Елизабет Адлър
Всичко или нищо (41)

Глава 41

Жиро беше озадачен. Очакваше Бони/Лори да се появи отново, но това не ставаше. Не оставяше и никакви следи нито в Лос Анджелис, нито в Лагуна. Балуърт продължаваше да търси тялото й. Дори самият Жиро започваше вече да изпитва съмнения. Може би грешеше? Може би Лори наистина беше мъртва? Може би Стив все пак я беше убил, а смъртта на Джими Виктър беше просто съвпадение.

Съвпадение! Дъвчеше замислено върха на писалката си, като от все сърце желаеше тя да се превърне в цигара „Кемъл“ без филтър. Разбира се, той не грешеше. Лори беше умна, затова беше стигнала толкова далеч. Готов беше да се обзаложи, че вече си има нова самоличност, нов външен вид — точно така, както беше направила и преди. Но да я търсят, щеше да бъде толкова трудно, колкото и, както в поговорката, да намерят игла в купа сено. А случаят срещу Стив набираше скорост и щяха вече да определят дата за делото. Не можеше да позволи играта да продължи, но знаеше, че Балуърт няма да удостои теорията му с внимание. Макар че трупът на Джими Виктър може би щеше да го накара да се позамисли.

Да, това си беше дилема. И то от тези, с които Жиро нямаше навик да се сблъсква. Беше обещал на Вики Малърд, че ще открие истината за съпруга й, каквато и да беше тя. А сега беше сигурен, че той не е виновен, но не можеше да го докаже. Не и докато не намери Лори Мартин.

Мислите му се върнаха точно там, откъдето бяха тръгнали, и той въздъхна, барабанейки с пръсти по бюрото си. Вики Малърд заемаше доста голяма част от мислите му. Импулсивно, той излезе от офиса си, купи рози от цветарския магазин на „Сънсет“ и подкара колата към болницата.

 

 

Марла се пързаляше на кънки по пътечката за бягане, която се виеше около плажа заедно с другите, които бяха пожелали да се поизпотят. Беше й по-забавно тук, отколкото в гимнастическия салон, който мразеше, а и по този начин поддържаше добра форма. Освен това можеше да се наслаждава на мускулестите момчета, които се излежаваха на плажа, докато правеше аеробиката си. А къде другаде би могла да има и двете неща?

Днес беше обула къс черен клин от ликра, прилепнало по нея боди с формата на сутиен, а върху него тениска, на която лишеше: „Аз наистина съм нахапана“. И, разбира се, задължителните ръкавици и предпазители за коленете и лактите. Не че някога падаше. Беше майсторка в карането на кънки. Можеше да играе дори балет, ако пожелае. Всичко, от което имаше нужда, беше малко черно кученце с червена панделка, което да подскача до нея като онова на рекламата. Червената панделка я накара да си спомни за Бони и Клайд и тя също изпусна дълбока въздишка.

Кога най-после Жиро щеше да измисли нещо? Струваше й се, че бездействат вече повече от седмица — седмица, която, беше сигурна, се е сторила цяла вечност на Стив Малърд. Все още не бяха получили данни за изоставено или откраднато превозно средство, макар Жиро да имаше връзки на всички необходими места. Той със сигурност щеше да узнае, ако се появи нещо.

И, като негов помощник, тя трябваше да напрегне мозъка си и да мисли. Да действа, да разследва. Но какво? Вече имаха картината на престъплението в умовете си, но докъде бяха стигнали с това?

Втурна се напред, като ловко заобикаляше пешеходците, децата и кучетата, без да чува рева на океана, без да чувства топлината на слънцето, без да усеща мириса на кучета и захарен памук. Мина покрай сергията, където продаваха миниатюрни бейзболни шапки за кучета, както и панделки в подходящи цветове, а това отново върна мислите й към Бони и Клайд.

Бони/Лори нямаше откъде да знае, разбира се, че Жиро беше преровил миналото й и че вече знаеше коя е и каква е. А Балуърт със сигурност не знаеше — все още — макар че щеше да открие, със сигурност, предполагаемата смърт на Джими Виктър в пожар във Флорида преди няколко години. Останките от гроба на „Джими“ бяха вече изровени. Бяха изследвали ДНК-то и зъбите на мъртвия в опит да идентифицират истинската жертва на пожара. Марла също се питаше кой ли може да е загиналият, когато някой й извика силно.

— Хей, мис, мадам, спрете веднага, моля ви.

Чу зад себе си шума на приближаващ мотоциклет и направи перфектно завъртане.

— На мен ли говорите?

— Да. — Полицаят подпря мотоциклета си на близкото дърво и извади бележника си. Беше млад, русокос, загорял от слънцето и мускулест в късите черни шорти на колоездач и бяло поло с тъмносин надпис „Полиция“ на гърба. Не се усмихна, макар Марла да го дари с най-лъчезарната си усмивка. Имаше леденостудени зелени очи. Тя беше сигурна, че зъбите му са едри, безупречно подредени и изумително бели. Накратко, всяка една жена би могла да умре за него.

— Е, какво има? — запита тя в разговорен стил.

