Елизабет Адлър
Всичко или нищо (27)

Глава 27

Стив Малърд беше в затвора Туин Тауърс, ултрамодерна крепост, разположена точно в сърцето на търговската част на Лос Анджелис — вероятно, мислеше Жиро, за да могат затворниците да гледат с копнеж от тесните и малки прозорчета към по-щастливите от тях, които вървят по оживените улици, заети с всекидневните си задачи и работа.

На Жиро винаги му се беше струвал доста странен изборът на това място за построяването на затвор. Но никога чак толкова странно до момента, когато придружи Бен Листър на посещението му при неговия клиент. Като застанеш отвън, пред сградата, за миг ти се струва, че се каниш да влезеш в „Макдоналдс“ или в музикалния център за шоуто в пет; в Чайнатаун, където предлагат страхотна храна, особено огромните миди, и то за по-малко от десет долара. Предположи, че разположението на затвора прибавя допълнителна тежест на присъдата и увеличава мъката на осъдения, който вижда всичко това под носа си — толкова близо и все пак толкова далечно, както се казва.

Стив беше арестуван от полицията при опита си да убие съпругата си. Беше, както посочи и Марла, заловен на местопрестъплението. Заведоха го до стаята за посещения, окован в белезници.

Жиро си наложи да изгони всяка пристрастност от ума и душата си и да остане напълно неутрален. Хвърли бърз преценяващ поглед на мъжа, който почти беше убил Марла. Трябваше да бъде непредубеден, такава му беше работата. Ако не беше замесена Марла, нямаше да се чувства по този начин. А сега трябваше да положи големи усилия, за да се върне към безразличността, към трезвото, непритъпено от чувства, мислене. Разбира се, подсъзнанието му се поддаваше по-трудно на контрол, но, общо взето, в този момент той беше олицетворение на човек, в чиито вени тече леденостудена вода, а не кръв.

Стив се беше обръснал, но косата му отчаяно се нуждаеше от подстригване. Лицето му беше толкова бледо, че беше почти прозрачно, очите му гледаха втренчено и безизразно. Изглеждаше, помисли си Жиро, като човек, който от години не е виждал слънчева светлина. Като обитател на пещери, което, ако се позамисли човек, можеше да се окаже вярно за този затвор.

— Как се чувстваш, Стив? — Листър се здрависа с него. Жиро — не.

Стив кимна, отпусна се на дървения стол с права облегалка, поставен от другата страна на масата.

— Окей — каза пестеливо. Устните му бяха здраво стиснати и образуваха извънредно тънка линия. Не гледаше нито един от тях в очите.

Поне се ползваха с привилегиите, осигурени на адвокатите, които се срещат с клиентите си. Не седяха от двете страни на дебело стъкло и не се налагаше да разговарят по телефони. Жиро мразеше всички тези неща, строгия ред в затворите. Те го караха да се изнервя, да мисли за собственото си минало и за прегрешенията и лошите мисли, които беше имал на младини. Страшно му се прииска да запали цигара. Запита се дали белезниците бяха наистина необходими.

— Добре ли се отнасят с теб? — запита Листър и извади от джоба си касетофон. Искаше да запише думите на Стив, за да има възможността да ги чуе и по-късно за по правилна преценка.

— Окей — каза отново Стив, втренчил поглед в сивия пластмасов плот на масата.

— Искаш ли да ни разкажеш твоята история, Стив? — предложи Жиро.

— Защо? — За първи път Стив вдигна глава и го погледна. — Вие вече я знаете. Разказах я на Листър и на полицията вече поне стотина пъти.

— Тогава защо не ми направиш услуга и не я разкажеш отново?

Сега устните на Стив бяха стиснати още по-здраво, ако това беше възможно. Погледът му отново беше празен, безжизнен.

— По-добре ми я разкажи, човече — каза тихо Жиро. — Ако искаш да се измъкнеш от тази каша.

— Няма начин да се измъкна. Нима мислите, че не разбирам? Хванаха ме, коленичил над моята съпруга. Ножът беше там…

— По него нямаше отпечатъци.

— Нямаше. Но съм сигурен, вече знаете, че нападателят е бил с ръкавици. И че ножът е от комплекта, който държим в колибата ни в Ероухед.

— Не знаех това. — Жиро погледна Листър изненадан.

— Съжалявам, Ал. Сигурно съм забравил да ти кажа — каза той.

Жиро повдигна изненадано едната си вежда. Очевидно Листър беше толкова сигурен във вината на клиента си, че не придаваше почти никакво значение на ножа.

Стив подпря окованите си в белезници ръце на масата, с приведени рамене, с наведена глава.

