Елизабет Адлър
Всичко или нищо (40)

Глава 40

Лори много харесваше новото си име, Марая Джоузеф. Беше игра на думи, смесици от библейското Мери и Джоузеф, а това беше ужасно забавно и я караше да се смее.

Реши, че разрастващото се предградие Оукланд, приютило университета „Бъркли“ с неговите хиляди студенти, е добро място — място, където човек може успешно да се скрие или изгуби. Там Марая Джоузеф ще се промъква незабелязана сред множеството. Освен това животът там беше по-евтин от този в Сан Франциско и имаше много квартири, където би могла да живее под наем.

Малкият апартамент, който намери, беше близо до университета и се намираше на широка и оживена улица. Нейните две стаи обаче бяха откъм задната страна на сградата и гледаха към малка и неугледна, неподдържана градинка. Сградата беше доста стара, банята беше облицована със стари зелено-черни плочки, а мивките и ваната бяха напукани. Имаше и душ, скрит зад найлон, станал корав и жълт от дългогодишна употреба. В кухнята имаше стар модел готварска печка. Импровизиран бар, където можеше да се сервира закуска, я делеше от всекидневната стая — само десет на дванайсет фута, в която имаше старомоден диван от сглобени пластмасови плоскости, също пластмасов стол и евтина и безвкусна ниска масичка. В другия край на тази малка стая имаше грозна маса за хранене от светъл дъб с два различни стола край нея, а в спалнята, която беше с приблизително същите размери, имаше две еднакви легла с евтини, но нови дюшеци и шкафче от светъл дъб с огледало над него.

На решението й да вземе стаята повлияха новите дюшеци, защото другите дюшеци, които беше видяла, приличаха на раздърпани торби, пълни с дървеници. В тази сграда обикновено настаняваха студенти и тя можеше само да се радва на щастливото за нея стечение на обстоятелствата, че старите дюшеци са били вече неизползваеми и собственикът се е видял принуден да купи нови.

Въздъхна дълбоко. Болката, която изпитваше при спомена за красивото си предишно жилище, беше остра — като завъртване на нож в отворена рана. Някой ще трябва да плати за толкова драстичното снижаване на жизнения й стандарт, помисли си злобно тя. И някой щеше да плати.

Отби се в най-близкия магазин и купи хавлии, чаршафи и одеяла. Купи и две бели одеяла с надеждата, че ще направят по-елегантна спалнята, но те само подчертаха нейната неугледност. Купи също така две евтини лампи, няколко крайно необходими кухненски съда и ножове и напълни хладилника с бутилки текила и вино, няколко замразени лазани, в които пъхна онова, което й беше останало от петдесетте хиляди. А липсваха само толкова пари, колкото й бяха трябвали, за да остане жива през последните няколко седмици.

Реши да не си купува евтин телевизор. Никога вече Бони Хойт-Виктър-Хармън-Мартин нямаше да си купи черно-бял телевизор с дванайсет инчов екран. Компанията „Съркют Сити“ сключваше добра сделка за цветен телевизор „Панасоник“ с трийсет и два инчов екран, който инсталираше още същия ден. Първата вечер в новото си жилище тя прекара легнала на дивана и втренчена в телевизора. Проследи всички новини, чу всяка една дума, просто в случай че има някакъв напредък по делото Стив Малърд. Надяваше се, че вече са определили датата на делото. Нямаше също така търпение да узнае дали са намерили тялото на Джими в каньона.

Не научи обаче нищо и по двата въпроса. Имаше и лоши, и добри новини. Тя въздъхна и пресуши чашата си с текила, след което огледа тъмното си празно ново жилище. Беше сама. И нещо повече, чувстваше се самотна.

На следващата сутрин, рано, тя претърси цял Оукланд, както и околността, за куче, което да замести Клайд. Трябваше да бъде малко, черно и пухкаво. Трябваше да бъде точно като стария Клайд. Беше като обзета от мания, що се отнасяше до любимия стар Клайд.

