Елизабет Адлър
Всичко или нищо (23)

Глава 23

Дълбоката тишина на нощта обгърна малката къща на Вики Малърд. Тя напрегна слух, заслуша се. Дори обичайният и обикновено дразнещ шум от движението по магистралата би бил добре дошъл. Но тази вечер той беше само далечен шепот. Предградието Долината на Сан Фернандо спеше. Спяха всички, освен нея.

Тя включи телевизора. Не защото предаваха нещо специално, което искаше да гледа. Напоследък дори не можеше да се концентрира върху предаванията, защото умът й беше непрекъснато с нейните проблеми, които съвсем не бяха малки. Но работещият телевизор й осигуряваше шум, фон вкъщи. Не можеше да понася тишината. Не можеше да понесе още една самотна нощ.

Взе още един душ, третият за тази вечер, облече си чиста тениска, фланелени боксерки и се наметна с хавлиения халат с розовите сърчица на него, който Стив й беше купил за последния ден на Свети Валентин. Като се сети за съпруга си, стегна възела малко по-здраво, отколкото беше необходимо.

Откакто беше получила съдебното решение за ограничение на достъпа до къщата й, папараците бяха принудени да стоят на разстояние. Сега поне съседите бяха спрели да се оплакват. Момичетата бяха все още при сестра й. Справяха се добре, беше им весело с братовчедите им и ходеха на училище. Но бяха вече сърцераздирателно различни деца, сломени и тихи, без никаква веселост в лицата и гласчетата. Веднага след часовете се връщаха вкъщи, не смееха никъде да излязат. Вики ги виждаше всеки ден, разбира се, но, господи, колко много й липсваха. Липсваше й да ги гледа вечер, завити в леглата в стаите им в другия край на коридора, липсваха й техните кавги, липсваха й думите на Тейлър: „Какво въобще има за ядене в тази къща?“, липсваха й оплакванията на Мели от играчките, които имаше, липсваше й всичко, свързано с тях…

Новият адвокат на Стив, Бен Листър, беше упорит и издръжлив. Такъв беше и Жиро. Но лично тя предпочиташе да си има работа с мисис Марла Квищович. Все още нямаше голямо доверие на Жиро. Не знаеше много за мъжете като него. Марла беше тази, която държеше връзка с нея и я информираше за всичко, включително какви са мненията и настроенията в отделението на полицията. Тя й каза, че Листър няма да позволява повече на Стив да говори с ченгетата. „Ако разполагаха с някакви конкретни доказателства срещу Стив, беше й казала Марла, досега да бяха го арестували“. И Вики предполагаше, че още няма такива. Искаше й се да може да бъде толкова уверена, колкото беше Марла.

Господи, колко самотна беше! Слезе на долния етаж, включи осветлението над кухненския плот и огледа красивата си кухня. Бяха купили къщата именно заради кухнята, към която имаше и трапезария. Вики се беше влюбила в голямата камина и в плъзгащите се врати, които гледаха към басейна и барбекюто край него, в бледожълтите дървени кабинки за преобличане и тъмносините мраморни плочки. Беше си помислила, че мястото напомня за Средиземно море, за вечно синьо небе и слънчева светлина, за вечно щастие. Което, помисли си тя тъжно сега, можеше само да й напомня за някогашното щастие.

Отвори хладилника. Затвори го отново. Отвори вратичките на няколко шкафа, почисти няколко лавици. А през цялото време умът й работеше, тревожеше се за Стив. Дали го беше направил? Или не? Господи, не можеше да понася тази неизвестност, не можеше да приеме мълчанието на Стив Той не й се обади повече, но тя знаеше, че е още в Ероухед, защото така й беше казала Марла. Не можеше да понася празната къща, празния си вече живот. Трябваше да говори с някого… С когото и да е…

Грабна слушалката и набра номера на Марла. „О, моля те, нека си е вкъщи, господи, моля те, моля те…“ — молеше се тя, а телефонът звънеше и звънеше безкрайно, както й се струваше.