— Бях в колибата при езерото Ероухед. Обадиха ми се по телефона. Мъж, чийто глас не ми беше познат. Каза ми, че съпругата ми е в опасност и че трябва да се върна вкъщи, преди да е станало прекалено късно. Не размислих. Просто скочих в колата и подкарах към къщи. Отключих с моя ключ предната врата. Беше тъмно, в коридора не светеше нито една лампа. Чух шум и извиках на Вики, че съм аз. Не исках да я тревожа излишно. И после влязох в кухнята. Видях Вики, потънала в кръв… О, боже, тя наистина плуваше цялата в кръв… Изтичах към нея. Единствената ми мисъл беше, че трябва да й помогна, тя беше… О, боже, под нея имаше локва кръв, която изтичаше от артерията на врата й… Помислих си, че сигурно е още жива, щом още кърви… Запуших с пръсти дупката на врата й, за да спра кръвта… — Той наведе още по-ниско глава и настана дълга тишина. — И тогава ченгетата ме хвърлиха по лице на пода в цялата онази кръв и насочиха пистолети в главата ми. — Дълбока въздишка разтърси слабото му тяло и Жиро изведнъж осъзна колко много беше отслабнал Стив Предположи, че убийството на човек не се отразява добре на апетита.

— По кое време получи анонимното обаждане? — Този път въпросите задаваше Жиро, защото Листър май вече знаеше отговорите.

— Около три и половина, предполагам.

— Бил си на стотици мили разстояние, горе в планината, и някой ти е казал, че съпругата ти, в Лос Анджелис, е в опасност. Защо не се обади на полицията в Лос Анджелис?

— Може би си спомняте, че не бях в много добри отношения с полицията. Те искаха главата ми. Как можех да им се обадя и да им кажа, че някой анонимно ме е предупредил, че заплашват съпругата ми? Щяха да ме тикнат зад решетките още преди да успея да мигна — Горчивината му беше като лош вкус в устата.

— Може би е щяло да бъде по-добре да поемеш този риск — каза Жиро тихо, мислейки за последиците.

Тъмните очи на Стив проблеснаха гневно и Жиро си помисли, доволен, че беше успял да събуди някой нерв у него, да изтръгне някаква човешка реакция.

— Реших, че някой просто ми играе лоши шеги. Има хора, които вършат такива неща. Може би някой луд, който е чел за нас, за случилото се, във вестниците…

— Далеч от истината — коментира студено Ал, решен да не му позволява да се изплъзне. — И какво направи после?

— Скочих в колата и подкарах към Лос Анджелис.

— Във взетия под наем „Форд Таунус“, предполагам?

— Да. Компанията ми отне колата, когато ме заподозряха.

— Като се вземе предвид какви са пътищата в планината, сигурно си пътувал доста време?

— Аз съм добър шофьор. Успях. Стигнах у дома в дванайсет и петдесет и осем. — Жиро повдигна вежди и Стив добави. — Погледнах си часовника. Беше късно, във всички къщи по улицата беше тъмно. Не исках да безпокоя съседите, като затръшна, например, вратата на колата…

— Забеляза ли дали има други паркирани коли на улицата?

— Дори не погледнах. Освен това вече ви казах, че беше много тъмно.

— Нямаше ли запалени улични лампи?

— Две. Но нашата къща е разположена точно между тях.

— И не видя никого, когато отключи предната врата?

— Никого. Пак ви казвам, беше тъмно…

— Задната врата също е намерена отворена — прекъсна го Листър.

Жиро кимна.

— Добре, вече си в къщата, виждаш съпругата си… Какво направи после?

— Казах ви, изтичах към нея, коленичих, опитах се да спра с пръсти кръвотечението…

— Всъщност, ти си спасил живота й, според лекарите от „Бърза помощ“. Артерията е била прерязана и само такъв натиск е можел да спре кръвотечението. Кажи ми, Стив, кога спаси Вики — преди или след пристигането на полицаите? Дали не си го направил, за да си осигуриш алиби? Сценарият с предания съпруг, например?

— По дяволите! — Стив заудря гневно с юмруци по масата.

— И докато притискаше пръсти към раната, не чу ли случайно нещо? Стъпки, например. Не усети ли и нечие друго присъствие в къщата? Знаеш какво искам да кажа, нещо като шесто чувство, което стяга като с ледени пръсти тила ти?

— Дори не помислих за това.

— Дори не си помислил, че убиецът може още да е в къщата? Че ти също си бил в опасност?

— Не. — Отговорът на Стив беше кратък. Лицето му отново приличаше на маска. Гневът си беше отишъл, а с него и всички други човешки чувства.

— Тогава, кажи ми какво чу? Трябва да е имало нещо, някакъв звук. Убиецът трябва да е напуснал къщата през задната врата, когато си влязъл през предната… И трябва да е заминал с някакво превозно средство…

Стив смръщи вежди, замисли се.

— Като че ли — каза той колебливо — отнякъде… като отдалеч… чух да се запалва кола… Но бях много загрижен за Вики. Исках само да я спася.

Ал си помисли, че не е останало много за казване. Листър прибра записващото устройство и те се сбогуваха, после изчакаха Стив да бъде изведен от стаята и заведен отново до килията от униформената охрана.

— Е, какво ще кажеш? — запита Листър докато вървяха обратно по мрачния коридор, който щеше да ги изведе в свободния свят. — Мислиш ли, че лъже? Или пък е единственият убиец, който се е опитал да спаси жертвата си с надеждата да отърве собствената си кожа?

Ал се усмихна.

