Елизабет Адлър
Всичко или нищо (39)

Глава 39

Детектив Балуърт раздразнено информира Жиро по телефона, че въобще не седи на задника си. А после добави:

— Но предполагам, че ти и известната ти помощник частен детектив Орловото око не правите нищо друго, освен да седите на задниците си, защото цели две седмици не съм чувал нищо за вас и от вас. Сигурно вече има нещо, което можете да ми кажете? Или вече сте приключили с разследване го?

— Твоето е приключило, Балуърт! — Жиро се усмихна, защото си представи огромния като мечка гризли мъж, подпрян на издрасканото бюро, и Пау до него. Представи си как Пауърс му носи още една чашка от отвратителната напитка, която в полицейското управление наричат „кафе“. Жиро предполагаше, че човек може да свикне с всичко, включително лошо кафе и жена като Пау!

— Искаш да кажеш, че няма какво да ми кажеш, Жиро? Не мога да повярвам!

— Е, а ти какво искаш да знаеш? Че Вики Малъд все още е в кома? Че си заключил здраво Стив и че, за разлика от теб, Листър работи здраво, за да подготви защитата му? Че все още не си открил трупа на Лори Мартин, след дълги седмици търсене? Продължаваш да търсиш, предполагам? — Зададе въпроса, въпреки че вече прекрасно знаеше, че търсенето на трупа е обречено на провал.

— Няма и помен от него, както много добре знаеш, Жиро. Не дрънкай глупости, просто ми кажи какво си открил, защото те познавам. И двамата знаем, че има нещичко, което знаеш.

Ал пъхна химикала си в устата си и си представи, че той е цигара. Издуха въображаемо кръгче дим. Смееше се, когато каза:

— И защо си толкова сигурен, приятел? Някога ти беше умно ченге, но сега си психо като другите.

— Защото си прекалено тих и скромен. Гледаш да не ми се мяркаш пред очите и аз знам, че ако не разполагаше с нищо по случая, щеше да извадиш не само моята душа, а и на всички в управлението.

— Но, Балуърт, защо да ви тровя живота? Твоят човек е здраво заключен в затвора. Какво повече бих могъл да искам?

— Глупости! — изрева високо Балуърт. — Заблуждаваш ме и аз добре го знам.

— Въобразяваш си, детектив. Хайде сега, нали си мой приятел, защо да ти вадя душата? Не, ти си в същото положение като моето. И ти се чудиш кой е убил Джими Виктър, питаш се какво ли е станало с Лори Мартин. Имаш още няколко неразрешени загадки, човече. По-добре се връщай зад бюрото си.

Засмя се, като чу как Балуърт извика високо от яд. После явно затвори, защото линията започна да пука. Да, Балуърт трябваше малко да се поизпоти. Той обаче беше много умен и веднага беше усетил, че Ал крие нещо.

— Не още, детектив Балуърт, приятелю мой. Още няма да ти кажа — каза той сам на себе си, заключи вратата на офиса си, седна в „Корвета“ и потегли към „Епъл Пен“ да обядва сандвич с риба тон, скара и пържени картофи. Марла би го убила, ако знаеше колко често яде скара и пържени картофи, но, по дяволите, човек живее само веднъж.

 

 

Марла остави колата си на паркинга на болницата, мина покрай рецепцията и взе асансьора до третия етаж. И като че ли се озова в друг свят.

Тук беше много тихо. Нямаше ги обичайните шумове, които съпътстват човешкия живот. Медицински сестри, облечени в светлозелени престилки, бързаха по блестящите от чистота сиви коридори, надничаха в стаите, чиито врати бяха оставени открехнати, за да могат пациентите да бъдат непрекъснато под надзор. В тези стаи лежаха пациенти, подложени на интензивно лечение, прикачени към многобройни монитори и системи. Пациенти, чийто живот сега зависеше изцяло от машините. Вики Малърд вече не беше в интензивния сектор, но не беше излязла от комата, макар вече да бяха минали почти четири седмици.

Марла поздрави дежурните сестри, които се усмихваха в отговор. Те вече я познаваха, защото идваше почти всеки ден. Тя винаги подбираше времето за посещенията си, така че да не се вижда със семейството на Вики. Не искаше да се срещне със сестрата на Вики и особено с дъщерите й, защото те знаеха, че тя също е била нападната и че е видяла Стив, наведен над окървавеното тяло на майка им. Срещата нямаше да бъде щастлива и весела за никого от тях.

Вики и без това беше дребничка и с крехко телосложение, но сега, в болничното легло, изглеждаше още по-смалена. Все още беше прикачена към никакъв монитор, но поне бяха успели да отстранят дихателната тръба. Тя вече дишаше сама. Към вената на китката й беше прикачена тръба, през която я хранеха. Изхождането ставаше чрез катетър.

