Елизабет Адлър
Всичко или нищо (21)

Глава 21

Понякога, мислеше си Марла гневно, да бъдеш частен детектив е направо досадно. Като сега, например. Ал я беше изпратил да претърси всяка една банка за кръв в областта на Сан Диего, за да види дали Лори Мартин някога е дарявала кръв. Въоръжена с документите, доказващи, че тя е адвокат на Стив Малърд, Марла прекара два часа в това занимание. Не биваше да си прави труда. Полицията беше направила това преди нея, и то със същия отрицателен резултат.

Пътуваше толкова бързо по обратния път към Лос Анджелис, че гумите й изпускаха искри. И проклинаше наум, задето беше направена на глупачка. Понякога се чудеше дали Жиро наистина знае какво прави.

Телефонът в колата изписука и тя сграбчи слушалката.

— Здравей, скъпа, как се справи?

Ал говореше прекалено весело, което означаваше, че или е гузен, или крие нещо.

— Благодарение на теб, имах един ужасен ден, висях по болниците и наблюдавах как хората даряват кръв. Как можа да ме помолиш да свърша това, Ал? Знаеш, че не мога да понасям дори вида на кръвта!

— И сигурно не си могла да обядваш, а, скъпа? Няма значение, ще те изведа на вечеря довечера.

— Е, много ти благодаря!

И после:

— Къде? — запита тя, внезапно решила да прояви интерес.

— „Тайфун“ Да се срещнем там около седем и половина?

— По-добре ела навреме — каза тя, този път изведнъж станала подозрителна.

Той се засмя.

— Разбира се, че ще дойда навреме. Ако и ти дойдеш навреме. — Той все още се смееше, когато тя затвори.

 

 

„Тайфун“ беше интересно малко заведение, построено на втория етаж на стар хангар за самолети. Прозорците му гледаха към пистите на летище Санта Моника. Забавлението, което се предлагаше, беше пристигането и заминаването на малките частни самолети „Чесна“, както и на по-големите частни реактивни самолети, с които пътуваха рокзвездите и бизнесмените, а понякога и актьори от киното. Друго забавление, което заведението предлагаше, беше величествената гледка на залязващото слънце над Тихия океан с прекрасните златни и червени отблясъци. Мартинитата бяха добри, храната — също, включително тайландските специалитети и кърито, ориенталските сосове, пържената сладководна риба, пикантните сингапурска юфка и напълно американските сочни ребърца. Плюс много интересната част от менюто, озаглавена „Насекоми“, въпреки че Жиро още не беше видял нито един човек, който да си поръча скакалци.

Марла нарочно закъсня. Но той знаеше, че ще постъпи така, и затова седна до бара и си поръча леденостудена бира „Асахи“ — любимата му марка след „Самюъл Адамс“, а и доста по-различна на вкус, малко по-суха.

Всички глави се извърнаха, както обикновено, когато Марла влезе в ресторанта. Русата й коса беше прибрана на тила в стил „танцьорка на фламенко“. Нежни кичури се спускаха от двете страни на овалното й лице. Тя носеше очила с рамки от костенуркова черупка, този път обаче — слънчеви. Марла винаги се оплакваше, че ъгълът, под който пада слънчевата светлина в „Тайфун“, й създава дискомфорт, докато накрая започна да носи слънчеви очила в заведението и така разреши проблема. Беше облечена в дълга черна пола и мека бяла ленена блуза и лъскави черни обувки с ниски токове, марка „Тод“. Тази вечер, помисли си Ал, тя прилича на много висока балерина. Както винаги, тя обгърна врата му с ръце и го целуна звучно.

— Много ми липсваше — прошепна в ухото му, без да отделя очи от неговите.

— Ти също ми липсваше, скъпа. — Той свали ръцете й от врата си, ясно долавяйки усмивките на останалите мъже, насядали около бара.

Когато седнаха до една от масите в близост до прозорците, той поръча водка-мартини за нея и още една бира „Асахи“ за себе си. Тя се загледа през прозореца към елегантния малък реактивен самолет „Ийгъл“, който се движеше по пистата.

— Кога ще спечелим достатъчно пари, че да можем да си позволим един такъв, вместо да разчитаме на полетите през Атланта?

— Предполагам, че когато ти станеш толкова добра, колкото съм и аз в работата.

Тя въздъхна, този път искрено.

— Намразих днешния ден. Не стигнах доникъде.

— Мисля, че може би мога да ти кажа защо е станало така.

Тя отвори широко очи от изненада.

— Искаш да кажеш, че си ме пратил да гоня вятъра? Знаел си, че нищо няма да открия?! А аз висях по коридорите на болниците през целия ден. Още мириша на дезинфектанти, дори след като взех душ…

— Марла, Марла, нека ти кажа какво се случи. — Тя отпиваше от мартинито си, докато Ал й разказваше за Джими и Бони Виктър. И за малкото кученце Клайд.

— Бони и Клайд — каза тя, изненадана.

— Сама го каза, скъпа. Лошото момиче и лошото момче на трийсетте.

— Мислиш, че Бони е Лори Мартин?

Той кимна.

— Точно това мисля.

— Но защо е сменила името си? Искам да кажа, нали не е убила съпруга си. Казали са, че се е опитала да го спаси, да го измъкне от горящия кораб…

— Не знам защо е сменила името си, но съм готов да се обзаложа, че го е направила, защото има какво да крие.

— Но документите, социалната осигуровка, шофьорската книжка, кредитните карти… всички са на името на Лори Мартин.

— За нещастие, скъпа, в наше време не е много трудно да се уреди това. Трябва само да отидеш до центъра на града, да покараш малко по „Алварадо стрийт“ и ще ти предложат всичко, което искаш. От фалшиви зелени карти до фалшиви шофьорски книжки и фалшиви социални осигуровки. Всичко това струва само пари, и то не чак толкова много.

— Ал. — Тя смръщи вежди, когато се замисли за това. — А какво ще стане, ако така и не намерят тялото?

— Стив Малърд ще опере пешкира. Но аз имам чувството, че жена като Лори, или пък Бони, ако предпочиташ, е голям дявол по природа и винаги прикрива следите си, дори ако няма опасност. За нея това е просто втора природа. Защо утре не провериш отново всичките банки за кръв. Марла. Виж дали жена на име Бони Виктър не е дарявала кръв. Не е много сигурно, че ще открием нещо, но си струва да проверим.

— Но защо тя да рискува да дава кръв? Искам да кажа, защо въобще да си прави труда?

Ал сви рамене.

— Може би, като е видяла съпруга си да загива така, е осъзнала необходимостта от преливане на кръв в спешни ситуации. Може би е осъзнала, че и тя самата може да се окаже в такава ситуация някой ден. Защо въобще хората даряват кръв?

— По същата причина — съгласи се Марла.

Похапнаха от печените ребърца и пържените калмари, взеха си и от сладководната риба, направо погълнаха вкусния зелен боб, приготвен с пикантен сос, а в същото време Ал разказваше на Марла за мотела до Панама сити и за двата бара, които беше посетил.

— Нямаше да ти хареса, скъпа — заключи той.

— Познаваш ме толкова добре! — подигра го неусетно тя, стана и тръгна към дамската тоалетна.

Докато я чакаше, Ал гледаше как самолетите се плъзгат плавно по пистите. Помисли си, че може би Марла беше ударила право в целта. Кога най-после той щеше да започне да печели достатъчно, че да си позволи едно от тези неща?