Елизабет Адлър
Всичко или нищо (2)

Глава 2

Все още в бара на хотела, Ал гледаше с острото и вещо око на бивше ченге мъжа, седнал на масата срещу него, забил поглед в спортната страница на лосанджелиския „Таймс“ и хванал в ръка чаша с „Блъди Мери“. Завиждаше му за порцията храна, която го очакваше. Стомахът му вече къркореше, а сандвичите му бяха омръзнали. Защо Марла винаги закъсняваше? А уж планираха да вечерят рано.

Мъжът погледна към входа, после към часовника на китката си, след което продължи да чете спортната страница. Очевидно той също чакаше някого. Ал беше готов да се обзаложи, че е жена. Кой друг би могъл да закъснее? Като отпи голяма глътка от бирата си, той обърна внимание на консервативния сив делови костюм, първокласната бяла риза и синята копринена връзка. Обувките бяха грижливо лъснати, къдравата кестенява коса — гладко вчесана, лицето — избръснато само преди минути. Да, мъжът изглеждаше добре, но кого ли чакаше? Носеше брачна халка, но не приличаше на мъж, който чака съпругата си… Не изглеждаше достатъчно отегчен. Сигурно чакаше приятелката си. За да мине по-лесно времето, Ал започна да се пита как ли изглежда тя. Висока, тъмнокоса, секси? Или дребна крехка блондинка, но с пълен бюст, облечена небрежно? Или дългокрака и червенокоса? Или пък азиатска красавица?

Тъкмо се беше спрял на вероятността тя да е азиатска красавица, когато видя Марла да се приближава към него. Всички обръщаха глави след нея и той въздъхна тихо и доволно. Марла също лесно се преобразяваше, в която жена си пожелае. „Маскираната любовница“ я наричаше Жиро с онази сардонична усмивка, която понякога предизвикваше у нея желание да го удари.

От родителите си имигранти Марла беше наследила широките славянски скули, които хвърляха изящни светлосенки по бузите й, както и тежката руса коса. Тя беше отчасти Грейс Кели, отчасти Мадона и играеше par excellence (просто отлично) всяка една роля: предвзета и благоприлична професорка в тъмен костюм с не прекалено къса пола, със златна огърлица и обувки със скромни токчета. Беше също калифорнийско момиче в клин от ликра и маратонки, което се упражнява всяка сутрин заради формата си. Беше също и дама от висшето общество, елегантна в обсипана с пайети копринена рокля, и парти момиче в най-късата рокля, предлагана от „Версаче“. А в спалнята тя беше тази, която си избере. Единствената роля, която Марла не можеше да играе, беше тази на безличен и безинтересен човек. Независимо как беше облечена, дали беше обляна в пот, по клин и маратонки, с прибрана отзад коса, без грим, у Марла имаше нещо, което караше всички да извръщат глави.

— Заради походката ти — каза й Ал примирено. — Не можеш да спреш да си въртиш дупето. И да флиртуваш.

Беше вярно и Марла го знаеше. Флиртуването беше за нея начин на живот, любимо занимание, с което да убива времето, нещо, на което не можеше да устои. Флиртуването озаряваше и най-мрачните й дни, караше я да се усмихва щастливо.

Ал се накани да я целуне леко по бузата, но такива не минаваха на Марла. Тя обгърна врата му с ръце и го целуна бавно и страстно.

— Здравей, мили — каза тя, все още само на милиметър от устните му. Сиво-зелените й очи се усмихваха. Тя приличаше на малко игриво котенце, улисано в някоя дяволия.

— Нали знаеш колко мразя да правя представление на обществени места. — Той се измъкна от прегръдките й и учтиво я изчака да седне.

Марла въздъхна дълбоко, при което гърдите й едва не изскочиха от ниско изрязаното деколте на копринената и блуза.

— Никой не би могъл да се досети колко страстен и изобретателен си в леглото. — Тя отпи глътка от бирата му и отхапа предвзето скромна хапка от миниатюрния сандвич.

— Не е необходимо някой друг да знае. — Сега той се смееше с нея.

— Добре, радвам се да го чуя. Иначе можеше да заподозра, че има и друга жена в живота ти.

Той се наведе към нея и я целуна по ухото.

— Марла Квищович, няма никакви други жени. Не бих имал време за тях, да не говорим за сили. Спомни си, че съм на четирийсет и пет години…

— Ти си в разцвета на силите си, Жиро — каза тя твърдо, категорично. Но погледът на Ал беше фиксиран някъде над лявото й рамо. Тя се извърна да види кого гледа той.

Младата жена беше висока, с права руса коса, с калифорнийски загар, привлекателна в кремавата си копринена пола и същия цвят сако, с високите сандали със златисти тънки каишки. Носеше портфолио под мишница и се здрависваше с мъжа от отсрещната маса. На ръката й нямаше брачна халка, а златен пръстен във формата на змийска глава, обсипан с диаманти. Окото на змията също беше един огромен диамант. Пръстенът се намираше на третия пръст на дясната й ръка. Изглеждаше наистина скъп и Ал се запита как ли е могла да си го позволи.

— Жиро, защо винаги се захласваш по блондинките? — оплака се жалостиво Марла. А той все още продължаваше да гледа двойката.

— Просто съм любопитен, това е всичко. Обзалагах се сам със себе си кого ли чака тон — съпругата си или приятелка.

— Е, и? Спечели ли облога?

Тъмносините очи на Ал се спряха отново на лицето й и той се усмихна.

— Промених го.

— А не шикалкавиш ли винаги?

Той все още се смееше, когато направи знак на келнера да й донесе водка мартини.

