Елизабет Адлър
Всичко или нищо (29)

Глава 29

Като се върна, Ал намери съобщение сред електронната си поща.

„Помощ! Отвлякоха ме от болницата. Държат ме като затворничка в старата ми къща. Забраниха ми да се виждам с теб повече. Мама казва: «Марла, защо не си намериш свестен приятел. Лекар, ортодонт или друг такъв?». Аз й отговорих: «Мамо, вече не съм на шестнайсет години». Мама каза: «Не, на трийсет и две си, но беше почти мъртва, така че забрави този човек». Моля те, срещни се с мен при Айвъри Тауър в полунощ…“ Беше подписано: Марла Квищович, помощник частен детектив.

Ал се засмя. Предположи, че Айвъри Тауър (Кулата от слонова кост) е сградата, изградена от мрамор в Палисейдс, където беше апартаментът на Марла. Погледна часовника си. Единайсет и петнайсет. Все още имаше време да се отбие до „Грийнблат“ на „Сънсет“, за да вземе пиле на грил за вкъщи и, може би, малко пресни аспержи. Марла обичаше аспержи. Взе бутилка добре изстудено шампанско и тръгна.

Марла се хвърли театрално в прегръдките му.

— Знаех си, че ще дойдеш и ще ме спасиш — прошепна тя, като го целуваше навсякъде, където успееше, напълно отдадена на ролята на полудялата от любов девица.

— По-спокойно, скъпа — каза той нежно и премести чантата с пилето, която до този момент се намираше между телата им, където имаше опасност да бъде смачкана. Погледна я. Вместо да бъде синьо-черна, кожата около очите й сега беше болнаво зелено-жълта, както и белезите от пръсти по гърлото й. Бяха махнати лепенките, покриващи шевовете на главата и ръката й, където имаше дълги пурпурночервени белези.

— По-спокойно ли? Само това ли ще кажеш, след като бях отвлечена от болницата? Ха, голям любовник се оказа, господин Частен детектив. А аз очаквам от теб да ме спасиш! — Тя отиде във всекидневната, седна на дивана и приятно се намуси.

— Скъпа, няма как да те спася от родителите ти. Те са си и винаги ще си останат твои, бейби. Но, както изглежда, ти сама си се погрижила за тях. Освен това баща ти е по-упорит и по-здрав от мен.

Той остави пакетите в кухнята, после пак я огледа. Беше облякла великолепна бяла сатенена нощница, която той не беше виждал досега. Марла обикновено спеше гола или по тениска. Понякога обуваше чорапи, защото краката й винаги бяха студени нощно време. Косата й беше нагласена грижливо така, че да покрива белега на главата й. Беше си сложила щедро червило и сенки.

— Е, кои сме ние тази вечер? Джийн Харлоу? — запита той с усмивка. — Между другото, харесвам начина, по който си се вчесала.

— Звяр такъв! — Тя го замери с една от възглавничките, но той я хвана без проблем.

— А червеното червило наистина много прилича на жълтото около очите ти — добави той и се наведе, защото втора възглавничка последва първата.

— Трябваше да изглеждам като бедната пострадала жена от филмите на трийсетте. Като онези с Джинджър Роджърс, нали ги знаеш — добави тя неопределено.

— Скъпа, доколкото знам, Джинджър никога не е играла ролята на бедната пострадала жена. Тя винаги е танцувала до припадък с Фред Астер.

— Ами, хайде, тогава, танцувай с мен.

Тя беше в ръцете му и ухаеше на нещо екзотично, примесено с аромата на цветя, и той знаеше, че за разлика от случая с Лорета Хармън, държи истинска жена, която си има и своя собствена, напълно женствена миризма. Само мисълта за това го сгорещи и той я вдигна на ръце, за да я занесе до леглото.

— Искаш ли шампанско, преди да те нападна и покоря? — запита той. — Пиле и аспержи преди… или след това?

Тя се засмя и се сгуши в него, като се намести така, че извивките на тялото й да отговарят напълно на неговото тяло. А ръцете й вече издърпваха тениската от дънките му.

— О, разбира се, че след това, глупаче — каза тя.

И тогава мобифонът му звънна. Тя вдигна глава и погледите им се срещнаха.

— Ще те убия, ако отговориш — каза с равен тон и той й повярва.

— Печелиш — отвърна й, с което се предаде без борба.

И беше радостен, че го направи. Кожата й беше копринено мека, набъбналите й гърди — наслада, от която слабините му се сгорещяваха. Беше готов да се закълне, че зърната й имат вкус на омайно вино. Той се излегна на огромната й спалня и я остави да ръководи нещата така, както иска тя… А тя го галеше и целуваше, достигаше до места, които той дори не знаеше, че съществуват… Господи, тази жена беше гениална в любовта! Сграбчи я, преди да е станало твърде късно, вдигна я и я намести върху себе си и й позволи да се отдаде на страстта, както направи и той. Любовта им продължи дълго, толкова дълго, че главата му се замая и той се чу да стене високо. Двамата извикаха и потръпнаха в един и същи миг.

И тогава мобифонът му отново звънна. Погледите им се срещнаха.

— Само да си посмял! — каза тя тихо.

Той пъхна мобифона под възглавниците, а тя легна до него.

— Не мислеше, че ще отговоря на позвъняването, нали? — каза той.

И той зарови глава в сладкия и нежен златист хълм между краката й и започна да я вкусва, да изпива аромата, който беше самата нейна същност, да я люби, да й дава такова удоволствие, каквото тя му беше дала. И от последвалите финални тръпки на тялото й разбра, че беше постигнал успех. Измина с устни целия път до прекрасните й, сега наранени, устни, където се спря с любов, за да ги дари с леки и нежни целувки.

