Елизабет Адлър
Всичко или нищо (42)

Глава 42

В главата на Вики се въртяха толкова много мисли, че тя не знаеше как да ги сложи в ред, а това я плашеше. Беше получила образованието си в колеж, имаше логичен ум и винаги знаеше какво точно да направи. Защо да не бъде така и сега?

Погледът й отказваше да се премести вдясно или вляво и следователно всичко, което можеше да види, беше белият правоъгълник над главата й. И онези странни лица, които от време на време се навеждаха над нея. Размахваха длани пред лицето й, но тя дори не премигваше. Не можеше да мига. Защо, по дяволите, не можеше да мига?

Сигурно имаше нещо общо със Стив, знаеше това. Стив… Какво беше онова, което й казаха за него? Някой й беше казал нещо. Беше важно, знаеше го, но сега не можеше да го отдели от останалото, което беше направо задръстило ума й. Като че ли в мозъка й беше станало късо съединение и връзките, които правеше, се оказваха все грешни. Сълзи замъглиха зрението й и тя почувства как те се стичат по бузите й, почувства топлината им по премръзналата си плът, почувства соленият им вкус по сухите си устни.

„О, мили боже!“ Марла покри очите си с длани, защото почувства как и те се изпълват със сълзи.

— Ал, тя плаче. Тя наистина плаче!

Но той вече се беше навел над Вики и бършеше сълзите й. Говореше й толкова бавно и нежно, че на Марла й стана дори още по-тъжно.

— Всичко е окей, Вики. С теб се случи ужасно нещастие. Но сега ще се оправиш. Успокой се. И помни, Стив те обича. Окей? Той специално ме помоли да ти кажа това. Той те обича. И е невинен, Вики. Така че, не се тревожи за нищо, а гледай само да се оправиш.

Вики отчаяно искаше да му благодари за това, че е прояснил и подредил поне малко обърканите й мисли, откъслеците от разговори, които паметта й пазеше. Сега вече тя разполагаше с цяла мисъл. Стив е невинен. Ще се вкопчи в тези думи, ще ги пази като скъпо бижу, докато успее да се измъкне от тази ужасна мъгла… О, боже мили, момичетата!…

— И дъщерите ти са добре. Идваха всеки ден да те видят, нали знаеш това? — Марла седна до леглото й и започна да гали ръката й. — Лекарят им се обади и те вече идват насам.

— Докато ние тук си говорим — вметна Ал и Марла се засмя.

На Вики й хареса този смях. Той я накара да се усмихне през сълзи. „О, Боже, тя се усмихва. Тя ни разбира“, чу Вики да казва жената някак особено подчертано, а думите й накараха още много хора да дотичат, да започнат да измерват пулса й, кръвното й налягане и отново да размахват разни неща пред погледа й. Този път тя премигна. „О, мили боже! Този път всичко е наред!“, помисли си Вики. И тя му благодари за това, че е жива, че може да премигва и да се усмихва и да вижда поне малко. И за това, че беше излязла от ужасния мрак и черното отчаяние, където мислите сякаш я изгаряха, пробождаха… Но тя не искаше да мисли за това. Не сега. Искаше да види децата си, малките си момичета, които се казваха…? О, господи, ето че не можеше да си спомни дори техните имена. Сълзите отново потекоха по бузите й, но този път тя им се зарадва. Този път знаеше — те означават, че е жива.