Елизабет Адлър
Всичко или нищо (30)

Глава 30

Телефонът звънна. Погледите и на двамата се насочиха към масичката, където лежеше той. И двамата подскочиха като ужилени. Ал погледна въпросително Марла.

— Отговори, господин Частен детектив — каза тя.

— Два и половина след полунощ е, Марла — каза той уморено и сънливо. — Кой може да звъни по това време?

— Отговори и ще разбереш, нали така? — каза тя, като че ли този въпрос не създаваше вечни проблеми в отношенията им. Наля си още шампанско и чу как ядосано въздъхна.

— Не… Това може да почака до утре сутринта… За работното ми време, искам да кажа.

Тя вече изгаряше от любопитство.

— По дяволите, Жиро, отговори! Искаш да ме подлудиш ли?

Той поклати глава. Потрепваше безгрижно с пръсти по страничната облегалка на креслото си.

— Ооо! — Тя грабна телефона от масичката. — Ало? О! Здравейте, добре съм, благодаря, а вие как сте? Търсите Ал? Не съм сигурна, че иска да разговаря сега, детектив Балуърт, защото трябва да се наспи, преди да започне работа, нали така?

Тя се смееше неудържимо, когато Жиро грабна слушалката от ръцете й.

— Не обръщай внимание на приказките й, Балуърт — каза той. — Женски гняв, нали разбираш какво искам да кажа? — Хвърли гневен поглед на Марла. Тя стана от дивана и отиде до прозореца, като разкри доста голяма част от съвършения си крак там, където сатенената нощница беше цепната чак до талията. — Казах й, че сигурно е важно, щом звънят в два и половина след полунощ, което означава, че е по-добре наистина да е много важно, приятелю Балуърт, защото, ако не е, ще си имаш много проблеми.

Той слуша дълго време, без да каже нищо.

— Не е ли, ха? — беше първото, което каза и Марла се извърна, цялата в слух.

— Не, по дяволите! — каза отново, този път замислено. Марла тръгна обратно към него. Застана плътно зад гърба му, с уши, буквално долепени до слушалката в опит да чуе какво се говори и от другата страна.

— Е, благодаря ти за информацията, Балуърт. Разбира се. Ще ти се обадя. — Ал изключи телефона, облегна се на възглавничките и се загледа замислено в тавана — сводест и на височина дванайсет фута от пода. Бащата на Марла ненапразно беше агент по недвижима собственост.

— Какво? — запита тя, извисила се над него. — Какво каза Балуърт?

— О, нищо важно, не и в два и половина сутринта. — Тя го удари силно в корема, той изпъшка „уф“ и се преви на две. — Господи, Марла, защо се държиш така? — запита я, когато най-после успя да си поеме дъх.

— Защото това заслужаваш! — отговори тя спокойно. — Е, а сега ми кажи какво ти каза Балуърт.

Той се предаде.

— Балуърт най-сетне е получил кръвта на Бони/Лори от петролния танкер, в момента закотвен край Хаваи. Не е същата като намерената в „Лексуса“.

Не това очакваше да чуе тя, затова го загледа с празен поглед, недоумяваща.

— Тогава, чия е?

— На Джими Виктър. Тялото, намерено в каньона, е неговото. Застрелян е с куршум от пистолет четирийсети калибър „Смит & Уесън“.

— О… мили… боже… — Тя се отпусна на дивана, зашеметена. — Но нали Джими е загинал преди десет години във Флорида!

— Изглежда, не е. — Ал затърси в джоба на халата пакета „Кемъл“, преди да се сети, че вече не пуши.

— Тогава кой е умрелият?

Той я загледа втренчено, с явно раздразнение.

— Марла, защо имаш такъв дразнещ навик да питаш за очевидното?

— Щом е толкова очевидно, защо ти не си задаваш този въпрос? — Тя също го изгледа втренчено.

— Защото вече знам отговора.

Тя рязко се изправи и се приближи до него. Очите й бяха широко отворени от изненада.

— Знаеш ли го? Тогава, кой, по дяволите?

— Някой друг — каза той, наведе се, за да избегне удара й, и се засмя.

— Не, сериозно, Жиро, кой е загиналият в пожара в къщата? — Марла май все още не схващаше.

Ал май също не я разбираше добре.

— Някой беден нещастник. Трупът бил силно обгорен и било невъзможно да бъде разпознат. Предполагам, че Бони го е помислила за съпруга си. Но сбъркала и ето че десет години по-късно Джими се появява и започва да я преследва. Да я изнудва, по-вероятно.

Ал също стана и закрачи. Вървенето, изглежда, му помагаше да събере различните откъси информация в цялата история.

— По думите на Стив, тя му казала, че има и друга среща следобед за същата къща. Може да е имала среща с Джими.

— О, боже мой! — Марла вдигна ръце към лицето си — жест, който издаваше ужаса й. Беше разбрала какво се е случило. — Лори го е убила. Убила е Джими при къщата, защото я е изнудвал. Знаела, че Стив Малърд ще дойде в пет и половина. И е нагласила нещата така, че възелът да се стегне около него.

— По дяволите, Марла, дай ми една цигара, хайде! — Ал забарабани нетърпеливо с пръсти по масичката.

Тя не обърна внимание на молбата му.

— И какво се е случило после? — Беше като дете, което няма търпение да чуе края на приказката.

Пъхнал ръце дълбоко в джобовете на халата си, Ал отново закрачи.

— Предполагам, че го е застреляла в колата, после го е закарала до каньона и го е бутнала долу. После е разиграла собственото си изчезване, като е знаела, че Стив Малърд ще бъде обвинен.

