Елизабет Адлър
Всичко или нищо (20)

Глава 20

Ал гледаше втренчено панорамата, която се разкриваше от прозореца на офиса му. Минаваха стройни калифорнийски момичета по къси панталонки с дълги, развяващи се свободно, руси коси, с дълги стройни крака, стъпващи бодро и ритмично, със слушалки, покриващи ушите им, за да могат да чуват модерните ритми дори когато разговарят. „Докато ние разговаряме“, спомни си той любимата фраза на Бен Листър и как Марла му се беше подиграла заради нея. Наистина не беше почтено от нейна страна, но поне беше успяла да разсмее и самия Бен Листър.

Мъж с брада, седнал върху червен „Дукати 916“, най-бързия мотоциклет на света, чакаше смяната на светофара, докато възрастна жена в развяваща се бяла рокля, украсена с розови панделки, и огромна шапка, покрита с изкуствени розови рози, тътреше бавно крака по пешеходната пътека. Двойка изключително скъпо облечени русокоси жени — дали всички жени от Бевърли Хилс са русокоси, зачуди се Ал — натоварени с пакети, на които имаше етикети от най-скъпите бутици в квартала, влязоха в чакащата ги лимузина, карана от униформен шофьор. А в кафенето от другата страна на улицата млади хора, облечени разнородно и обути с мокасини, пиеха чай с лед и разговаряха за живота и за света. Или пък си разменяха клюки за „приятелите“, които не бяха с тях. Клюките караха света да се върти, особено тук, в Холивуд. Ако не бяха клюките, много хора просто нямаше да имат никакво занимание.

А движението по „Сънсет“ все така не секваше. Проститутка се клатеше на високите си червени ботуши, подскачаха деца с обръснати глави и торбести панталони шести размер, прекалено широки и дълги, падащи върху маратонките им — така, както панталоните на Чарли Чаплин покриват обувките му във филмите. Минаваха и работници, които държаха в ръце книжни пакети с храна, служители, които се връщаха в офисите си след обяда, тийнейджъри, тръгнали към „живота“ в Тауър Рекърдс, и обикновени хорица, които неуморно крачеха — кой може да каже накъде?

Ал се извърна от прозореца и отново хвърли поглед на информацията за колата с номер от Флорида, която току-що беше получил. Колата беше имала няколко собственици във Флорида, чиито имена нищо не му говореха, и един собственик в Тексас, чието име също му беше непознато.

Собственикът от Тексас определено беше вън от играта. Колата, от която Ал се интересуваше, имаше номер, даден във Флорида. Той се усмихна, като си спомни, че Марла ще го придружи дотам. Панама Сити не беше точно Маями и Южният бряг.

Телефонът звънна и той сграбчи слушалката.

— Тук е Бен Листър. Току-що ми се обади твоят приятел детектив Балуърт.

— Ние сме приятели само когато не работим по един и същи случай. Точно сега той не споделя никаква информация с мен.

— Е, но я споделя с мен. Кръвта, открита в колата, не е на Стив.

Ал подсвирна. Доволна усмивка се разля по лицето му, малко синкаво от наболата брада — той нямаше самобръсначка в дома на Марла, където беше завършила вечерта след блестящата и ужасяващо скъпа вечеря в хотел „Бел Еър“, където гледаха как лебедите плават в изкуственото езеро и поглъщаха прекрасната храна, всяка хапка, от която вероятно струваше десет долара, поне според неговите изчисления. Марла беше настояла, че той й дължи тази вечеря заради добре свършената от нея работа по случая с Макайвър. Той се беше предал лесно и доброволно. Понякога се налага да поглезиш любимата си, да я накараш да се почувства добре… А и, господи, тя наистина изглеждаше великолепно! И наистина се беше забавлявала и наслаждавала на вечерята. А после те се бяха наслаждавали един на друг по дори още по-прекрасен начин — чувствено… И ето че сега той се обличаше.

— Имаш ли някаква представа, чия е била кръвта?

— Не. Не могат да проверят дали е на Лори, защото няма тяло. Все още. — Листър винаги добавяше „все още“, защото твърдо вярваше, че тялото ще се появи всяка минута. — Те са там, навън, и продължават да търсят, докато ние си разговаряме — добави той и този път.

Ал се засмя.

— Междувременно, ченгетата явно не успяват да открият някакви конкретни доказателства срещу нашия клиент. Всичко си е чиста случайност.

— Но няма други заподозрени.

— Вярно. Предполагам, че ще трябва аз да им намеря няколко.

Листър каза:

— Ти ще се справиш с това, човече. Дръж ме в течение.