— Бихте ли донесли и още малко сандвичи, моля? — добави Марла, като взе последния от сребърната табла. — А позна ли каква е професията й? — Тя облиза трохите от устните си.

— Не бива да правиш това на обществени места. Крайно неприлично е.

Тя му се усмихна широко, с наслада.

— Нима мислиш, че не знам? Както и да е, повече от сигурно е, че е агент по недвижима собственост.

— И как стигна до това заключение, мис Частен Детектив?

— Портфолиото, ръкостискането. Готова съм да се обзаложа, че се срещат за първи път. Плюс външния вид на калифорнийски агент по недвижима собственост. Отчасти небрежен, отчасти делови — щастливата златна среда. Обзалагам се, че в тази минута тя му показва снимки на къщи.

Мартинито пристигна и тя отпи, отвори широко великолепните си очи и потръпна от удоволствие.

— Трябва да ме водиш по-често тук, харесва ми. — Погледът й обгърна луксозната мебелировка, мраморния под, дебелите ориенталски килими, изгледа към океана. — Мисля, че мога да живея тук.

— Не бих могъл да си го позволя.

— Ако ме вземеш за партньор, скоро ще можеш.

— Винаги делова. — Той избухна в смях. Марла продължаваше да го убеждава да й позволи да стане детектив.

— Не отклонявай предложението, докато не опиташ, Жиро. Аз ще се грижа за бизнеса. Таксите ти се покачват, а отсега нататък можеш да молиш за процент.

— Процент от какво по-точно?

Тя се усмихна и отпи пак от мартинито.

— От всичко, което аз получавам. Дръж се за мен и ти също ще караш „Мерцедес“.

— Само през трупа ми.

— О искрено се надявам, че няма да стане така. — Тя се наведе напред и взе ръката му в своята. — Луда съм по теб, Ал Жиро — прошепна. Очите й блестяха като двойка звезди. Погледът й проникна дълбоко в него. — Заведи ме на вечеря. А после — в леглото. Ще сключим сделката там. — Тя наклони глава на една страна, без да сваля очи от него.

Жиро си пое дълбоко дъх, за да успокои препускащото си сърце.

— Изпий мартинито и тръгваме.

Докато излизаха, хвърлиха любопитен поглед към двойката на съседната маса. Блондинката говореше оживено и размахваше ръце, докато мъжът изучаваше внимателно снимките и листовете с подробности за къщите, обявени за продан, разпилени по цялата маса.

— Пръстенът й беше отвратително безвкусен — беше коментарът на Марла. — Но се оказах права, нали?

— Точно така, бейби. Сега всичко по реда си. Първо да хапнем, а?

 

 

Стив Малърд сигурно беше единственият мъж в бара, който не вдигна глава, за да проследи излизането на Марла. Беше прекалено зает да разглежда снимките на къщите и да слуша тирадата на Лори Мартин, която правеше огромни усилия да изложи подробно достойнствата на всяка една от тях.

Стив беше отчаян. Беше на трийсет и девет години и от седем години работеше за южнокалифорнийската компания за електроника. А ето че сега се готвеха да го преместят от филиала в Лос Анджелис в този в Сан Диего. Беше отседнал в хотел и Вики, неговата съпруга, му липсваше много, както и двете му малки дъщери. Семейството му щеше да остане в дома им в предградието в долината Сан Фернандо, докато не свърши учебната година. И докато той не намери подходяща къща — работа, в която не беше напреднал кой знае колко.

Лори Мартин беше последната му надежда. Беше видял нейната реклама в местния вестник, придружена от снимката на къща, която изглеждаше обещаваща и беше в нормалните рамки като цена, с далечен изглед към морето и само на няколко мили от Сан Диего — в малкия крайморски град Лагуна. Там му харесваше. Обичаше да се разхожда по брега на океана, да слуша шума от разбиването на вълните в скалите, обичаше чистите плажове, улиците, залесени от двете страни с дървета, и атмосферата на изтънченост и финес, която царуваше в малките градчета като това. Мястото щеше да бъде идеално за неговите момиченца. Прокара уморено ръка през кестенявата си коса. Просто трябваше да намери някоя къща, това е. Парите бяха много важна подробност, а къщата в Лагуна не беше от най-евтините.

Лори Мартин изучаваше умореното лице на своя клиент зад стъклата на слънчевите си очила. Беше привлекателен, с красиви кафяви очи, не много висок, слаб. Лори не можеше да понася мъже с коремчета и онези, които използваха стандартните клишета, за да свалят някоя жена. Тя отметна кичур руса коса, който беше паднал над очите й, и му се усмихна. Усмивката й, както винаги, озари триъгълното й лице, което приличаше на мила котешка муцунка.

Стив си помисли, че усмивката я преобразява. И изведнъж осъзна, че до него седи една много красива жена.

— Съжалявам — каза той с известна доза разкаяние, — умът ми е дотолкова зает с проблема за къщата, че забравих да ви попитам дали не искате питие.

Тя бутна очилата нагоре, закрепи ги върху косата си и същевременно пооправи непослушните кичури с пръстите си с френски маникюр и дискретен лак.

— Ами… денят беше дълъг и уморителен, досаден. — Хвърли бърз поглед на часовника си. — Ако сте сигурен, че имате време…?

— О, сигурен съм. Както ви казах, тук съм сам.

— Добре тогава, едно мартини би било чудесно.

Докато той даваше знак на келнера, Лори си помисли, че тази продажба ще се окаже лесна. Едно парче торта и тя ще успее да му продаде точно къщата, от която той имаше нужда. Единственият проблем беше цената.