Елизабет Адлър
Всичко или нищо (32)

Глава 32

Първият голям шок в живота на Лори беше преди десет години, когато тя стоеше пред горящата къща във Флорида и мислеше за Джими, който изгаря вътре. Мислеше, че той сигурно вече прилича на любимата си храна — печена патица — и се засмя на глас. Тогава Клайд излая и тя се обърна. И погледна право в очите на Джими. Господи, какво отвратително чувство я беше завладяло. Тя подскочи, все едно че я беше ударил гръм. Първата й мисъл беше: тогава кой, по дяволите, изгаря вътре? Втората й мисъл беше, че сега Джими знае, че се е опитала да го убие.

После чу писъка — звук на толкова силна агония, че сърцето й изпита истинска, неподправена мъка. Обърна се и видя горящ мъж, застанал в рамката на вратата. Дрехите, косата и дори кожата му горяха. Той се топеше пред очите й.

Писъците му прорязваха влажната нощ във Флорида, а тя стоеше и го гледаше как умира. Беше любовникът й. Сигурно се е отбил да я види, вратата още беше отворена. Вероятно си е пийнал и е заспал. Лошо, прекалено лошо за него, помисли си тя, когато той жалостиво протегна горящите си ръце към нея.

Тя отново се извърна и потърси с поглед Джими, но той беше изчезнал в нощта при първия звук на приближаващите пожарни и полицейски коли. А тя почувства болката от собствените си изгаряния, покрити вече с мехурчета, получени докато подпалваше къщата, при избухването на газовата бутилка. Любовникът й вече представляваше смалена обгорена купчинка, свита до горящите стъпала. Бързо се замисли какво да прави сега, после изтича към онова, което беше останало от него.

Шерифът я завари там, коленичила, и й помогна да се изправи. Наметна одеяло на приведените й рамене и я поведе към линейката.

— Опитах се да му помогна, опитах се да спася съпруга си — проплака тя едва чуто и му показа обгорените си ръце. — Но огънят беше вече силен, беше много горещо… Не успях… — Тя все още хлипаше, когато я настаниха в линейката. Малкото черно кученце скочи вътре след нея. Опитаха се да го избутат навън, но тя го притисна силно до тялото си.

— Клайд идва с мен! — извика толкова силно, че те се уплашиха да не е изгубила ума си. Като видя изненадата в погледите им, тя отново сведе глава и заплака отчаяно. — Клайд е всичко, което ми е останало сега — прошепна тя и зарови лице в меката му черна козина.

Позволиха й да задържи кучето.

Излезе, че е направила услуга на Джими. Щеше да бъде изправен пред съда, защото едно от местните момичета го беше обвинило в изнасилване. Лекарят от флотата каза, че ръцете са силно обгорени и не е възможно да бъдат взети отпечатъци. Но съпругата му потвърди, че да, това е Джими Виктър. Сега той официално беше „мъртъв“ и обвиненията в изнасилване, естествено, отпаднаха. А Джими изчезна бързо като сняг през пролетта.

Тя обаче го познаваше. Той беше подъл, отмъстителен. От онзи ден не беше го виждала повече. Но знаеше, че някой ден той ще я намери. И този път той ще я убие.

Тогава се сети, че може да сменя самоличността си, да променя изцяло външния си вид. И да започне някъде наново, хиляди мили надалеч.

Дори на погребението, докато стоеше над гроба на „Джими“ с Клайд в краката си, заедно с няколко от неговите приятели от флота, тя вече планираше следващия си ход. Като нова жена с нов живот и, може би, богат нов съпруг. Реши, че по-възрастен мъж ще бъде най-доброто за нея, защото ще го управлява по-лесно и със сигурност ще й създава по-малко проблеми от някое младо жребче. Но първо трябваше да се махне оттук.

Нямаше много багаж, защото всичко беше изгоряло при пожара. Само няколкото нови вещи, които беше успяла да си купи с парите от застраховката. И Клайд, разбира се. Качи се в „Буика“ и тръгна още на другата сутрин преди зори. Пееше си, докато шофираше, като от време на време намаляваше скоростта, за да погали Клайд, който я гледаше с любов. Тя обичаше кучетата, те не създаваха никакви проблеми. Не бяха като хората. Беше изплакала цели кофи сълзи, когато първото й куче, териер, беше умряло, но не беше проляла нито една сълза, когато загинаха майка й и баща й.

Но това беше друга история.