— Разбира се. И ти благодаря за добрите новини, Листър. Оценявам усилията ти.

Ал хвърли поглед на черния си часовник марка „Олимпик 95“ — същия онзи часовник, който Марла презираше също толкова силно, колкото и „Корвета“ — после набра номера й в колата. Тя отговори веднага и макар да говореше доста високо, той долови шума от уличното движение.

— Ало?

— Здравей, скъпа. — Веднага разбра, че говори от разстояние, по микрофона.

— Движението е ужасно! — извика тя. — Ще трябва ти да говориш. Трябва много да внимавам.

— Вдигни прозорците, Марла. Вдигни и слушалката.

— Какво?

Той ядосано прокара длан през гъстата си тъмна коса.

— Скъпа, казах ти да вдигнеш прозорците. Така ще можеш да ме чуваш. Искам да кажа, нали правят мерцедесите устойчиви на външния шум?

— Във всеки случай са по-добри от старите корвети. — Май беше вдигнала стъклата и държеше слушалката до устата си, защото сега се чуваше по-високо и по-ясно. — Какво има, скъпи?

— Кръвта в „Лексуса“ не е на Стив.

— Ура! Това означава ли, че вече се е отървал?

— Не съвсем. Вероятно кръвта е на Лори, но не могат да бъдат направени никакви тестове.

— Защото нямат от нейната кръв, за да сравнят двете проби.

— Марла, понякога си толкова умна, че просто не мога да повярвам.

— Слушай, копеле такова, аз все още само се подготвям за частен детектив, помниш ли? А ти си в бизнеса от петнайсет години. Дай ми малко време, а?

— Окей, нали такава е сделката. Виж сега, заминавам спешно за Флорида. — Той изтръпна, когато чу скърцането на спирачките.

— Ти — какво?

— Ще хвана полета в един и половина през Атланта.

— А какво става с Маями?

— Колата не идва от Маями, бейби, тя е от Панама сити.

— Ммм, не ми звучи чак толкова примамливо — каза тя, изпълнена със съмнения.

Той се усмихна.

— Разбира се, ако искаш да дойдеш…

— Не… Не, мисля, че ще те оставя ти да се погрижиш за това, шефе. Сигурна съм, че ще се справиш и без мен?

— Скъпа, ще направя всичко възможно.

Гласът й стана по-тих и заприлича на мъркане.

— Обаче ще ми липсваш довечера, Жиро. Ще лежа в моето голямо, самотно легло и ще мисля за теб… ще си спомням предишната нощ…

— Пази спомена, скъпа. Ще се върна в леглото ти възможно най-скоро.

— Обещаваш ли?

— Е, не си падам много по обещанията, но пък обичам да се обзалагам. Изгледите са десет към едно.

— Приемам — каза тя и се засмя. — И се пази, Жиро. Не се забърквай в нищо и не се излагай на опасности.

Той каза, че ще се опита, после остави слушалката, вдигна чантата си от пода, заключи стъклените врати на офиса си, на които пишеше: „Частен детектив. Обещавам поверителност и дискретност“ също като в някой филм от четирийсетте. После прекоси „Сънсет“ и се присъедини към младите хора, които пиеха чай в кафенето отсреща. Само че той си поръча двойно еспресо. Човек все пак трябва да се справи с умората, породена от липсата на цигари.

 

 

Панама сити е малко крайморско градче с изглед, типичен за Флорида. Слънцето прежуряше от безоблачното яркосиньо небе и изгаряше плътта на Ал през тънката тениска, докато накрая той се почувства като кебап, който скоро ще е готов за сервиране. Градът определено не беше по вкуса му, камо ли пък да се хареса на Марла.

Беше прекарал нощта в унил и мрачен мотел, за който би искал само да беше чел и никога да не беше го виждал. Караше кола под наем и без която би могъл да живее добре. Колата имаше подозрителен и доста противен нюанс на електриковосиньо, кормилото беше хлабаво, а спирачките се задействаха трудно. Сърцето му жадуваше любимия червен „Корвет“.

Мрежите, поставени на прозорците на мотела, имаха дупки, през които комарите минаваха свободно. Вратите пък не се затваряха и се люлееха от силния вятър, като през цялата нощ хлопаха, а неоновите букви бляскаха в зелено и червено и му пречеха да заспи. Хъмфри Богарт никога не е бил толкова зле.

