Елизабет Адлър
Всичко или нищо (17)

Глава 17

— Трябва да се запиташ защо тази жена — млада, привлекателна, умна — е била толкова самотна.

Беше следващата сутрин, неделя сутринта. Ал седеше на дивана, натъпкан с дреб и тапициран с тъмносиво кадифе, в дома на Марла Краката му, все в същите износени ботуши, бяха подпрени на нейната извънредно скъпа масичка за кафе, изработена изцяло от стъкло. И бяха оставили прашни следи по нейната повърхност, безупречна до този момент. Беше облечен все така в дънки и тениска — днес черна за разнообразие, макар че беше толкова избеляла от носене и пране, че изглеждаше сива. Той упорито претърсваше каналите на телевизора, за да намери поне един футболен мач, докато Марла, в бял хавлиен халат, под който не носеше нищо, лежеше с глава в скута му и преглеждаше лосанджелиския „Таймс“. От време на време тя повдигаше глава, за да отпие поредната глътка студено кафе.

Неделя беше любимият им ден от седмицата. Бяха си обещали никога да не помрачават настроението си в този ден с разговори за работа.

— Може би е имало нещо, което е искала да скрие от целия свят? — Логичният ум на Марла лесно се справяше с разговора, докато в същото време тя четеше хороскопа си. — Сидни Омар казва, че трябва да се пазя от хора, които носят фалшиви маски. Какво ли означава това? Лицемери, може би?

— Какво пише в моя хороскоп? — Ал протегна ръка към нейната чаша кафе, като в същото време я целуна по рошавата все още коса.

— За скорпиона пише само хубави неща — каза тя. — Пази си гърба. Истинската любов може би не е толкова истинска, колкото изглежда.

— Този човек лъже. — Той изгълта до последно кафето й и остави празната чашка на масичката. — Облечи си дрехите, скъпа. Ще излизаме.

Марла простена, когато отново хвърли поглед към дъжда. Навън валеше толкова силно, че се стичаше на потоци по прозорците, които, предполагаше се, трябваше да откриват гледка към Тихия океан, а не към потопа.

Апартаментът й беше толкова скъп и елегантен, колкото беше и самата Марла. Беше голям — 3400 квадратни фута, с изглед към океана и се намираше на единайсетия етаж на бляскава сграда от бял мрамор. Подовете на всички стаи бяха от светъл варовик, кухнята беше изцяло изградена от черен гранит и стомана, баните — три на брой — бяха от жълт мрамор и стъкло. От огромните прозорци се виждаше крайбрежната магистрала, край която се намираше блокът, а отвъд нея — плажът и вълните, на чиито гребени през ловенето дни се забелязваха сърфисти.

Беше почти толкова оскъдно обзаведен, колкото и жилището на Ал, с тази разлика, че Марла наричаше този стил „удобна минималност“. Диваните бяха прекалено натъпкани, ориенталските килими бяха в пастелни цветове, в хола имаше масичка, която буквално се люлееше на тънките си крачета, а върху нея — една-единствена кристална ваза, висока три фута. Във вазата имаше букет от върбови клонки. В спалнята имаше китайско легло, което беше ценна антика, шкаф от японски лак в червено и златно, които беше толкова голям, че приличаше на малка стая.

Според Ал домът на Марла беше точно като нея — място, което има много аспекти, много настроения. Онова, което не разбираше, беше как е могла тя да си позволи всичко това. Ал не беше човек, който си блъска напразно главата над нещо. Когато искаше да узнае нещо, питаше направо. „Татко, разбира се“ беше му отговорила тя. „Купи го като добра инвестиция преди две години, когато блокът беше само още планове и скици. Понякога е полезно, човек да се занимава с недвижима собственост.“

Което и сега върна мислите на Ал към изчезналата Лори Мартин.

— Но навън вали — каза Марла. — Освен това мислех, че това е нашият ден. Денят, в който няма да се обличаме за никого, няма да се виждаме с никого и няма да говорим за работа.

— Скъпа, ти си, или не си мой партньор? Ще ми помагаш ли, или не в работата? Имам случай на убийство, а убиецът е още на свобода някъде наоколо. Как можеш да прекараш неделята мързеливо излегната на дивана, да четеш вестник и да гледаш телевизия, като знаеш, че Вики Малърд и семейството й преминават през пъкъла?