Марла повдигна безжизнената ръка на Вики. Беше хладна, почти студена, и тя инстинктивно я покри със своята топла длан. Можеше сега и аз да лежа тук, помисли си тя и отново си спомни ясно ужасната нощ. Можеше мен да ме хранят чрез тръба, да поддържат жив мозъка ми, докато истинското ми аз е… кой знае къде.

Кой можеше да каже къде е сега истинската Вики Малърд? Дали сънува прекрасните си малки дъщерички? Дали се тревожеше за тях? Дали преживява отново и отново онова, което й беше сторила Лори Мартин? Дали въобще знаеше, че е била Лори?

Седна до леглото на Вики и погали ръката й, започна да й говори тихичко, казваше й неща, за които знаеха само тя и Жиро. Просто не искаше Вики да умре, вярвайки, че съпругът й се е опитал да я убие. Вики поне трябваше да знае истината.

— Не беше Стив, Вики. Заклевам се, не беше той. Аз знам истината. Лори Мартин е жива, тя е убиецът — шепнеше тя в ухото й. — Не го е направил Стив, Вики, повярвай ми. Той скоро ще бъде тук с теб, обещавам ти и това. И животът ти отново ще бъде нормален. Имай ми доверие, Вики, повярвай ми, бори се за живота си…

Но Вики не стисна ръката й в отговор, клепачите й останаха все така спуснати. Вики Малърд дори не въздъхна.

Но Марла въздъхна тежко и подреди червените лалета, които беше донесла, във вазата до леглото, за да ги види Вики, когато се събуди. Ако се събудеше въобще.

Целуна безжизнената бледа буза на Вики, дочу слабото й накъсано дишане и благодари на бога, че поне може да диша без помощ. И това беше поне някакъв напредък и сега Марла се страхуваше по-малко за децата й. Сега Вики приличаше на човек, а не на машина. Раните й бяха зараснали, макар белезите да бяха все още силно зачервени. Ако оживееше, Вики щеше да има нужда от пластична операция на лицето. Но поне приличаше донякъде на предишната Вики, а не на Франкенщайн.

На път за навън, Марла с изненада видя Бен Листър да върви бързо по коридора.

— Какво правиш тук? — запита тя. Животът на адвоката е подчинен изцяло на времето, защото и неговото, и това на клиента му, струва пари. Посещение в болницата със сигурност не се вписва в неговия график.

— Стив ме помоли да дойда и да поговоря на Вики, защото той не може.

Тя кимна. Върна се с Листър, като буквално подтичваше, за да се изравни с него.

— Той за какво иска да говориш с нея?

Късогледите му очи се спряха на лицето й.

— А ти как мислиш?

— Да й кажеш, че съжалява, задето се е опитал да я убие? — Тя, разбира се, знаеше, че не го е направил той, но искаше да чуе какво ще каже Листър.

Той отговори с дълбока въздишка, докато двамата стояха на прага на стаята, в която лежеше Вики.

— И той самият би могъл, но продължава да твърди, че е невинен. Но аз продължавам да се чудя как ще успеем да докажем това.

Марла можеше да му каже, но за първи път в живота си реши да държи устата си затворена. Стоеше мълчаливо до него, а той гледаше Вики Малърд, която все така неподвижно лежеше в бялото болнично легло. Листър, изглежда, се чувстваше ужасно неудобно.

— Хм… Вики — поде той, — мила моя, изпраща ме Стив, за да ти кажа следното. Бях с него само преди час и той ме помоли да ти предам, че те обича.

Той вдигна глава и погледна отчаяно и умолително Марла.

— Все едно че говоря на труп — прошепна той. — Сигурен съм, че е безсмислено.

— А може би чува — окуражи го да продължи Марла.

— Хм, Вики, мила моя — подхвана отново той. — Стив ме моли да ти кажа истината, а тя е, че не той ти е сторил това. Той е невинен, Вики. Невинен, така казва. Каза още да ти предам, че ще хванем онзи, който извърши това ужасно нещо с теб, и ще го накараме да плати най-висока цена. Каза да му имаш доверие, Вики. Просто да му вярваш. И всичко ще бъде наред. Той така отчаяно иска всичко да се оправи. Иска да се върнеш отново при него, Вики. Иска да живееш.

— Не иска да бъдеш така, между небето и земята, полумъртва — прошепна той на Марла, като отмести поглед от неподвижната фигура в безупречното снежнобяло болнично легло.

Преди да тръгне, Марла отново погали неподвижната ръка на Вики.

— Имай му доверие, Вики — прошепна тя. — Вярвай на Стив и всичко ще бъде наред.

Никак не беше сигурна дали някога всичко ще бъде отново наред за Вики, но се чувстваше по-добре сега, когато знаеше, че истината е известна на Вики.