Но хората на Панама сити бяха приятни и мили и не му беше необходимо много време, за да се сдобие с желаната информация. „Буик Рийгъл“ с този номер беше принадлежал на морски пехотинец от Пенсакола. Казваше се Джеймс Х. Виктър. Единственият проблем беше, че Джими Виктър беше мъртъв. Загинал трагично при пожар в къщата си преди около десет години. По онова време за пожара писали във всички вестници.

Местният вестник „Пенсакола“ се пазеше в архива и в него имаше две статии по въпроса, които Жиро прочете като внимателно изтръскваше праха от страниците. Очевидно пълната газова бутилка беше експлодирала и довела до пълен и унищожителен пожар. Съпругата на Джими, Бони, с моминска фамилия Хойт, от Гейнсвил, Флорида, по това време разхождала кучето. Върнала се тичешком, но къщата вече се рушала. Във вестника пишеше колко смела била, как се опитала да измъкне мъжа си от пожара и получила няколко дълбоки изгаряния. За нещастие обаче не успяла. Тялото на Джими било намерено наполовина вътре, наполовина вън от вратата.

Погребан беше в Пенсакола. Ал намери гробището и видя, че само обикновен надгробен камък с името и двете дати — на раждането и на смъртта му — бележеха мястото. Нямаше цветя, нито трева, нито дървета, които да хвърлят сянка. Само безмилостното слънце на Флорида щеше завинаги да изгаря Джими.

От опит, Жиро знаеше, че мястото, където може да се намери всякаква информация — особено в морски град — е най-близкият бар. Този беше тъмен и някак потаен. Половин дузина билярдни маси заемаха задната част на голямото помещение. Ниско над тях висяха лампи с абажури, а край тях се разхождаха мъже с щеки в ръка, чакащи реда си. Дългият, тук-там надраскан, дървен бар блестеше, наскоро боядисан с полиакрилен лак, който обаче не можеше да прикрие петната, направени преди десетки години. В това заведение определено не предлагаха фъстъци и кифлички. Човек можеше да се смята за истински късметлия, ако успееше да получи салфетка.

Ал седна на едно столче и поръча бира на жената здравенячка, която стоеше зад бара. Косата й беше с цвета, който някога беше известен като ягодово русо — нещо смесено между русо и червено. Беше късо подстригана на темето, за да изглежда по-обемна, а надолу падаше на къдрици с дължина до раменете й. Студените й сини очи бяха очертани с черен молив, а червилото, с което устните й бяха щедро намазани, беше блестящо розово. Изглеждаше като тийнейджърка от шейсетте, която по някакъв странен начин беше достигнала средна възраст, без да промени ни най-малко стила си.

Ал се подпря на единия си лакът на бара и се залюля на столчето, като внимателно наблюдаваше каква ще е нейната реакция. Беше късен следобед. Не най-натовареното време. Той се надяваше, че няма да му се наложи да виси прекалено дълго тук, да пие бира и, вероятно, да пропилява живота си. Имаше и няколко други посетители в бара. Той се обърна отново към жената зад бара.

— Отдавна ли работиш тук, скъпа?

Тя го удостои с лъчезарна усмивка. Очевидно пет пари не даваше за така наречения „сексуален тормоз“. Ал предположи, че се свиква със закачките при работа като нейната.

— Разбира се, мистър. Около десет години вече. Веднага щом децата ми пораснаха достатъчно, се измъкнах от онази къща и от брака и се захванах с работата тук. Най-доброто, което някога съм правила.

— Звучи добре. — Той отпи от бирата си.

— Май не съм ви виждала тук преди?

— Аз само минавам, както се казва. Надявах се, че може би знаете нещо за един мой приятел. Казва се Джими Виктър. Познавахме се преди доста време, когато той беше дете. Чух, че станал морски пехотинец и че после загинал при пожар…

— Точно така, спомням си. Беше преди много години обаче. Пишеше го във всички вестници. Говореха за това и по телевизията.

Ал отпи голяма глътка от бирата.

— Той имаше ли много приятели тук?

— Разбира се. Беше нещо като любимец на всички, нали разбирате какво искам да кажа? Имаше приятна външност и всички момичета тичаха след него.

— Мислех, че е женен.

Тя го удостои с още една усмивка и му намигна.

— Не са ли всички мъже женени?

— Мисля, че в това сте права. — Ал се засмя заедно с нея. Успя да си наложи да не поглежда към часовника си и да не мисли за следващия полет. — Знаете ли къде бих могъл да намеря някои от неговите приятели? Много ми се иска да науча повече за него заради старото приятелство, нали разбирате?

Тя смръщи вежди от усилието, което мисленето представляваше за нея, и потупа леко с длан лакираните си къдрици.

