Елизабет Адлър
Всичко или нищо (31)

Глава 31

Лори Мартин беше в процес на придобиване на нова самоличност.

Мотелът „Файърбърд“ в Сан Франциско беше шестият — или може би седмият — в който отсядаше, откакто беше напуснала Лагуна, използвайки различно име във всеки един от тях. Не беше особено щастлива, че й се налага непрекъснато да се мести от евтин мотел в друг евтин мотел. Факт беше, обаче, че не можеше да направи нищо друго, докато не се сдобие с нова самоличност. Точно затова тази сутрин тя взе влака за Лос Анджелис.

Ако имаше ново име, можеше да наеме апартамент, не толкова хубав, колкото последното й жилище, защото сега не разполагаше с толкова пари. С нова самоличност можеше да започне нов живот. Разбира се, можеше да намери такава и тук, в Сан Франциско, но тъй като имаше намерение да остане да живее в този град, по-добре беше да разреши проблемите си в друг.

Качи се на влака на гара Оукланд Амтрек. Седна до прозореца, макар да не гледаше към пейзажа, който бързо се сменяше. Кипеше от гняв само като си помислеше за луксозния си „Лексус“, за красивия си апартамент и за прекрасните си дрехи. Беше принудена да зареже всичко това, за да инсценира собственото си „убийство“.

Опитът, извлечен от досега преживяното, я беше направил предпазлива. Беше си заделила малко пари — петдесет хиляди от „наследството“, получено от стария Хармън. Те бяха прибрани в хладилника, под пакетите замразена лазаня. В нейния случай човек не можеше да бъде придирчив, защото никога не знаеше кога ще му се наложи да грабне парите и да бяга.

И без това беше планирала да се премести в друго жилище, след като се омъжи за Джон Макайвър. Бракът им нямаше да трае дълго — две седмици и той щеше да бъде намерен мъртъв в леглото. По дяволите, щеше да бъде толкова лесно. Старият глупак нямаше представа от нищо. Щеше да й вярна до самия си край. Вече й беше дал двайсет хиляди, а тя беше успяла да види извлеченията от банковата му сметка. Под претекст, че иска да се преместят в по-малко и по-лесно за поддържане жилище след сватбата, например в апартамент по-близо до океана, тя го беше накарала да пресметне стойността на имението в тюдоров стил. Чу го да споменава задоволителната сума от 1,2 милиона долара и вече беше готова да смени неговото име върху нотариалния акт със собственото си. Макайвър беше далеч по-изгодна партия от Хармън.

Присви очи и стисна длани в юмруци. Ако не беше Джими Виктър, досега всичко щеше да е вече нейно. Щеше да бъде милионерка — нещо, към което се стремеше, откакто се помнеше. А сега трябваше да започне всичко отначало.

Пътуването с влака беше дълго и скучно. Тя не се интересуваше от красивия крайбрежен пейзаж, който се нижеше край прозореца. Още по-малко я интересуваше това, че слънцето грееше, а небето и морето бяха примамливо сини. Не се интересуваше и от спътниците си, повечето от които бяха скрити зад разтворени вестници или книги или пък се опитваха да се справят с палавите си деца. Кучетата създаваха по-малко проблеми. Не би могла да остави дете на чистачката от мотела. Едно дете щеше да й струва цяло състояние — пари, които би предпочела да похарчи за себе си. Петдесетте хиляди бяха резервите й — пари, на които сега щеше да разчита, за да прескочи до следващото ниво. „Оперативно ниво“, както обичаше да го нарича тя.

Когато най-после влезе в гара Юниън на Лос Анджелис, Лори беше станала от мястото си и чакаше да отворят вратите. В главата й вече се бяха оформили няколко идеи. Време беше да се погрижи за работите си.