— Сигурно знаете, че има ограничение на скоростта за кънкьорите, които се движат по тротоара. А вие, мадам, превишихте тази скорост. — И той посочи с химикалката си табелата, на която ясно пишеше: „8 км в час. Нарушителите ще платят глоба от 50 долара“.

— О, хайде — каза на шега Марла, когато той започна усърдно да пише в бележника си, — не може да ми дадете талон за глоба заради това, че съм се пързаляла малко по-бързо!

— Такъв е законът, мадам. — Беше сериозен като самия папа и нечувствителен към закачките като Кенет Стар.

— Няма как да знаете колко бързо съм се пързаляла — беснееше Марла. — Пък и как бих могла да превишава определената скорост при толкова много пешеходци?

— Точно така, мадам. — Той й подаде талона за глоба. — Може би следващия път ще се съобразите със закона.

Марла грабна талона и започна внимателно да го разглежда.

— Ще оспорвам това в съда — заяви гневно тя.

— Не ви съветвам, мадам. Тук съм записал много точно скоростта ви, а и карах точно след вас, а скоростомерът ми показваше петнайсет мили в час.

Той намести сребристата си каска и се качи на седлото.

— Внимавайте, мадам.

Тя гледаше втренчено след него, докато той неумолимо се отдалечаваше. Добре оформените му мускули се движеха ритмично и малка струйка пот оставяше петно по бялата му риза поло между лопатките му.

„Бива си го този“, помисли си тя с въздишка. Мобифонът й звънна.

— Ало? — каза тя, докато се пързаляше без настроение обратно към Санта Моника, където беше паркирала колата си. — О, ти ли си, мамо? Не, не очаквах някой друг да се обади. Е, всъщност, да, очаквах. Не, не приятел, мамо, бизнес. — Тя избърса потта от тила си с малката хавлиена кърпа, която носеше със себе си в такива случаи. — Срещнала си кого? — Нададе висок стон, когато чу името. Знаеше си. — Мамо, не ме интересува колко издигнат е той, колко съвършен. Не ме интересува. И, да, все още излизам с онзи негодник. Аз случайно го харесвам. Много. — Засмя се на следващата забележка на майка си. — Не знам от кого съм наследила лошия си вкус. Не обичам да мисля. И, не, мамо, не мога да дойда на вечеря у Айви утре вечер. И никоя друга вечер, щом ще присъства мистър Райт. Окей? Продължавай да опитваш, мамо. Тя се усмихна и натисна бутона „край“. Телефонът изпищя незабавно отново и тя въздъхна при мисълта, че това отново е майка й. Но беше Ал.

— Марла? — каза той.

— Разбира се, че е Марла. Кой мислиш, че отговаря на моя мобифон?

— Обзалагам се на петдесет долара, че току-що си разговаряла с майка си — каза той.

— Как позна?

— Защото, когато звъннах преди две минути, даваше заето, а сега звучиш кисело, както винаги, когато си разговаряла с майка си. Пак ли се опитва да те сгодява?

— Разбира се. — Марла отново въздъхна.

— А не мислиш ли, че и ти трябва да положиш някакви усилия? Поне веднъж отиди да се срещнеш с тези така желани мъже като мистър Подходящ.

— Защо? За да мога да ги сравня с Ал Жиро, бивша Луда глава и известен частен детектив. Не, ти нямаш никакъв шанс, а аз не мога да ти причиня това.

— Слава богу — каза той, — защото не бих могъл да го понеса.

Сега Марла вече се смееше.

— Искаш да кажеш, че в твоето стоманено сърце може да има и капка нежност, Жиро?

— Печелиш. А днес следобед сърцето ми прелива от нежност. Случи се чудо, Марла, макар и малко, но все пак чудо. Аз съм в болницата. Дойдох съвсем случайно, защото не бях виждал Вики от известно време, а все пак тя е моята работодателка.

— Искаш да кажеш, че на всичкото отгоре имаш и съзнание? — каза тя, все така през смях. После се сети за какво говори той. — Какво чудо? Жиро… О, не искаш да кажеш…

— Не, не е излязла от кома, но отвори очите си. Извиках сестрите и те буквално дотичаха, както и невроспециалистите. Сега й правят тестове, проверят дали вижда нещо, или е просто неволна реакция.

— Тръгвам веднага. — Марла вече набираше скорост надолу по тротоара. — Аз съм във Венеция. Ще бъда там след половин час. Чакай ме, Жиро. Между другото, какво й говореше ти, когато тя отвори очите си?

— Държах ръката й. Казах й: „Вики, това съм аз, Ал Жиро. Имай ми доверие. Стив е невинен. И аз ще го докажа“.

— И тя неочаквано отвори очи, просто така?

— Да, точно така.

Марла чу полицаят да вика отново някъде зад нея. Зави бързо зад ъгъла, набра скорост по алеята и мина по малките улички, докато стигна до „Мейн“, където беше паркирана колата й. Нямаше да позволи на този красавец да й връчи втори талон за глоба. По никакъв начин. Случаят беше наистина спешен.

Само след броени минути беше в „Мерцедеса“ си и сваляше кънките от краката си. Без да се забави дори да обуе обувките си, тя натискаше с босо ходило педала на газта и се ядосваше на натовареното съботно движение по 101-ва магистрала на път за болницата. Много вероятно беше да получи и друг талон за превишена скорост.