Марла рязко се изправи до седнало положение, когато си спомни, че в момента е помощник на известен частен детектив.

— Ти си студенокръвно копеле! Дори ченгетата имат свободни дни. А и вече работих четири дни без прекъсване на другата си работа. Освен това трябва да подготвя един тест за утре. — Според плана трябваше да изненада студентите по право с теста, за да види колко са научили през последните две седмици. Получените по-ниски оценки трябваше да стреснат дори най-мързеливите от тях. Защото тя беше сигурна, че някои от студентите всъщност спят по време на лекции.

— Не, наистина трябва да си зададеш този въпрос, Марла. Имаме Лори Мартин, самотна жена, която живее в прекрасно жилище, което си е купила преди две години. Кара „Лексус 400“, който е закупила от местен дилър. Плаща редовно вноските си, кредитните й карти са валидни, както и сметките, които има разкрити в два големи магазина. Няма заеми към нито една банка. Знаем, че е доста общителна. Но няма истински приятели. По-скоро познати. Познанства, които завързва във връзка с работата си. Посещава редовно местната баптистка църква. Доколкото знаем, няма други членове от нейното семейство. Никога не се е омъжвала. Лори е била, във всеки един аспект, самотница. Да. И това е нещо, което наистина ме озадачава. Лори имаше доста ефектна външност. Как така никога не е имала приятел? Никога не е ходила на партита? Как така не е прекарала дори една-единствена вечер вън от дома си, пък било то и с момичетата от офиса?

— Печелиш — Марла също се замисли, смръщила силно вежди. — И мен ме озадачава. Мислиш ли, че е искала да скрие нещо?

Ал й се усмихна.

— Точно това си мисля, скъпа. Сега всичко, което трябва да направя, е да открия какво е то.

— Ние трябва да открием — поправи го тя. Той повдигна озадачено едната си вежда. — Не помниш ли? Аз съм твоят помощник.

Той отново й се усмихна.

— Как бих могъл да забравя?

 

 

Жилището на Лори Мартин беше близо до плажа в Лагуна — приятно малко градче, отчасти артистично, отчасти туристическо. В него имаше много художествени галерии, магазини, в които се продаваха различни джунджурийки, скъпи бутици. Добрите хотели, както и плажовете, привличаха туристи, както и сърфисти. По съседните хълмове бяха разпръснати множество къщи и пансиони, където се предлагаха стаи под наем.

Едва сега, за първи път, Жиро получи достъп до дома на Лори Мартин. За това бяха нужни усилията и на Листър, и на Марла като адвокати на Стив. Балуърт трудно даде съгласието си.

— Благодаря ти, че ме изкара навън в този дъждовен неделен следобед — прозина се детективът, който се срещна с тях пред дома на Лори. — Наслаждавах се на така редките спокойни следобеди в моя район, докато ти не ми се обади.

Апартаментът беше по-скоро светъл и компактен, отколкото просторен.

— Около хиляда и шестстотин квадратни фута — прецени Марла, която беше истинска дъщеря на човек, преуспял благодарение на недвижимата собственост. — Предостатъчно за един човек.

— Освен ако не е като теб — каза Ал. — Защото, в такъв случай, ще му е необходимо два пъти повече пространство. — Той се загледа в декора, издържан в пастелни цветове: бяло, розово, тюркоазено. — Искала е да му придаде тропически вид. Мисля, че е родена в Тексас.

— На мен ми се струва, че е от Флорида. — Марла гледаше снимката в рамка, поставена на лавицата над камината. Беше на куче — черно, неопределена порода, с червена панделка на врата. — Хубаво е — прошепна тя, защото лесно се разнежваше. — Чудя се какво ли е станало с него?

Ал разгледа кухнята и банята. Нямаше кошница за куче, нито купички, нито пък други неща, необходими за гледането на куче вкъщи.

— Кой се е погрижил за кучето? — запита той детектив Балуърт.

— Няма куче. Никога не е имало. В тази сграда не се допускат кучета.

