Елизабет Адлър
Всичко или нищо (47)

Глава 47

Ал и Марла вечеряха a deux в „Тра ди ной“, уютно малко италианско бистро в Малибу. Бяха седнали в ъгъла, където, според Марла, можеха да останат незабелязани и където Ал, с инстинкта на бивше ченге, се чувстваше много по-удобно, с гръб, опрян в стената. Не защото очакваше нещо да се случи, а просто защото наистина му беше по-удобно. Освен това намираха се в абсолютно преданото на законите Малибу, където, казваха, полицаите направо се отегчавали. Единственото, което правели, било да раздават талони за глоби за превишена скорост и да държат под око папараците, които преследвали местните кинозвезди. Декорът беше приятен и наистина напомняше за Тоскана, персоналът беше любезен, храната — добра и в изобилие. Любимото блюдо на Марла беше спагети в сос „Болонезе“. Тя тъкмо всмукваше спагетите, с хлътнали навътре бузи и с щастлив вид, докато Ал си похапваше от голямото парче печено говеждо, поставено пред него.

— Трябва да опиташ това — каза той, изпълнен с възхищение към храната и готвача. Отряза едно парченце, набоде го на вилицата и го поднесе към устата й. Дори когато дъвчеше огромна хапка говеждо, Марла беше секси, особено в оскъдното бяло потниче и впитите в бедрата й сини дънки, които беше обула тази вечер. Косата й падаше около лицето на усукани кичури — нова за нея прическа. На оскъдното потниче имаше надпис „палава и дяволита“. Той самият знаеше колко палава е тя и тази мисъл го накара да се усмихне.

— Знаеш ли какво? Тази вечер си много красива — каза той и сложи в устата си последното парченце говеждо.

— Ммм. — Нейната уста беше още пълна, но въпреки това тя се наведе към него и го целуна. — И ти — измънка неясно тя. — Забеляза ли нещо в мен тази вечер?

Той я огледа внимателно от главата до петите.

— Нова прическа? Харесва ми.

— Да, много съм ти благодарна за комплимента, както и за това, че я забеляза, макар да трябваше да те подтикна. Но имах предвид нещо друго.

— Окей, предавам се.

— Искаш да кажеш, че не си забелязал, че тази вечер съм облечена точно като теб? Дънки и тениска. Дрехи, много подходящи за един частен детектив.

— Първо, аз никога не нося каквото и да било с презрамки, тънки като спагети, и с думата „палав“, написана напреко през гърдите ми. Второ, дънките ми не са така впити като твоите.

Тя погали стройните си бедра и се усмихна.

— Както искаш — каза шепнешком — Както и да е, аз си мислех, че частните детективи носят износени костюми и крещящи вратовръзки, както и широкополи шапки, кривнати нахакано на една страна.

Ал се усмихна.

— Скъпа, аз като че ли съм с цели четирийсет години по-млад от тези одежди. Май ме бъркаш с Франк.

— Кой Франк?

Той въздъхна, извади клетъчния си телефон от джоба на дънките си и набра номера на домашния си телефон, за да прослуша съобщенията си. Странно, по все забравяше колко по-млада от него беше тя.

— Марла, има само един „Франк“.

Тя поръча тирамису с две вилици, докато той слушаше записаните обаждания. Когато стигна до последното, лицето му смени изражението си. Погледна часовника си и смръщи вежди.

— Това е странно — каза. — Имам записано обаждане от Бо Хармън. Обадил се е преди около час. И гласът му звучи странно.

— Странно? — Тя го погледна с очакване в погледа, после сведе очи към съблазнителното парче тирамису. Беше смърт за фигурата, но имаше толкова приятен вкус…

— Да, като че ли е бил… уплашен.

Тя веднага застана нащрек.

— Защо би ти се обадил Бо Хармън? Останах с впечатлението, че е бил доволен да види гърба ти, както и този на Бон и.

— Беше. А също и съпругата му. Точно това е най-странното. Освен ако, разбира се, Бони не е показала отново своето красиво, но зло лице.

— В Сан Антонио, Тексас? — Марла веднага се оживи. Възбудата се изписа на лицето й. — Като се има предвид часовата разлика, там трябва да е след полунощ. Защо той се обажда толкова късно.

— Нещо става. Изяж си тирамисуто, Марла. — Той махна с ръка на Луиджи да донесе сметката. — Трябва да се върна в офиса.

Пътуваха в „Мерцедеса“ на Марла, затова шофираше тя. Или поне правеше приблизително онова, което се нарича шофиране, защото непрекъснато отпиваше от чашката кафе, която беше настояла да си вземе по пътя, докато в същото време със свободната си ръка набираше номера на домашния си телефон.

— Марла — каза Ал, докато се носеха бързо по крайбрежната магистрала, — не държиш кормилото.

Тя слушаше невъзмутимо съобщенията си. Отпи от кафето, като все пак постави два пръста от лявата си ръка на кормилото.

