Елизабет Адлър
Всичко или нищо (3)

Глава 3

Седмица по-късно Марла се връщаше от кратко гостуване в ранчото Ла Пуерта, курорт с минерални бани в Мексико, който тя понякога посещаваше, за да „възстанови душевното си равновесие“, както казваше на Ал.

Всъщност тя се изкачваше на стоп до върха Ручумая рано сутринта, преди горещината на деня да го е заляла. Там сядаше, заела стойката лотос от йогийското изкуство, с очи, отворени за красотата на заляния от слънчева светлина шубрак, с ум, напълно освободен от външните грижи, вдъхваща дълбоко от чистия въздух и спокойствието, обгърнало сякаш цялата вселена. След час тя се връщаше долу, пак на автостоп, бягаше няколко мили и после се гмурваше в плувния басейн.

С това приключваха всичките й дейности и задължения за деня. Не бяха за нея курсът по аеробика, школата за танци, подводното гмуркаме, бягането в кръг, кросовете и игрите на волейбол във водата. Обядваше салата, подправена с билки — всичко съвсем свежо, току-що откъснато от градината. После дремваше малко. Излежаваше се в хамака с книга в ръка, а по-късно през следобеда понякога отново се занимаваше с йога. После — нейното специално лечение — масаж на цялото тяло, от който се чувстваше отпусната и сънлива. Имаше сили само да вечеря и да се добере до леглото. И винаги сънуваше Ал Жиро.

Както и да е, след три дни беше възстановена и готова да си тръгне. Готова да се захване отново с Ал и онова, което той може да й предложи. Усмихна се и завъртя кормилото — движение, при което големият сребристосив „Мерцедес S500“ премина границата близо до Тихуана. Щяха да се срещнат в хотел „Ла Валенсия“ в Ла Хола, където щяха да прекарат нощта. Нямаше търпение да го види.

Този път Ал закъсня. Марла се регистрира и без да разопакова багажа си, взе душ и излезе на терасата, където неспокойно закрачи напред-назад. Чудеше се къде, по дяволите, можеше да е той, когато телефонът иззвъня.

— Къде си, дявол да те вземе? — запита тя, без да си дава труд да го поздрави.

— Ами тук, на пистата в Дел Мар, с няколко приятели. Знаеш как е, Марла: два пъти заложихме на печеливш кон и решихме да се почерпим. А после решихме, че просто трябва да хванем и последното залагане…

— Хм. — Кракът й, обут в червени велурени сандали, потропваше в бързия ритъм, диктуван от гнева. — Значи ме зарязваш заради някакви си коне, Жиро?!

— Никога. Пък и беше кобила, сива, и спечели при залагания десет към едно.

— Добре, че е спечелила, защото това щеше да ти струва много скъпо.

— Само си кажи цената, скъпа. Ще бъда при теб след половин час.

— Ще те чакам на терасата. Ще изпия едно питие, докато дойдеш.

По дяволите, беше шофирала през цялото време, а пътят от Текате дотук беше дълъг, за да дойде навреме. Но Ал много обичаше понитата. Тя въздъхна. Май наистина човек получаваше доброто наред с лошото. Не можеш да отделиш едното от другото. Но пък закъснение от час и половина?! Ще го убие! Само да дойде!

Седеше на терасата и пиеше водка-мартини, когато отново видя онзи мъж и русата агентка по недвижими имоти. Седяха на две маси от нея, точно както и преди. Само че този път личеше, че вече се познават малко по-добре.

Марла отпи от леденостуденото мартини и ги загледа над ръба на чашата. Русокосата нямаше вкус, но дрехите й бяха скъпи и доста по-различни от деловия костюм, с който я беше видяла в бара на хотела. Яркосиня копринена рокля с много къса пола, която разкриваше доста голяма част от наистина красивите й крака. Малко прекалено тясна и впита, малко прекалено очевидно. Но това, изглежда, се харесваше на мъжа, който не сваляше очи от нея. Беше готова да се обзаложи, че този път не говорят за бизнес. Този път на масата нямаше разхвърляни снимки на къщи, а само две чаши шампанско. Тя се запита дали той не е купил къща от нея и това да е почерпката по случая. Ако беше така, той не изглеждаше много щастлив, какъвто трябваше да бъде. Вероятно мислеше за размера на новата си ипотека.

Усмихна се, когато видя Ал да върви към нея. „Да се носи“ беше по-точното описание. Той вървеше с характерната за каубоите полюшваща се походка, неустоимо сексапилна. Походката беше първото нещо, което тя забеляза у него на онова парти. Както и стройното му мускулесто тяло и абсолютната му безразличност към лъскавата холивудска сцена, която се разиграваше около него. Ах, беше си помислила тя тогава, този човек е свестен и последователен. Почтен човек тук, във Вавилон. Интригуващо! Дори сега, коленете й омекваха само докато го видеше.

Марла беше облечена в бяло, за да подчертае току-що придобития в Текате слънчев загар: дълга до глезена копринена пола, цепната до средата на бедрото, и миниатюрна блузка от шифон, на която бяха избродирани бледозелени пеперуди. Блузата прилепваше плътно към тънката й талия и закръглените й гърди, нежна като морски бриз. Ал си помисли, че тя изглежда наистина страхотно, и веднага съжали, че е закъснял. Но пък обичаше да вижда как блестят очите й, когато беше ядосана. Както сега.

— Копеле! — каза тя вместо поздрав.

Той повдигна леко едното си рамо и й се усмихна.