Купи няколко различни местни вестника от щанда на гарата и влезе в кафето. Поръча си капучино с лед и започна да отпива от него с помощта на зелена сламка като в същото време преглеждаше извънредно внимателно колонката с некролози на всеки един вестник. Четеше подробно всеки един некролог. Записа си две имена, изпи до капка кафето си и взе такси до сградата на кметството, където се помещаваше градският регистър. От опит знаеше, че там има екземпляри от всички издадени смъртни актове, достъпни за всеки, който иска да ги разгледа.

Също от опит, Лори знаеше, че в смъртния акт много често е вписан и номерът на социалната осигуровка на починалия. Без такъв номер, тя не би могла да си отвори банкова сметка, да наеме апартамент, да получи шофьорска книжка, телефон и дори работа.

Извади късмет. Марая Джоузеф, на четирийсет години, от Глендейл, беше починала преди пет дни. И в смъртния й акт беше вписан номерът на социалната й осигуровка.

Лори го преписа внимателно, после спокойно излезе от сградата. Никой не се обърна след нея — жена с незабележителна външност, с черна коса, покриваща на неравни кичури челото й, отрязана жестоко късо отзад като че ли в опит да се направи още по-грозна и по-приличаща на мъж. Очилата с тежки рамки също не спомагаха за приятния й външен вид. Тъмният костюм, с който беше облечена, изглеждаше евтин и размъкнат.

Метаморфозата на Лори беше пълна. Нямаше и помен от привлекателната блондинка, която тя беше само преди няколко седмици. Трябваше да промени външността си, иначе не би могла да се покаже на улицата. Та нали полицията я търсеше из целия щат! А сега минаваше спокойно край полицаите, които бяха на работа, а те дори не й хвърляха поглед.

„Толкова им е умът“, помисли си тя с облекчение. Беше по-умна от всички тях, взети заедно. Освен може би от Ал Жиро и онази негова елегантна и красива приятелка. И докато говорим за дявола…

 

 

Марла, отново служителка на закона, в строг черен костюм, бяла копринена блуза и обувки със средно високи токчета, тъкмо влизаше в сградата на кметството. Имаше среща тук заради една от своите студентки, която искаше да препоръча да вземат на работа. Поне веднъж последното, за което сега мислеше, беше Жиро, работата й на помощник частен детектив и Лори Мартин.

Изкачи стъпалата, смръщила вежди, концентрирана единствено в онова, какво щеше да каже за най-добрата си ученичка, за която тя просто беше сигурна, че й предстои бляскава кариера като адвокат по криминални дела. Тя имаше точно подходящия ум — остър, способен да огледа нещата от всеки ъгъл, способна да изрази безпогрешно мисълта си с думи. Тя щеше да бие точно в целта като прокурор, а ако служеше на защитата, щеше да е дяволски трудно да я обориш.

Марла едва не подмина тъмнокосата жена, спряла се на стъпалата. Нямаше ли нещо смътно познато в нея? Озадачена, тя се обърна, за да я разгледа по-добре.

Лори се обърна в същото време. Погледите им се срещнаха. Зад тъмните стъкла на очилата, тъмните очи на Лори изгаряха от омраза. После тя се обърна и изчезна в тълпата.

Марла притисна с длан лудо биещото си сърце. Май полудяваше, въобразяваше си разни неща. С върховно усилие, тя си наложи да се успокои. Престана да мисли за случилото се, категоризирайки го като едно от онези странни неща — например призрак, танцуващ върху гроба си. Очите на убиеца се бяха врязали в паметта й, май това беше всичко. А бедната жена сигурно се е питала защо Марла я гледа така втренчено.

Жалко, че не беше успяла да я довърши онази нощ, мислеше си Лори, обзета от неудържим гняв. Но Стив се беше появил по-рано, отколкото тя беше очаквала. Жалко, че не беше успяла да убие и Вики, но Марла я беше прекъснала. А беше замислила всичко така идеално. Сега обаче нещата бяха объркани — истинска каша, а тя мразеше кашите. От опит знаеше, че това води единствено до проблеми. Виж само какво се беше случило с Джими. Тя знаеше, че някой ден Джими ще започне да я преследва, но когато това се случи, я свари неподготвена.