Най-после, след цяла седмица търсене, намери едногодишно кученце, което приличаше в достатъчна степен на оригинала. Беше хубавко. Идваше, когато тя го викаше, сгушваше се нетърпеливо в ръцете й, а когато тя се наведеше да го погали, то любвеобилно близваше лицето й с език. Купи му скъпа каишка, червена панделка и хамбургер от „Макдоналдс“ (обикновен). Бони и Клайд отново бяха заедно.

След това започна да търси църква, такава, чисто паство да бъде в мнозинството си в удобна за нея напреднала възраст, а и достатъчно богато за нейните цели. Както винаги, тя проведе пълни и задълбочени разследвания. Първо се сдоби с имената на всички църкви, после проучи демографската картина на кварталите, в които те се намираха, и накрая отиде лично да ги разгледа. Обходи с кола половината Оукланд, както и крайните му квартали, преди да набележи две църкви. Накрая реши да посети поне по две неделни служби във всяка една от тях, преди да вземе окончателно решение. Когато и това стана, тя знаеше, че е направила правилния избор.

Носеше къдрава руса перука и красива рокля на розови цветя онази първа неделя. Тоалетът й се допълваше от широкопола сламена шапка, бели сандали и бяла чантичка. По време на службата наблюдаваше дискретно божиите почитатели и набеляза на ум мъжете, които, макар и стари, бяха по-жизнени, както и няколко старици, които, само ако бяха мъже, щяха да са идеалната мишена. Статистиката беше против нея, според нея мъжете умираха по-млади от жените.

След службата тя се представи на преподобния Айзък Лайт като мис Марая Джоузеф.

— Нова съм в областта, преподобни — каза тя, като го дари със срамежлива усмивка. — Произхождам от Флорида, а семейството ми винаги е било предано на баптистката църква. И сега и аз искам да стана редовен член на вашето паство.

Преподобният Лайт имаше пълно лице с двойна брадичка и сива коса. Усмихна се лъчезарно, за да й покаже, че е добре дошла.

— Винаги се радвам да видя ново лице и особено такова… — Секунда-две трябваха на преподобния, за да намери точната дума. — Такова очарователно лице — завърши дръзко той.

Тя отново се усмихна срамежливо, а той каза:

— Защо ли не ви представя на нашите членове? Те с радост ще ви посрещнат и ще ви предложат помощта, от която вие може би имате нужда. Знам, че местенето на ново място винаги е трудно. Освен ако, разбира се, нямате много стари приятели тук.

— Всъщност, не, нямам приятели — призна тя с уж неподправена тъга. — Съвсем сама съм. Точно затова дойдох при вас. Знаех, че църквата е прекрасно място — място, където ще мога да се срещна с други хора. И да започна нов живот.

— И така, това са Етел и Мъри Левиц. — Преподобният протегна ръка, за да спре минаващата край тях двойка. — Кажете „здравей“ на най-новата членка на нашето паство, Етел. Мис Марая Джоузеф се е преместила наскоро тук от Флорида и не познава никого.

Мъри и Етел бяха прехвърлили седемдесет, но бяха спретнато и красиво облечени, гледаха мило и се усмихваха нежно. Поздравиха я с „добре дошли“ и й казаха, че трябва на всяка цена да посещава вечерите, които църквата организира редовно всеки месец — в последния вторник от месеца. По този начин щяла да се срещне с всички членове на църквата и съвсем скоро да си намери приятели.

— За следващия вторник вече всичко е планирано — добави весело преподобният. — Защо да не дойдете още тогава и да се запознаете и с останалите ни членове? Сигурен съм, че ще ви посрещнат сърдечно.

Да, всичко се оказа толкова лесно.

 

 

Беше там във вторник, разбира се, за вечерята, организирана от църквата. Този път облечена в черно, само с леко розово червило, и наниза истински перли, дадени й от стария Хармън. Носеше също и пръстена със змийската глава, даден й от Макайвър. Него тя никога не сваляше. Беше станал част от самоличността й. Завитата на кълбо змия с опашка, поставена в устата, беше символ на острия й ум, който винаги я измъкваше от опасностите, символ на нейната способност да се превръща в някой друг, да пази тайните си.

