Елизабет Адлър
Всичко или нищо (36)

Глава 36

Първото, което направи, беше да си купи ново жилище, в което всичко да бъде скромно, чисто и елегантно в същото време. Обзаведе го в цветовата гама на ярките цветове на Флорида, на които толкова много се възхищаваше, когато, като малко бедно момиченце, ги видеше в списанията — бели килими, бели тапицерии на диваните, розови завеси, килимчета в тюркоазено и розово. И огромен телевизор. Това беше домът на фантазиите й и тя го обожаваше.

Продаде „Кадилака“ и си купи „Лексус“ Беше много щастлива. Беше умна, привлекателна, загоряла от редовните си посещения в местния солариум, елегантна. Маникюрът й беше безупречен, косата — блестяща. Провери местните църкви и се присъедини към тази, сред чиито посетители имаше най-много богати хора.

Мразеше да облича онези грозни рокли при посещенията си в църквата, но знаеше, че така е най-добре за нея и интересите й. За да намали ефекта от роклите, носеше възможно най-ефирно и секси бельо под тях, за да й напомня то коя е тя всъщност и какво може да предложи. Този път, мислеше си, щеше да направи големия удар. Този път искаше най-после да стане милионерка. И Джон Макайвър беше нейният билет за бъдещето.

Междувременно успя да се сдобие със сертификат, че е агент по недвижима собственост, и си намери работа. Сега беше Лори Мартин, бизнесдама, със собствено жилище, с красива кола, с прекрасни дрехи. А Джон Макайвър беше готов дори да яде от ръката й.

Претърпя втория по сила шок в живота си, когато Джими се появи и развали всичко.

Джими Виктър живееше по най-южното крайбрежие на Тихия океан — района на сърфистите и заклетите обитатели на плажове, а такъв беше станал и той. Пиеше прекалено много, ходеше на всички партита, на които можеше, и работеше колкото е възможно по-малко. Откри Лори/Бони съвсем случайно. Случайност, която му обещаваше така необходимите му пари в брой.

Каза й, че преглеждал един вестник, и така попаднал на снимката й над дълъг списък с недвижима собственост, която можела да се купи с нейно посредничество. Очите му се спрели на снимката, отначало, без да я разпознаят. После нещо в усмивката на русокосата жена му се сторило познато и отприщило спомените му. Загледал се по-внимателно в лицето й, във всяка негова черта. Била Бони, да усмихнал се, готов да умре от удоволствие, най-после я открил. Сега тя се казвала Лори Мартин.

Лори подскочи, когато чу гласа му да й казва по телефона:

— Здравей, Бони, помниш ли ме?

Тя знаеше, че лекото потреперване на гласа й, лекото колебание, преди да отговори, са я издали, когато каза:

— Кой е? Сигурно сте сбъркали номера.

— Искаш ли да дойда при теб, за да си ме спомниш по-добре? — предложи той с усмивка, която тя не можеше да види.

Настъпи кратко мълчание, после каза:

— Да се срещнем тази вечер в осем часа на паркинга на „Норт Шор Драйв“. — Даде му указания как да стигне до супермаркета, после запита: — Какво караш?

— Много стар модел „Уинибаго“ — каза той. — Не може да не го забележиш. Има оранжева линия по цялата си дължина.

Тя го забеляза веднага. Приличаше на развалина и разваляше редицата на паркираните елегантни мерцедеси и фордове. Докато крачеше към него, в гърдите й бушуваше неудържим гняв.

— Сега изглеждаш много по-добре, Бони — каза Джими и й отвори вратата, за да седне до него. — Русата коса ти отива.

— Стига си дрънкал празни приказки, Джими, кажи какво искаш. — Гласът й не вещаеше нищо добро. Тя знаеше какво ще последва, затова в чантичката й имаше „Смит & Уесън“ четирийсети калибър. Искаше да го убие още сега, да свърши веднъж завинаги с него… но не можеше. Обаче не знаеше какво ще се опита да направи Джими, затова носеше оръжието със себе си.

— Какво мислиш, че искам? От теб, жената, която се опита да ме убие? А вместо това уби любовника си! А после го зарови — в моя гроб!

