Елизабет Адлър
Всичко или нищо (33)

Глава 33

Как мразеше детството си, прекарано под името Бони Хойт, в онази прекалено малка, строена от предприемачи и поради това грозна, къща с дървениците, които непрекъснато гризяха гредите отвътре. Как мразеше безмилостното слънце на Флорида, което щеше живи да ги изпече вътре, защото нямаха климатична инсталация. Вярно, баща й беше поставил силно въртящи се вентилатори на тавана, но те не помагаха много. Тя лежеше гола в леглото нощем, а по тила й се стичаха струйки пот, вадички се събираха по корема и под гърдите й. Гледаше черно-белия телевизор, чийто екран беше само дванайсет инча широк, и проклинаше родителите си за това, че не са богати, че е принудена да живее тук. Първият Клайд лежеше на теракотения под до леглото й, смазан от горещината, приличащ на парцалена кукла. Беше толкова горещо, че тя дори не му връзваше червената панделка.

Беше гледала филма „Бони и Клайд“ и се беше изпълнила със завист и възхищение към смелата, красива и порочна Бони. Затова беше променила името на кучето и сега то се казваше Клайд. Носеше винаги червена панделка като истинския Клайд, а тя си го представяше като свой партньор в престъпленията. Представяше си как двамата обират банки, мамят хората на ФБР…

Фантазиите й бяха необуздани и много ярки, много далеч от спокойното лице, което тя си налагаше, когато я влачеха в баптистката църква всяка неделя сутрин. Майка й и баща й ходеха редовно на църква и я караха да поема религията, която напрано засядаше на гърлото й още откакто беше бебе. Беше й омръзнала тази религия, тази лъжа, повдигаше й се от нея. Беше научила всичко, което искаше да знае за Бога и делата му. Някак си се чувстваше много по-спокойна и щастлива с представата за Сатаната. Звучеше така, сякаш с него човек можеше все още да се позабавлява.

Една случка се оказа повратната точка в нейната младост. Нещо толкова страшно, толкова могъщо, че не беше разказала на никого за него. Дори на Джими.

Тя и Дженифър Вандерховен седяха една до друга по време на почивката за обяд в училище. Дженифър имаше големи сини очи и гъста руса коса, сплетена на плитки, стигащи чак до кръста й. Тя винаги беше облечена спретнато, в красиви и скъпи дрехи. Бони мразеше Дженифър, но Дженифър беше глупава, податлива, лесна за манипулиране, а тя, Бони Хойт, беше силна. Дженифър се лепеше за нея заради силата й, а тя безмилостно я командваше.

Беше зима. През онази седмица бяха изключили централното отопление в училището и портиерът беше много зает да поддържа горенето на пещта на отоплителната система.

— Да отидем да хвърлим елин поглед на пещта — предложи тя, без никакъв умисъл, на Дженифър. Огънят винаги я беше привличал.

На Дженифър не й се искаше, защото мразеше да цапа дрехите си, но Бони я хвана под ръка и на практика я завлече дотам. Знаеше, че портиерът ще е излязъл, за да изяде обяда си.

Долу беше горещо, прашно и задимено. Тя взе огромните железни клещи и отвори железните врати. Заля ги огромна вълна непоносима горещина. Всъщност, огънят не гореше много буйно. Възбуда пълзеше по вените й докато убеждаваше Дженифър да се приближи и да застане до нея, за да почувства топлината. И тогава, когато бяха една до друга, дори без да мигне, тя блъсна Дженифър в горящата пещ и затвори вратите. После побягна толкова бързо, колкото можеше.

След десет минути, когато сърцето й отново започна да бие нормално, тя тръгна из двора да пита дали някой не е виждал Дженифър. И когато Дженифър не се появи в клас този следобед, хората се разтревожиха и започнаха да я търсят. По-късно същия следобед беше извикана полицията и детективите плъзнаха из училището.

Когато откриха останките на Дженифър в пещта, портиерът беше арестуван и обвинен в убийство.

Бони беше свидетелка по време на процеса и се наслади на всяка минута от речта си. Разказа как двете обядвали заедно, но тя решила малко да се поразходи. А Бони решила да отиде до тоалетната в това време. И тя повече не я видяла. При тези думи започна високо да хлипа и беше загрижено изведена от съдебната зала, докато и други очи се изпълваха със сълзи на съчувствие.

Признаха портиера за виновен. Той получи смъртна присъда. Отиде на електрическия стол след пет години, след като всички обжалвания се провалиха.

Бони следеше жадно всички съобщения по неговия случай във вестниците и по черно-белия си телевизор. Когато го признаха за виновен, тя се засмя радостно и високо. Полицаите бяха всичките такива големи глупаци, че не виждаха по-далеч от носа си. Дай им нещо очевидно и те се спускат след него. Тази философия тя използваше дори днес. Например, идеално разиграване на изчезването на Лори Мартин и очевидното обвинение срещу Стив Малърд.

Никога не мислеше за себе си като за безпричинно зла. Съзнанието, че тя е убила Дженифър, й даваше чувство за сила, за самоувереност, за превъзходство. Беше по-силна от другите. Убиването и даваше тръпка, която беше почти сексуална — чувство за огромна мощ. Тя беше самата себе си, както и беше казала на тъпите си родители, когато ги напусна на седемнайсет, за да заживее с Джими Виктър в Панама сити. И беше добавила: „И не можете да направите нищо, за да ме задържите тук“.