— Жиро, какво правиш толкова до късно във Фалкон сити? — отговори най-после Марла.

— Марла, Вики Малърд е.

Изненадана, Марла погледна часовника си. Беше късно, дванайсет и петнайсет. Тя тъкмо се готвеше да загаси осветлението в жилището си.

— Какво има, Вики?

— Марла, не издържам повече, не мога да понасям самотата, неизвестността…

Марла долови познатите истерични нотки в гласа на Вики. Гласът й звучеше така всеки път, когато разговаряха.

— Имам нужда да говоря, Марла… Знам, че е късно, но мислиш ли, че можеш да наминеш към дома… Има неща, които просто трябва да ти кажа, за Стив…

— Сложи кафето, Вики. Идвам.

„Значи ето какъв е животът на частния детектив“, помисли си Марла и бързо навлече чифт дънки, черен памучен пуловер, маратонки. Среднощни срещи, тайни, обсъждани до зазоряване… Вики сигурно има да й казва нещо ново.

На излизане, тя взе бутилка вино от кухнята. Можеше да се окаже по-добра идея от кафето… да отпусне малко напрегнатата Вики.

 

 

Изведнъж огладняла, Вики си направи сандвич с пушена сьомга и сирене крема и сложи кафето на котлона. Телевизорът беше пуснат и тя започна да превключва каналите, за да намери някъде новини. Новините бяха единственото, което гледаше напоследък. Наостри слух. Това вратата ли беше? Можеше ли Марла вече да е тук? Изключи говора на телевизора, обърна се и се заслуша. Ето го отново.

— Марла? — извика тя. Тишината беше различна сега, толкова напрегната, че се усещаше като нещо осезаемо във въздуха. Сърцето й биеше тежко, а устата й изведнъж пресъхна. Изпаднала в паника, тя протегна ръка към телефона.

Съскането дойде иззад гърба, прилично на съскането на дива котка, после силни ръце стиснаха гърлото й… Искаше да вика, да крещи, да вика силно, отчаяно… Ръка в ръкавица запуши устата й. По гърба й полазиха тръпки, тя се бореше за въздух, струваше й се, че мозъкът й ще се пръсне… Вече се задушаваше, езикът увисна от зиналата й уста, усещаше вкуса на собствената си кръв… Това не може да се случва с мен, не може… Тези ръце изцеждат живота от тялото ми… губя битката… О, господи, помогни ми…

Изведнъж в съзнанието й изпъкна образът на Тейлър, а и на Мели също, толкова ясни, като че ли те бяха тук. Трябваше да се бори, трябваше отново да види момичетата си… С подновени сили, тя започна диво да рита, заби лакти в стомаха му, почувства как хватката отпуска гърлото й. Отново ритна назад… и чу съскане, като че ли изпускаха въздух от балон. Пое си въздух и се завъртя към нападателя си…

И, о, господи, сега той имаше нож… в очите, които се виждаха през прорезите на маската, светеше ярост, лудост, погледът им изгаряше… Той съскаше от усилието да си поема дъх… ръцете му отново се вдигнаха… и отново… и отново…

Сякаш някъде отдалеч, тя чу собственото си скимтене. Това беше последното, което достигна до съзнанието й.

 

 

Марла паркира колата в късата алея пред къщата на семейство Малърд. Огледа нагоре и надолу тихата и спокойна улица. Две коли бяха паркирани на шосето и като добър частен детектив, тя отбеляза наум подробностите: черен „Експлорър“ и синя „Акура“. В повечето къщи лампите бяха загасени и тя с усмивка си представи дечицата, легнали в леглата, защото щяха да стават рано за училище. После се замисли за домакините, които шетаха вкъщи, и за бавачките, викани понякога на помощ. О, радостите в началото на семейния живот, когато работата няма край.