В гласа му имаше стоманени нотки, които й бяха добре познати. Всъщност тя знаеше какво ще поиска той, затова предварително беше намислила какво ще каже.

— Колко?

— Какво ще кажеш да започнем с петдесет хиляди? — Той й се усмихна.

— Петдесет?! Ти луд ли си? Откъде, според теб, да намеря толкова пари?

— А искаш ли играта да загрубее? Окей. Сто хиляди, тогава. — Той отново й се усмихна, но усмивката му беше сатанинска. — Това е последното ми предложение. Можеш да приемеш или да не приемеш, твоя си работа.

Нямаше нужда да казва какво ще се случи, ако тя не приеме. Гневът се беше свил на топка в стомаха й, притаил се тихо.

— Винаги си бил копеле, Джими — каза тя като с усилие успяваше да говори спокойно. — Точно сега не мога да намеря толкова пари в брой, но ще ти кажа какво мога да направя. Ще събера каквото мога за момента и ще ти го дам утре. Като първа вноска, да го наречем. Ще се наложи да продам някои от нещата си, бижутата например, за да осигуря останалото. Това направо ще ме разори — предупреди го тя — така че въобще и не си помисляй да се връщаш за още.

Той се засмя на думите й. Изнудването беше като врата, която винаги остава отворена, и двамата го знаеха. Тя слезе от колата му.

— Да се срещнем утре в четири часа пред номер 1203 на „Сиело Драйв“ в Лагуна. Ще го намериш на картата на града. Ще те чакам.

И тя го чакаше. С пистолет в ръка. Беше си осигурила час и половина да приключи с Джими и да махне трупа му оттам, преди Стив да пристигне. Беше планирала всичко идеално. Стив нямаше да успее да се измъкне. Полицията щеше да повярва, че той я е отвлякъл. Щеше да й се наложи да смени името и самоличността си още веднъж, макар никак да не й се искаше да го прави, защото щеше да загуби всичко — прекрасното си жилище, дрехите си, спестяванията си. Но знаеше, че след време, може би месеци, може би години по-късно, тялото на Джими ще бъде намерено и идентифицирано чрез ДНК-то му, че следата ще започне да се разплита и ще стигне до нея. Не можеше да си позволи това да се случи.

И така, тя застреля Джими на задната седалка на „Лексуса“ докато той броеше петдесетте хиляди, които тя държеше скрити в хладилника. Той само погледна изненадано кръвта, която струеше от гърдите му, а после вдигна поглед към нея.

— Кучка! — изхриптя и кръвта потече и от устата му.

Тя прибра парите обратно в чантата си, както и револвера. Зави трупа му в одеяло и го бутна на пода на колата, за да не се вижда. После завърза „Лексуса“ към неговата кола и подкара към далечния каньон.

Цяло изпитание беше да се отърве от трупа. Първо се преоблече в черни дрехи и скиорски ботуши. После овърза тялото с въже и го издърпа до ръба на бездната. Не можеше да е сигурна, че ще падне достатъчно надълбоко, ако просто го бутне надолу, затова заслиза с него, като го прехвърляше през издатини и скални отломъци, препъвайки се и ругаейки като каруцар, докато най-после стигна до стръмна, почти отвесна, стена. И го блъсна. Джими Виктър се затъркаля бясно надолу, отскачайки от всяка скала, докато изчезна в пропастта, най-после се освободи от него.

Изчака минута-две, за да се стабилизира дишането й, и започна да се изкачва обратно. Беше почти изтощена, но защото не искаше да оставя колата при тялото, трябваше и да шофира няколко мили по разбитите пътища около каньона. После, с последни сили, отвърза „Лексуса“ от неговата кола. Докато го почисти, потта вече се стичаше на струйки по цялото й тяло. Остави ключовете на таблото. Изчисти кръвта старателно, но все още имаше петна, които я безпокояха. Надяваше се, че полицията ще реши, че кръвта е нейна, макар че с всичките тези нови научни методи, на това не можеше да се разчита.

После излезе с неговата кола на магистралата и потегли за Сан Франциско. По-късно я остави в бедняшки квартал с ключовете на таблото. Знаеше, че много скоро ще я откраднат.