— И че, разбира се, полицията ще реши, че Стив я е убил. Кръвта по задната седалка, ключовете все още на командното табло, вратите — отворени… жилището й — явно изоставено без намерение… Всичко говори за отвличане и вероятно убийство. — Марла беше възбудена. После изведнъж сякаш охладня. Загледа с празен поглед Ал.

— Но защо Стив се опита да убие Вики?

— Не е. Някой друг също е бил в къщата през онази нощ. Марла, нима нищо не си спомняш за нападателя? Хайде, скъпа, знам, че е трудно, но се поразрови из паметта си. Колко висок? Колко силен? Неговото… или нейното телосложение…

Марла гледаше в пода, явно опитвайки се да се пребори с ужаса, който се появяваше всеки път, когато се сетеше за онази нощ. Сякаш мъгла беше обгърнала ума й. Прехапа устни и трепна, защото те още я боляха. Започна усилено да мисли.

— Малко по-висок от мен. Слаб, бих казала, но силен. И очите. — Направи пауза. — Помня ясно очите му. Сънувам ги… Тъмни, пълни с омраза… Очи на луд… — Тя трепна отново, не искаше да си спомня. — Олицетворение на злото.

Изтръгна се от спомена за онази нощ и го погледна, изненадана.

— Какво искаш да кажеш с това неговото или нейното?

— Помисли, Марла. Можело е да бъде и жена, нали?

— Искаш да кажеш… че е била Лори?!

— Точно. Когато тялото на Джими беше намерено в каньона, Лори се е уплашила, че полицията може да стигне до нея. Решила е да убие Вики и отново да накисне Стив. За втори път. Лори е била тази, която се е обадила на Стив в Ероухед и му е казала, че съпругата му е в опасност. Знаела, че той веднага ще тръгне. Само че не е знаела, че ще се появиш ти, Марла, и ще развалиш плановете й.

— О! Боже! Господи! — Марла първо подскочи, а после затанцува нещо като индиански военен танц. — Това означава, че Стив Малърд ще излезе от затвора! — Танцувайки, отиде до Ал и го прегърна през врата толкова здраво, колкото можеше.

Макар много да обичаше да го прегръщат, този път Ал разбра, че получава прегръдката под фалшив претекст.

— Задръж, Марла. — Той освободи врата си от ръцете й. — Стив никъде няма да отиде. Ще остане там, където си е.

— В затвора?! Обвинен в опит за убийство на съпругата си и заподозрян в евентуалното убийство на Лори Мартин? — Марла изсумтя възмутено. — Забравяш, че съм адвокат. Жиро. С тези доказателства, мога да го изкарам оттам за минута.

— Сигурен съм, че можеш. Но няма да го направиш. Не още. — Веждите се вдигнаха високо над сиво-зелените й очи, които хвърляха гневни мълнии. Беше готова да го убие с поглед, ако това беше възможно. — Не и докато не намерим Лори Мартин.

Тя се замисли, като хапеше прекрасната си долна устна, както правеше винаги, когато мислеше усилено. И отново трепна при болката, която изпита. Беше й жал за Стив и за Вики, която още беше в кома. Мислеше и за техните две дъщери, които живееха със сестрата на Вики, за това, че те вярват, че баща им е убиец, за всичко, което са принудени да преживеят. Жестоко беше да не сложат край на нещастието им веднага, да не им кажат какво се е случило, но Марла разбираше гледната точка на Жиро. Докато не докажеха, че Лори Мартин е жива, делото срещу Стив нямаше да отпадне. Каза, много сериозно:

— Трябва да открием Лори Мартин. И да я доведем. Жива или мъртва.

Ал беше принуден да се засмее. Използваше фрази от криминалните филми, които беше гледала. Марла не обърна внимание на смеха му.

— Е, как предлагаш да докажем, че Лори не е мъртва? — Наля още шампанско в чашите им, пийна малко — вече се беше стоплило и тя направи недоволна гримаса, взе две кубчета лед от купичката и ги пусна в чашата си. Те засъскаха гневно. Отпи още една глътка. — Така е по-добре — прошепна и се отпусна на дивана.

— Лори Мартин притежава способността да променя външния си вид, както и самоличността си. Въобще, цялостната си личност. — Ал мислеше на глас, смръщил вежди, напълно концентриран. — Единственото, което ме озадачава, е как се е върнала, след като е оставила колата си горе при каньона.

— С колата на Джими Виктър — каза Марла въодушевено, решила, че е разгадала случая.

— Искаш да кажеш, че Джими е бил убит, а после е закарал собствената си кола до онова проклето място? Окей, мис Умен Адвокат, помисли отново.

Марла се замисли и бързо стигна до решение.

— Очевидно, Джими е стигнал до къщата с някакво превозно средство. Знам. — Очите й блестяха възбудено. — Джими е карал спортна кола, или камион, или каквото и да е там…

— И Лори е завързала „Лексуса“ си към него и го е издърпала до каньона…

— Дяволите да го вземат!

— После се е върнала с неговото превозно средство.

Жиро се засмя.

— Марла, казвал ли съм ти някога, че имаш брилянтен, изключително логичен ум на адвокат, който може да погледне нещата от всичките им страни. И че на всичкото отгоре си удивително красива. И че те обичам лудо, макар винаги да ме разсейваш, отвличаш от работата и, на всичкото отгоре, не ми даваш да пуша…

Сега тя беше в прегръдките му.

— Само си помисли колко други неща ти разрешавам, бейби — каза тя и прокара леко език по клепачите му, по устните, по ушите…

— И така — каза Ал замислено, — първото, което трябва да направим, е да открием каква кола е притежавал Джими. Или… Дали пък не е взел кола под наем.

— Мислиш, че Лори Мартин все още кара неговата кола?

— Ако има някакъв разум, досега да я е зарязала. Но не всички убийци са чак толкова умни. Може би си мисли, че вече й се е разминало.