Този вторник тя се държа много скромно и срамежливата й усмивка я красеше много. Не се натрапваше на хората, чакаше търпеливо да бъде представена. Но се постара да се запознае с всеки един от присъстващите, особено да не пропусне нито един мъж. Имаше един-двама, които изглеждаха като възможности. И тя почувства как добре познатата възбуда на лова се надига в нея. Този път тя щеше добре да се постарае да стане най-после милионерка.

Междувременно, парите й бързо се топяха. Беше платила в брой за старата „Акура“. После дойде ред на осигурителната вноска, както и на наема за два месеца за апартамента и отново пари в брой за дообзавеждането му. Както и изцяло нов гардероб. Да не говорим за цените на мотелските стаи и парите, дадени за храна през последните два месеца. Имаше нужда от работа.

Все още беше рисковано да търси длъжност на агент по недвижими имоти. Може би следващия път — но пък нали нямаше да има нужда да работи следващия път? Щеше да бъде богата. И все пак човек никога не знае. Може би ще иска да работи, за да поддържа контакт с хората дори когато забогатее. Та нали онова, което вършеше, й доставяше истинска радост.

Намери си работа като сервитьорка в местния бар, който беше нещо средно между бар и заведение за хранене. Мразеше тази работа, но тя й осигуряваше наема и други разноски. Храна получаваше безплатно. И винаги се погрижваше да открадне ту пържола, ту бургер, за Клайд, който чакаше търпеливо в колата, оставена на паркинга, края на смяната й.

Разбира се, тя изглеждаше съвсем различно, когато работеше. Тогава беше Марая Джоузеф с късата черна коса и тежките очила. Не се усмихваше много-много на клиентите. Не виждаше смисъл да хаби усмивките си, защото повечето от тях и без това даваха бакшиши. Така бяха свикнали. Сервирането беше тежка работа и без да се правиш на любезен.

Тя упорито се стараеше да оползотвори времето си, да започне отново да се чувства сигурна и в безопасност. Засега нещата се развиваха в нейна полза Старият Морган Дейвис, осемдесет и пет годишен, вече й махаше нетърпеливо с ръка и й се усмихваше, когато я видеше на службата в неделя.

Морган беше вдовец. Съпругата му, едва петдесетгодишна, починала преди две години и оттогава той всеки ден усещал остро липсата й.

— Разбира се, че ще ти липсва — каза тя и докосна леко ръката му, жест, който целеше да го успокои. — Мама и татко още ми липсват, макар да минаха толкова много години, откакто загинаха в онази автомобилна катастрофа във Флорида.

Морган държеше дланта си като фуния до ухото си и внимателно следеше движението на устните й. Тя знаеше, че като много мъже на неговата възраст и Морган не обича да носи слуховата си тръба. Това беше добре, защото улесняваше още повече задачата й. Недовиждането също щеше да й бъде от полза. Всъщност, колкото по-недъгав беше старецът, толкова по-добре. Когато й хрумна тази мисъл, тя се засмя високо на глас и старият Морга, объркан и смутен, се засмя с нея. Не говореха ли за това, как родителите й загинали в автомобилна катастрофа? Тогава, защо тя се смее? Трябва да е пропуснал нещо, по дяволите.

— Автомобилна катастрофа? — запита той.

Тя кимна и в погледа й се появи тъга.

— Беше ужасно. Бях много млада, само на седемнайсет. Колата им се ударила в преградата, разделяща двете платна на магистрала 95. Преметнала се и двамата загинали. Аз… Аз бях тази, която ги идентифицира… — Гласът й заглъхна във въздишка, а Морган инстинктивно взе дланта й в своята.

— Бедното момиче, бедното малко момиче — каза той, за да я утеши.

Дланта на Морган беше суха и гореща, определено много стара, прилична на крачето на врабче. Внезапно тя изпита остра нужда да държи ръката на млад мъж, на жизнен млад жребец, който да я притисне до тялото си и да я чука, докато не й остане дъх. А вместо това, щеше да й се наложи да докара този до някакъв измислен екстаз. При тази мисъл стомахът й се разбунтува. Но тогава тя си спомни за парите и всичко застана отново на мястото си.

Беше набелязала целта си много отдавна и не биваше да се разколебава сега.