Елизабет Адлър
Всичко или нищо (43)

Глава 43

Колата на Марла беше в двора и запречваше пътя към гаража му. Жиро се усмихна и спря „Корвета“ до нейния „Мерцедес“. Потупа гордо задния капак на своя автомобил, преди да си отключи входната врата.

От къщата долиташе музика. Ал обичаше да слуша музика в стил „Биг Бенд“ или джаз, подходящ за опушен нощен клуб, докато Марла можеше да слуша всичко и обикновено се влюбваше във всяка модна за момента мелодия. Този път тя слушаше Бари Уайт, чиито песни излизаха някъде дълбоко от душата и от нервните окончания по тялото му, музика дълбоко чувствена като самия секс. Светлината от лампата падаше точно върху масата, върху която бяха подредени цветя, кристални прибори и свещи. Шампанското чакаше в сребърна кофичка, пълна с ледена вода.

Светлина се показа и иззад вратата на кухнята, когато Марла се появи и силуетът й се очерта ясно в рамката на вратата. Беше облякла много къса черна рокля, под която се подаваха бели тюлени дантели. Беше обула много високи сандали и препасала бяла престилка, а главата й украсяваше малка бяла шапчица. Въобще, тя беше версията на Марла за камериерка французойка.

— Ах, мосю си е у дома! — Тя тръгна към него, като полюшваше съблазнително бедра. — Добре дошли, мосю! Ваната ви е готова, сър.

Тя го хвана за ръката и го поведе бързо към спалнята, където го бутна върху леглото, коленичи пред него и започна да развързва маратонките му.

— Ах, горкичките уморени крака — прошепна тя, хвърли маратонките през рамо и се наведе да целуне пръстите му.

Той я гледаше удивен.

— Всяка жена, която може да целуне пръстите на любовника си веднага след като е събул маратонките си, сигурно го обича истински — каза той.

Но тя вече разкопчаваше ризата и колана му. Хвърли и тях през рамо с презрителното френско „пуф“. Марла като че ли ревнуваше от този колан със сребърната тока, защото подозираше, че му е подарък от някоя предишна любов. Поведе го към банята. Черната вана беше пълна догоре с розови мехурчета и благоухания. Той каза, че му прилича на ваната в някой нюорлиънски публичен дом.

— А ти какво знаеш за публичните домове в Ню Орлиънс? — запита повелително Марла, изпълнена с подозрения, забравила за ролята си на френска камериерка.

— ’Звинете ме, мам’зел, това беше просто фигуративно казано.

— Сега мосю ще влезе във ваната и ще се отпусне, а неговата камериерка ще му донесе чаша леденостудено шампанско — каза тя, приятно нацупена. Той запротестира, че е човек, който обича душа и мрази мехурчетата, но тя го бутна вътре и му „помогна“ да се потопи чак до гръдния кош.

— Мосю ще прави това, което му казват — заяви тя безапелационно.

— Сбъркала си ролята! — извика той след нея. — Май играеш тази на гувернантката, която обича да доминира!

— О… Пуф! — каза тя отново на път за шампанското.

Върна се само след минута-две, като носеше кръгла сребърна табла с една-единствена кристална чаша върху нея. Коленичи отстрани до ваната и му я подаде.

— Ммм. — Той отпи. — Не е лошо за долнокачествено вино.

— По дяволите! — Тя изтръгна чашата от ръката му и отпи. — Прекрасно е — добави и затвори очи, а замечтаното изражение на лицето й изразяваше блаженство. — Само най-доброто за моя беден монсеньор. А сега трябва да отида да приготвя le diner.

Той изстена.

— Марла, не ми казвай, че готвиш! Не съм сигурен, че съм готов за това.

— По-добре да бъдеш — каза тя дръзко и, вече на вратата на банята, надникна пак иззад нея. — Не съм се трудила толкова много напразно, нали? — Смехът й се чуваше дори от кухнята.

Той лежеше сред мехурчетата и отпиваше от шампанското. Мислеше единствено за Марла в много късата поличка и жартиери. На лицето му имаше усмивка. Животът не е прекалено лош, все пак, реши той.

— Готов ли сте, мосю? — Марла се върна само след пет минути и му подаде пухкава бяла хавлия, след което му помогна да излезе от ваната. Подсуши го грижливо, като обърна особено внимание на интимните му части, след което го хвана за ръката и го поведе, гол, към спалнята.

— Какво? Преди вечеря? — запита той с вдигнати вежди.

Тя подсмръкна съвсем по френски със сбърчено носле.

— Mais non, m’sieur? За французите винаги първа е храната. — И тя му подаде халат от тъмносиньо кадифе с ревери от сатен.

Той отново нададе стон, пъхна ръце в ръкавите и се огледа смутено.