— Красива си, прекрасна си. Ти си момичето на моите мечти, Марла…

Но ръката му беше вече под възглавницата и търсеше мобифона. Тя заби лакътя си в тялото му. Силно.

— Не можеш ли от благоприличие да изчакаш поне няколко минути, преди да разбереш кой ти се е обаждал? Обзалагам се, че си мислил кой ли може да е бил през цялото време докато се любихме. — Беше побесняла от гняв.

— Не, не съм. — Той беше дълбоко възмутен. — Само че съм на работа и, ако позволиш да ти напомня, ти също. По твоя собствена молба, мис Квищович, помощник частен детектив, както се подписваш напоследък.

— Ооо… По дяволите! — Тя ядосано удари с крак по матрака.

Той се засмя на реакцията й и набра номера в офиса си с надеждата, че онзи, който се е обаждал, е оставил съобщение там. Нямаше съобщение и той въздъхна, ядосано и разочаровано едновременно, след което натисна бутона „Край“. Беше един и половина след полунощ. По дяволите, сигурно беше нещо особено важно.

Чу звука от отварянето на шампанското и отиде във всекидневната. Марла беше приготвила голяма табла, върху която беше наредила пилето, аспержите, шампанското и две чаши. Вдигна поглед към него.

— Изглеждаш превъзходно, както виждам — каза дяволито.

Беше забравил, че е напълно гол. Отиде до спалнята и се върна след минута, наметнал черния хавлиен халат, който тя беше купила специално за него. Или поне той се надяваше, че е купен за него, а не просто да се намира в къщата заради удобството на поредния й любовник. Въздъхна при мисълта, че, що се отнасяше до Марла, човек никога не можеше да е сигурен. Но в момента Марла определено беше моногамна и той се радваше, че е единственият мъж в живота й.

Марла отново беше облякла сатенената нощница, но по-голямата част от червилото й липсваше, а сенките по клепачите й бяха размазани. Бузите й бяха приятно зачервени, а сиво-зелените й очи блестяха.

— Изглеждаш божествено — каза той и я притисна до тялото си.

— А ти си все още с мобифона в ръка — каза тя и многозначително се отдалечи на един — два метра от него. — Шампанско?

— Защо не? — Той прие чашата и отиде да седне до нея на дивана.

— Между другото, в Гейнсвил научих доста интересни неща — каза той.

Очите й се разшириха.

— Съвсем бях забравила за Гейнсвил.

— Е, напоследък животът ти е толкова вълнуващ — отвличането, искането на майка ти да се омъжиш за подходящ човек, ортодонт например. Не мога да кажа, че съм изненадан.

Тя извъртя очи към тавана.

— Окей, какво стана в Гейнсвил?

— Изглежда, малката Бони Хойт е била адски непослушно дете — бягала от училище, пушела, пиела, вземала наркотици…

— „Секс и рокендрол“ — завърши тя вместо него.

— Ти го каза.

Докато похапваха блажено от пилето, той й разказа за проблемната младост на Бони и за това, как тя беше избягала само на седемнайсет, за да живее с избраника си в Пенсакола.

— Джими Виктър — каза тя, докато оглозгваше крилцето на пилето. После деликатно изтри пръстите си в една от салфетките, които грижливо беше донесла от кухнята.

— Да, Джими, предполагам. И родителите й — скромни хорица, които много се страхували от господ и никога не пропускали неделна служба в баптистката църква и които непрекъснато спестявали, за да изплатят ипотеката си, защото за тях домът бил най-важното нещо на света, — се опитали да я спрат. Тръгнали след нея, но загинали в автомобилна катастрофа на магистралата на път за Пенсакола.

Марла спря да дъвче.

— Не се ли шегуваш?

— Не. Хубавичката Бони наследила къщата и веднага я продала. Просто взела парите и избягала.

— О… мили… боже… — Марла остави крилцето на таблата, защото апетитът й внезапно изчезна. Изпи голяма глътка от шампанското и погледна Ал над ръба на чашата. — Не мислиш…?

— А ти какво мислиш?

— Мисля, че е убила родителите си. — Марла пое още една щедра глътка от добре изстуденото шампанско.

— Какво момиче, а!

— Странно е как тя се облагодетелства, когато някой неин близък срещне смъртта… Получила е къщата — или парите от нея, което е едно и също — от родителите си, „Буика“ от Джими, парите на деветдесетгодишния Хармън, или поне доста хубавичка част от тях. И следващото, което планираше, беше да се омъжи за Макайвър. Вече го беше поизстискала малко, за да си купи дрехи от „Родео Драйв“ и диамантен пръстен.

— Забравяш, че Макайвър също така й дал пари, за да помогне на сестра си, както и за благотворителност по Коледа.

Очите на Марла бяха широко ококорени, докато го гледаше и Ал си помисли, че изглеждат като яйца на очи на тясното й лице.

— Нашата Лори/Бони е сериен убиец — каза Марла напълно сериозно. — Убива за собствена изгода.

Той й се усмихна с онази саркастична своя усмивчица, която повдигаше единия ъгъл на устните му и лявата му вежда и която обикновено я докарваше до полуда. Само че този път Марла беше доволна да я види на лицето му.

— Най-сетне го проумя, скъпа. Лори Мартин, преди това Вони Хойт-Виктър-Хармън е едно много лошо момиче.