израза „знае се, че не те лъжа“. По дяволите, човече, разбира се, че те слушам. Добре, добре, Жиро, започни от самото начало.

Направи знак на Пауърс да му подаде хартия и химикал и заслуша внимателно, като от време на време задаваше по някой въпрос и водеше бележки с едрия си разлят почерк, който му беше спечелил първа награда в началното училище „Хедфорд Роуд“ в Нюарк, Ню Джърси, преди много, много луни.

— Ще бъда там, Жиро — каза накрая — Сигурен ли си, че и двамата сте окей? Великолепно, чудесно, добре. Тръгвам веднага. И защо, по дяволите, не ми каза това по-рано, копеле такова!? Не било моя работа, ха! Не ми надувай главата с онези глупости, че информацията, засягаща клиента, е поверителна. Това е работа на полицията и ти го знаеш. Вече можеше да си в гроба до нея… Не, не те обвинявам за смъртта на Лорета Хармън. Ако някой въобще можеше да намери Лори Мартин, това беше ти, поне това трябва да ти се признае, Жиро. Да. Ще се видим там.

Пауърс вече седеше нетърпеливо на ръба на стола, когато той натисна бутона „край“ на телефона.

— Какво? — запита тя толкова високо с дълбокия си гръмовен глас, че хората се обърнаха да ги погледнат.

Балуърт почувства как бузите му пламват. По дяволите, така и не беше успял да надрасне онзи навик от детството, а широката усмивка на Пауърс доказваше, че тя знае за объркването му.

— Говоря прекалено високо според теб, нали, шефе? Съжалявам, но такава е истинската ми природа — каза тя, отново много високо и още повече глави се извърнаха към тях.

Балуърт се изправи на крака, пресуши бирата в бутилката си с една-единствена дълга глътка и каза:

— Стягай се, Пауърс, защото тръгваме веднага за летището.

— Но аз мислех, че ще водим разследване тук… Къде отиваме?

— В Тексас. — Той вече беше прекосил половината помещение. Ако някой искаше да узнае професията му, просто нямаше как да сбърка в догадките си. Балуърт винаги беше олицетворение на идеалното ченге.

— Тексас?

— Точно така, Пауърс, мястото, откъдето идват проклетите показни ботуши. Там ще си бъдеш като у дома.