— Чувствам се като някой викторианец.

— Но изглеждаш досущ като французин — поправи го тя и го целуна, но през смях.

Ал затвори очи. Би искал да получи още няколко целувки, но тя беше много заета.

— Елате, мосю. — Тя отново го беше хванала за ръката. Водеше го към масата.

— Красиво, прекрасно — каза той, като обхвана с поглед масата и чашите „Бакара“. — Но откъде успя да намериш всичко това?

— Взех го назаем. От майка си — отговори тя.

— Взела си го назаем?! От майка си?! Искаш да кажеш, че тя ти го е дала?

— Казах й, че съм поканила на вечеря вкъщи трийсет и шест годишен неженен зъболекар.

Той се засмя, а тя издърпа стола му назад, за да седне.

— Тук нещо не е наред. Масата е сервирана само за един човек.

— Но, разбира се. Във Франция камериерките не се хранят с господарите си. Те са там само за да му сервират.

Той кимна.

— Така ли? Тогава, кажи ми нещо, мам’зел, в кой точно момент господарят може да гушне камериерката си? Нали знаеш какво имам предвид? — Той вдигна палаво вежди нагоре, а тя се изкикоти и го плесна през ръката.

— О, мосю е тооолкова палав.

И тя се отдалечи, като нарочно, повдигна и без това късата си пола, за да може той добре да огледа камериерката си и отзад. Гледката беше наистина приятна. Върна се след секунда с друга табла, която носеше леко кривната на една страна. Той дочу потракването на чиниите, когато токчето на единия й сандал попадна не там, където трябваше, и тя измърмори „по дяволите“, като едва успя да запази равновесие и да не изпусне таблата.

— Не съм най-великата сервитьорка на света — заяви, благодарна, че вече може да остави таблата на масата.

Ал с неприкрит интерес започна да разглежда какво има на нея. Хайвер в кристална купа, пресни аспержи и майонеза, подправена с лимон, печена сьомга, изящно украсена с кръгчета краставица и листенца магданоз и салата. Имаше дори малки лъжички за хайвера. Той я погледна право в очите.

— Марла, откъде взе всичко това?

— Трудих се цял ден в кухнята заради мосю. — Тя запърха красиво с дългите си мигли. После: — Всъщност храната е от „Гелсънс“ на „Палисейдс“ — призна.

— Няма ли и ти да ядеш с мен, скъпа? Или цяла нощ ще си играем на мосю и неговата камериерка?

— О, но аз исках да те изненадам, да си поиграя малко с моя мосю…

Той потопи връхчето на аспержата в хайвера и го поднесе към устата й.

— Опитай! — заповяда.

Тя поклати глава с отвращение, но отвори, макар и неохотно, уста.

— По дяволите! — каза отново, когато преглътна.

— Обожавам те, когато ругаеш — каза той и я целуна, въпреки че устата й беше пълна. Облиза хайвера от устните й. — Мислиш ли, че някой друг е ял хайвер по този начин и преди? На кого е необходима малка лъжичка, когато си има камериерка?

— О, пуф! — Тя се изкикоти отново и повдигна крайчеца на полата си.

И ето че вече седеше на коляното му и му даваше пълни лъжички хайвер помежду целувките. И скоро двамата се озоваха на дебелата рогозка пред камината с кристални чаши в ръце. От стереоуредбата се лееха песните на Айзък Хейс, а сьомгата и салатата останаха забравени на масата. Те се целуваха бавно, като че ли разполагаха с всичкото време на света. Ръцете му се плъзнаха под миниатюрната френска поличка и се оказа, че тя е съвсем гола под жартиерите — съвсем точно, както беше очаквал.

— Защо трябва да имаш задника на тийнейджърка? — каза, като погали с любов двете полукълба.

— Защото още съм — почти — тийнейджърка — прошепна тя в отговор и прокара език по извивката на ухото му, с което накара тялото му да потръпне сладостно от главата до петите. И въздъхна щастливо, когато ръцете му се плъзнаха под жартиерите. В следващия миг вече беше напълно гола. Човек почти можеше да види искрите страст, които съединяваха телата им. Цяло чудо беше богатият репертоар на Марла, с който тя му отговаряше, когато той я любеше: искания, викове на екстаз, подканяния, тихи възклицания…

— Винаги ми е толкова хубаво с теб — каза той след доста време, когато всичко беше приключило и те отпиваха шампанско в отблясъците на загасващия огън.

— Oui, m’sieur, камериерката е създадена, за да доставя удоволствие — каза тя със своя толкова секси шепот.

— Можеш да се обзаложиш, че тя и този път успя — добави той със смях.

Всъщност цели два часа не беше помислил нито веднъж за Бони/Лори.