— Веднага уцели, любима. Въпреки че мама не би ти благодарила за това описание.

Тя му подаде бузата си за целувка.

— Не съм виждала майка ти.

— Удоволствие, което все още ти предстои.

Тя го погледна въпросително, с любопитство.

— Шегуваш ли се? Или наистина го имаш предвид?

— Наистина. Мама е единствена по рода си. Няма друга като нея. Отгледа сама шест момчета. И не само това, но успя да ни втълпи морални добродетели. Макар че, трябва да призная, при мен това си беше чиста случайност.

— Ето момче, което обича майка си. — Тя стисна ръката му с любов. — Нищо чудно, че те обичам.

— Обичаш ме? Мислех, че между нас има само сексуално привличане. — Тя вдигна ръка към устата си и силно я захапа. Той се засмя. — Оу! Окей, окей, не исках да кажа това.

— Хайде, кажи ми, господин частен детектив, сексуално привличане или бизнес е онова, което е между нашата агентка по недвижимите имоти и бедния човек, който изглежда така, сякаш току-що е осъзнал, че е платил прекалено висока цена за къщата си?

Ал хвърли поглед към двойката на близката маса.

— Те да не би да ни преследват? — запита той, изненадан.

— Те сигурно се питат същото за нас. Може би трябва да ги поздравим. Чувствам се така, сякаш вече ги познавам.

Ал ги гледаше замислено. Те не забелязваха никого другиго, потънали в разговор. Или, по-скоро, говореше само тя. Жената беше наистина оживена, да не кажем, възбудена. Усмихваше се, размахваше ръце, кръстосваше и прекръстосваше наистина забележителните си крака.

— Аха. Тя май го е набелязала. Няма нужда от нас.

— Мислиш ли, че и той се интересува от нея?

— Не бих се обзаложил за това. Той изглежда така, сякаш току-що е погълнал лъжица рициново масло, вместо глътка шампанско.

— Рициново масло? — Тя придоби озадачен вид и той се засмя.

— Едно от мамините старомодни лекарства за всички болки. Често ни го даваше, когато бяхме деца.

— Дори не искам да мисля за това. — Марла потръпна. — По-важно е къде ще ме заведеш на вечеря. И преди да ми отговориш, спомни си, че тази вечер ще те накарам да си платиш.

Ал извади от джоба си пачка долари, спечелени като награда на конните състезания, и прокара палец по тях.

— Само най-доброто за моето момиче тази вечер.

— Най-доброто е партньорство на равни начала.

— Шегуваш ли се? — Той се смееше и докато двамата се отдалечаваха от терасата на хотела, оставяйки двойката да празнува покупката на прекалено скъпата къща, която, бяха сигурни, той току-що беше купил.

 

 

И двамата грешаха. Стив Малърд не беше купил къща. Лори му беше показала дузина, но никоя от тях не беше подходяща за семейството му. Той имаше делова среща през следобеда, която продължи по-дълго от очакваното. Стана много късно и той реши, че не си струва да шофира до Лос Анджелис през натовареното движение по пътищата през уикенда. Импулсивно позвъни на Лори и я помоли да вечеря с него, когато приключи с лова на клиенти. Нямаше да вечерят заедно за първи път. Той разглеждаше къщите винаги вечер след работа и му се струваше, че да се отбие да вечеря някъде е винаги по-добре, когато има компания. Освен това тя беше много привлекателна жена.

Показа й снимки на децата си и Лори каза, че са много сладки. А тя му показа снимка на кучето си — малко черно кученце смесена порода, облечено в червено поясче, с едно ухо вирнато нагоре, докато другото виси надолу.

— Казва се Клайд. — Тя се усмихна с любов на образа му от снимката. — И е истински пакостник. Но обичам всяка негова частичка.

— Каква прекрасна двойка сме! И двамата обичаме деца и кучета.

Тя побърза да се засмее с него на шегата. Още не беше осъществила тази продажба, но щеше да успее. А може би щеше да улови и мъжа, кой знае. Очите й се усмихваха и не се отделяха от неговите. Тя вдигна чашата си с шампанско.

— За прекрасната къща, която, знам, ще открия за теб. — Чашите им се докоснаха и звъннаха. — И за повече вечери като тази. — Усмихна се лукаво, като видя изненадата, изписана на лицето му. — Искам само да кажа, че е хубаво да бъдеш в такива връзки с клиентите си. И в такава хармония. Такива случаи са много редки, уверявам те. И също така искам да ти кажа, че не вечерям с всички, на които показвам къщи.

Той също се засмя.

— Тогава ти благодаря, Лори, че ме спаси от още една самотна вечер.

— Удоволствието е мое.

Тя постави лакти на масата и се наведе по-близо към него. Стив нямаше как да не забележи извивката на гърдите й, към които синята блуза толкова съблазнително прилепваше. Помисли си, че Лори Мартин е интригуваща комбинация от две жени: понякога извънредно скромна и делова, истинска професионалистка, а понякога толкова откровено секси и съблазнителна, че го шокираше. В очите й гореше трескава настоятелност и странно безпокойство, когато го погледнеше.

— Може би следващия път ще имаме по-добър късмет — каза той с надежда.

— Вярвай ми, Стив. Няма да те разочаровам.

Тя го погледна многозначително и Стив почувства как се сгорещява. Помисли си за съпругата си, която най-вероятно точно в тази минута вечеря заедно с децата. Странно, но му се струваше, че Вики е много, много далеч.