В задната част на къщата на Малърдови светеше лампа. Светлината се процеждаше измежду спуснатите завеси. Тя изкачи входните стъпала и натисна звънеца. Не получи отговор. Звънна отново и се опита да надникне през прозореца. Вики я чакаше, така че, къде ли би могла да бъде?

Опита вратата. Беше заключена. Ядосана, тя отвори страничната вратичка и отиде до задната част на къщата. Светлината идваше откъм кухнята. Натисна звънеца на задната врата и отново не получи отговор. Смръщи ядосано вежди. Това беше доста странно. Може би Вики беше отишла до банята, може би говореше по телефона… може би със Стив. Надникна през страничното прозорче, но нищо не видя.

За нейна изненада, задната врата беше отворена. Тя надникна в тъмния коридор.

— Вики! — извика високо. — Аз съм, Марла.

Не можеше да каже поради каква причина вървеше на пръсти, освен че къщата беше толкова странно притихнала, че космите по врата й настръхнаха. Зарадва се, когато стигна до слабо осветената кухня.

— Вики? — извика отново, този път колебливо, и остави бутилката вино на плота.

И тогава видя сандвича на земята — и нещо друго — захвърлена парцалена кукла с разперени ръце. Само че това не беше кукла. Беше Вики, която лежеше в огромна локва червена… Кръв течеше от врата й, от гърдите, от ръцете й…

Писъкът дойде някъде дълбоко отвътре. Марла дори не знаеше, че може да издаде такъв звук, че може да изпитва такова чувство — страх, мъка, ужас…

Дали наистина чу как някой леко си поема дъх, или беше чист инстинкт онова, което я накара рязко и бързо да се извърне. И да попадне право в ръцете на маскираната фигура, която стоеше зад нея — висок и слаб мъж…

Страхът и паниката бяха горещи, не студени, както винаги си ги беше представяла. Пълзяха нагоре по гръбнака и на горещи вълни. Тя отново изпищя и той запуши устата й с едната си ръка, като с другата в същото време издърпа главата й назад. Зъбите й се забиха в долната й устна и тя усети вкуса на собствената си кръв… Тогава той отново я удари, главата й се залюля още веднъж…

Адреналинът запълзя във вените й, сърцето й лудо заби и тя направо подскочи, полудяла от ярост. Дясната му ръка се вдигна и тя успя да зърне изцапания с кръв нож… Същият нож, с който той беше убил Вики.

Яростта я заслепи и тя вече не знаеше какво прави. Знаеше само, че или той, или тя, а тя още не беше готова да умре. Заби яростно коляното си в слабините му, избягна слабия удар, който нанесе, падайки, с ножа, изпищя, този път от гняв, и заби пръсти в очите му. Чу го как стене от болка… И извика от радост, защото знаеше, че Жиро очаква точно това от нея и ще се зарадва, че се е справила.

Изскубна се от него и се стрелна покрай плота. Той беше по петите й. Тя се качи върху плота и тъкмо щеше да скочи от другата страна, той успя да хване задния край на блузона й. Тя увисна, задушена от собствения си блузон. И тогава почувства ножът да се плъзга по ръката й и топла кръв потече надолу. О, господи, тя мразеше кръвта, мразеше дори вида на кръвта, мирисът й на желязо… Повдигна й се. Щеше да припадне.

Замаяна, повдигна глава. И погледна право в очите на нападателя си — тъмни въглени, горящи от омраза. Знаеше, че вижда пред себе си злото.

Полудяла от болка и страх, тя някак си успя да измъкне блузона през главата си и падна, полугола, на пода от другата страна на кухненския плот. Той беше бърз, подвижен и гъвкав. Преди още тя да успее да се изправи на крака, той я възседна… Тя отново заби пръстите си в очите му и ги завъртя. И отново го чу да скимти от болка. Той грабна бутилката вино от плота. Тя я видя да се спуска над нея като в забавен кадър… после все по-бързо и по-бързо…