— Разбира се, че го държа. Не ми казвай, че си нервен, Жиро.

— Да, нервен съм. Когато шофираш, Марла, трябва да си концентриран. Или поне така се предполага. А ти като че ли го намираш за извинение да вършиш поне още три неща.

— Имай ми доверие, мога да върша дори още четири — каза тя и го стисна леко и интимно за бедрото.

— Повярвай ми — отговори тон, — точно в този момент искам само да шофираш.

Тя го погледна победоносно, когато плавно зави по „Сънсет“ с крак на педала за газта и колата започна да се изкачва по хълма.

— Страхливец — прошепна тя. И той се съгласи, че да, в този момент, наистина се проявява като страхливец.

Трябваше обаче да намали скоростта, когато шосето започна да се извива като змия из квартала Палисейдс. Минаха край портите Бел Еър, пресякоха Бевърли Хилс и навлязоха в „Сънсет“. Колата влезе в паркинга зад сградата, в която беше офисът на Ал, и рязко спря.

— Как беше? Поставих ли рекорд? — запита тя, останала без дъх. После започна да поставя червило на устните си, загледана внимателно в огледалото над шофьорското място.

— Великолепно. — Той вече беше слязъл от колата и беше преполовил пътя до сградата.

— Хей, чакай ме… — Тя затича след него и го хвана под ръка. Дългите й крака лесно се нагодиха към неговата клатушкаща се бърза походка. — Проблемът е в това, че се интересуваш повече от Бо Хармън, отколкото от мен. — Тя въздъхна. — Искам да кажа, кой ли мъж би отишъл в офиса си посред нощ в петък?

— Частен детектив, който е получил спешно обаждане. Трябва да свикнеш с това, Марла — каза той, докато отключваше вратата.

— О, по дяволите! — изръмжа недоволно тя, взе пакета поща, който беше поставен до вратата, и го внесе вътре. Остави го на бюрото му, седна до пакета и започна да люлее единия си крак. Чакаше той да набере номера на Бо Хармън.

— Хармън? — Самият Бо вдигна телефона и Жиро се запита какво ли се е случило с иконома. Първоначалното му впечатление беше, че Лорета го кара да работи двайсет и четири часа в денонощието. — Да, Жиро е на телефона. Помолихте ме да се обадя възможно най-бързо, без значение колко е часът. Надявам се, че не съм ви събудил.

— Нищо не би могло да ме събуди — каза Бо толкова високо, че дори Марла чу думите му. — Не мисля, че някога ще мога отново да заспя.

— Окей, успокойте се, чувам ви, няма нужда да викате. Е, какъв е проблемът?

Ал закрачи из помещението с телефонната слушалка, притисната до ухото му. Слушаше внимателно.

Тъй като не чуваше нито една от думите на Бо, Марла реши да провери какво има в пакета. На него имаше марка „Нюман Маркъс“. Хм, кой ли би могъл да изпраща на Ал подарък от „Нюманс“? Известната двойка от Сан Антонио, Лорета и Бо? От онова, което беше чувала, те не бяха от хората, които правят подаръци често и от сърце. Тогава кой? Дали Жиро нямаше таен обожател, човек, който се възхищава от него? А може би е тя и не е толкова тайнствена… Започна да изучава почерка. Нямаше обратен адрес, а този на Ал беше изписан с големи и четвъртити главни букви. Марла започна да изпитва силна ревност. Претегли го на ръка. Беше извънредно тежък за размерите си. Знаеше, че Ал никога не пазарува в „Нюман Маркъс“.

— Я кажи коя е жената, която ти изпраща подаръци от „Нюманс“? — запита високо тя, вече започнала да разлепва дебелото тиксо. Гледаше го втренчено и се канеше да махне опаковъчната хартия.

Ал слушаше внимателно онова, което Бо му казваше.

— Беше какво? — каза той с неприкрита изненада. После извика: — Марла! — и се хвърли към нея. — Исусе, Марла! — извика отново, а тя изпусна едно изненадано „О!“, когато ръцете му я сграбчиха. После той хвърли полуотворения пакет в коридора и я принуди да залегне заедно с него зад бюрото.

После тя започна да пищи високо, право в ухото, което беше близо до устата й, но това май нямаше никакво значение, защото цялата стая се изпълни с гръм и трясък, счупени стъкла, дървени греди и пламъци. Тя се разхлипа и затрепери силно, притисната под неговото тяло.

— Какво стана? Какво е това? — запита едва чуто, когато той й помогна да се изправи, провери набързо дали е наранена, после я преведе през пламъците навън, на улицата. Вече се чуваше ревът на сирените и той разбра, че скоро ще пристигне помощ.

— Това означава, Марла, че Бони Хармън, по-късно наричаща се Лори Мартин, е жива и отново се е захванала на работа — каза той мрачно.