— Хей, ти си неговият адвокат — защитник. Предполага се, че вярваш в невинността му.

— Не се обзалагай за това — отговори Листър. После добави: — Приятелю — и намигна широко, преди да седне в колата.

А Ал продължи да се чуди. Беше ли се опитал Стив да убие Вики и Марла? Помисли си, че е възможно. Предположи, че Вики е открила истината за Лори и се е канела да го предаде. Освен, продължи с размишленията той, докато леко и сръчно изкарваше колата от паркинга и навлизаше в уличното движение, каква, по дяволите, беше истината за Лори Мартин?

 

 

Следобедът, когато Жиро отиде в болницата, Марла седеше на стол до прозореца, пиеше портокалов сок с помощта на сламка и изглеждаше сто процента по-добре от предния ден. Но това не означаваше, че се е възстановила сто процента, помисли си той, като я оглеждаше критично от прага. Насинени очи, разранено гърло, буца на главата с петнайсет шева, още повече шевове по ръката… Но беше жива и му се усмихваше. А само това имаше значение.

Беше облечена в дълга бяла памучна тениска и червен копринен халат. С русата си коса, прибрана на тила, и без грим, приличаше на малко момиченце, преоблякло се в дрехите на майка си. Долната й устна беше разранена. Марла му беше казала, че е забила зъбите си в нея, когато Стив дръпнал главата й назад и запушил устата й с ръка, за да не вика. Не можеше да я целуне по устните, затова я целуна по лявата буза — онази, по която нямаше шевове.

— Работата става сложна. — Той й се усмихна. — Почти няма място, където мога да те целуна.

— Искаш ли да се обзаложим? — Тя му се усмихна сексапилно в отговор — или поне толкова сексапилно, колкото може да се усмихне жена с разцепена устна и две насинени очи. — Искаш ли портокалов сок?

— Не, благодаря. Искам да излезеш оттук и да се върнеш у дома си, където ти е мястото.

— Здрава и читава — подкачи го тя.

— Обзалагам се, че така е казал баща ти.

Тя отпи голяма глътка от сока.

— За малко се размина с него и с мама. Точно сега не си техен любимец.

— Никога не съм бил — каза той мрачно, с което я накара да се засмее.

— Е, как са нещата със Стив Малърд?

— Той твърди, че не го е направил. Че е получил анонимно телефонно обаждане. Съобщили му, че съпругата му е в опасност. Когато стигнал в дома си, тя лежала на пода в локва кръв и продължавала да кърви. Натиснал силно артерията. Лекарите казаха, че й е спасил живота.

Тя смръщи вежди озадачена.

— Искаш да кажеш, че се е опитал да я убие и че когато чул, че полицаите идват, се е престорил, че иска да спаси живота й?

— Така изглежда.

Тя поклати глава.

— Той беше, Ал. Видях го…

— Видяла си го с ножа в ръка?

— По дяволите, Жиро, откъде мислиш, че имам тези рани? Гледах го право в очите.

Той въздъхна.

— Права си, разбира се.

— Вики е все още в интензивното отделение — каза Марла. — Още е в кома.

— Знам. — Беше телефонирал още сутринта, за да разбере как са Марла и Вики.

— Е, как беше във Фалкон сити, Тексас?

Ал й разказа за срещата си с Гуинет Арден, а после и за срещата си с истинската Лори Мартин. И за разговора си със сина на стария Хармън.

— Това е, скъпа — каза накрая. — Мисис Бони Хойт/Виктър/Хармън без съмнение е получила онова, което е заслужавала. Вярвам, че е убила Джими Виктър и е взела колата, после е убила стария Хармън и е взела парите му. Откраднала е документите на истинската Лори Мартин онзи следобед, когато тя си е забравила дамската чанта в тоалетната. После, след смъртта на стария и с двеста хиляди долара в джоба, се появява в Лос Анджелис с нова кола, нов гардероб и нова прическа и цвят на косата, както и с нова самоличност… Лори Мартин.

— И вероятно с нови амбиции, този път наречени Джон Макайвър — каза Марла замислено. — Бива си я, нашата Лори. Мислиш ли, че някой е разбрал за игричките й, какво се е канила да направи?

— Искаш да кажеш, например, Стив? — Жиро поклати глава, смръщил чело. — Просто не се връзва.

— Знаеш ли какво мисля аз? — каза Марла. — Мисля, че трябва да открием повече неща за първата Бони — Бони Хойт. Коя е тя, откъде е, какво е миналото й — преди да започне да избива мъжете за свое облагодетелстване.

— Права си, скъпа. И точно за там заминавам. За Гейнсвил, Флорида. Имам билет за полета в четири.

— Искаш да кажеш, че няма да изчакаш, докато мога да изляза оттук? — Очите на Марла хвърляха гневни искри.

— Имаш предвид: „След всичко, което направих за теб“, нали? Съжалявам, скъпа, но ако се забавя, разследването може да се провали. А и искам да замина, докато знам, че си тук.

— На безопасно място — добави тя с горчивина.

— Ти го каза — бяха неговите думи.

Той я целуна отново по лявата буза.