— Е, те не идват тук толкова често. Мисля, че можете да намерите двама от тях във „Фишинг Шак“ няколко сгради по-нататък. Марти Кнудсен редовно висеше там с Джими, знам. И Франки Алфорд.

— Благодаря, скъпа. Със сигурност ще опитам да ги намеря.

Плати бирата си с десет долара, като й каза да задържи рестото, и получи още една лъчезарна усмивка.

Във „Фишинг Шак“ беше почти същото, само дето нямаше билярдни маси. Това място беше определено само за пиене въпреки фалшивите рибарски мрежи и прашните кошчета за ловене на омари, които висяха по стените, изградени от дървени греди. Цялото място, включително импровизирания бар, изглеждаше така, сякаш беше градено през куп за грош и мощната климатична инсталация можеше всеки момент да го вдигне във въздуха, подобно на тайфун.

Тук зад бара стоеше мъж — по-възрастен, по-мъдър и явно бивш професионален боксьор. За това подсказваха счупеният нос и огромните му юмруци, а обръснатата му глава говореше за това, че е човек, който следва модните тенденции. А може би той принадлежеше към някоя група скинхедс, привърженици на расистката теория за превъзходство на бялата раса.

Ал отново си поръча бира и го попита дали познава Франки Алфорд или Марти Кнудсен.

— Кой пита?

Ал си спомни техниката на Марла и се опита да се усмихне подкупващо и убедително. Но нищо не постигна.

— Приятел.

— И как така ще си им приятел, след като не съм те виждал тук никога досега?

— Аз съм приятел на техен приятел. На стареца Джими Виктър. Двамата шляпахме тук босоноги преди много, много време. Преди той да загине в пожара. Случайно дойдох в града и си спомних, че той остана да живее тук. Просто ми се прииска да чуя нещо повече за него. Как се е случило. Къде е положен за вечна почивка, за да мога да се отбия до мястото. Такива работи.

Мъжът зад бара го гледа дълго и втренчено, с наведена глава като бик, готов да нападне. Ал се радваше, че тезгяхът между тях бе доста широк. След това мъжът вдигна глава и извика:

— Хей, Франки, ето един човек, който казва, че познавал Джими Виктър наистина добре.

— Така ли?

Франки беше висок, набит и мускулест около трийсет и пет годишен мъж с късо подстригана по войнишки коса и лице, почервеняло от прекалено излагане на слънце и усърдно пиене в бара.

Ал му подаде ръката си.

— Как сте? Радвам се да се запозная с вас. Казвам се Ал Жиро. Познавах Джими много отдавна, още преди да влезе във флота. Познавах и семейството му. Но по-късно загубих контакт с него. Двамата поехме по различни пътища, както се казва. Само минавам през града, но си спомних, че той загина тук. Искам да се отбия на гроба му, нали разбирате. За да му засвидетелствам, макар и за последен път, уважението си.

— О! О, разбира се. Разбирам ви. — Той стисна ръката на Ал толкова силно, че направо изцеди кръвта от нея, и Ал я отпусна немощно край тялото си. — Добро момче беше Джими. Онова, което се случи с него, беше ужасно. Исусе, мога само да си представя ада, през който трябва да е минал…

— Отидохте ли на погребението?

— Разбира се. Съпругата му и ние, двамата му приятели, бяхме единствените, които го оплакаха. О, и малкото черно кученце, Клайд, така му викаше тя, беше там. Винаги носеше червена панделка. Бони го вземаше навсякъде със себе си.

Ал поръча още две бири.

— Как изглеждаше съпругата му?

— Бони? — Той сви рамене. — Тъмна коса, тъмни очи. Доста странна беше, ако искате да знаете истината. Нещо в начина, по който те гледаше. Но имаше хубаво тяло, прекрасни крака. Джими й изневеряваше непрекъснато. Не можеше да стои далеч, от която и да е жена. Беше красив мъж. Както и да е, Джими научи, че и Бони си имала някого. Те непрекъснато се караха, той и тя. Никога повече не я видях, след погребението, искам да кажа.

Ал поиска да го упътят към гробището. Вече беше видял гроба на Джими, но запита просто за да поддържа представата за стария приятел. Плати още по една бира за мъжа зад бара и Франки Алфорд, пожела им „довиждане“ и тръгна по пътя си.

Е, е, е, помисли си той с широка усмивка на лицето, докато караше бясно, или поне толкова бързо, колкото взетата под наем кола можеше, към летището на Пенсакола с надеждата, че ще успее да хване полета в шест часа до Атланта. Бони и Клайд. Май нямаше много, което да разкаже на Марла.