Детективът излезе на остъклената тераса, за да изпуши една цигара, а Ал погледна замислено Марла.

— Стив каза, че когато показал на Лори снимка на децата си, тя му показала снимка на Клайд. Говорила за кучето, като че ли то наистина живеело тук с нея. Както Стив живеел с децата си. Разбираш ли за какво говоря? И забелязваш ли, че тук няма снимка на нито един човек?

— Може би тя просто е обичала много малкото си кученце. — Марла взе снимката на кучето от лавицата и я извади от рамката, за да потърси някаква информация на гърба й. Обаче там нямаше нищо.

Ал преглеждаше рафтовете, запълнени с книги. Втренчи поглед в най-долния рафт, а после погледна през рамо детектива, който продължаваше да стои на терасата.

— Марла, отиди да си поприказваш мило с детектива — каза й шепнешком той. — Отвличай му вниманието.

— О! Но как?

Той я изгледа смразяващо.

— Що за частен детектив си ти? Питаш мен как една жена може да задържи вниманието на мъжа върху разговора, който водят?

— О! Окей… — Марла тръгна към терасата.

— Искате ли да изпушим заедно още по една, детективе? — чу я Ал да казва с възможно най-милия си глас. Тя дори не пушеше. Разбра, че ще трябва по-късно да си плати за това.

Протегна ръка към най-долния рафт и извади един том, подвързан с кожа. Както си беше и помислил, беше албум със снимки. Прелисти набързо страниците му. Повечето снимки бяха на къщи, които Лори сигурно беше продала. На друга част от тях бяха заснети курорти и местности, където човек би могъл да прекара отпуската си. После стигна до страница, запълнена изцяло със снимки на малко черно кученце. На една то беше застанало върху капака на кола. Ал не можа да разчете номера, защото беше много размазан, но му се стори, че не е калифорнийски. Бързо плъзна снимката в джоба си и остави албума на рафта.

Чу как Марла се закашля на терасата и й извика да се прибере.

— Радвам се, че така и не се изкуших да пропуша — измърмори тя. — Устата ми има дъх на кофа за боклук.

— И то само за един ден работа. В днешно време всички детективи, които познавам, пушат.

Той въздъхна с копнеж.

— Нямаш представа какъв прекрасен вкус има този боклук понякога.

Сега те бяха в спалнята.

— Прекалено по момичешки, направо превзето — беше коментарът на Марла, която само с един поглед обгърна дебелия бял килим, огромното легло, издържано в стил Луи-еди-кой-си, по което имаше разпръснати множество възглавнички с къдрички, кръглите масички, покрити с покривчици в тюркоазени цветове и с къдрички, столовете, тапицирани с розово кадифе, както и колекцията от кукли, нощните лампи, чиито абажури бяха обсипани с мъниста. — Значи ето каква е същността на нашата жена.

— Надникни в гардероба, хайде, скъпа. Провери всичките й дрехи. Мисля, че ще можеш да ми бъдеш полезна.

Гардеробът беше толкова голям, че човек спокойно можеше да влезе и да се преоблече в него. Беше натъпкан с дрехи, които се сториха на Марла подходящи единствено за работа. Къси рокли и копринени костюмчета с къси поли, отделно поли и сака. Прилични дрехи, но не и скъпи.

— Точно това, което млада жена с нейното положение би могла да си позволи — каза тя на Ал. — Освен, уоу! Само погледни това!

Тя извади около половин дузина рокли и задържа така, че той да може да ги огледа.

— Мммм, мама би нарекла тези „пеньоари“ — каза Ал, като огледа критично басмата с щамповани цветчета, дългите ръкави и малките бели якички. — Защо жена като Лори би носила подобни рокли? Освен ако не живее два различни живота.

— Три! — каза Марла като се гмурна в задната част на гардероба и излезе с цял куп дантелени и копринени дрехи: къси поли, бюстиета, черни шалове, както и светлосиния тоалет, с който тя беше видяла Лори в нощта, когато двамата със Стив пиеха шампанско на терасата на хотел „Ла Валенсия“. Нямаше нужда да поглежда етикети, за да разбере колко струват.

— Откъде би могла да вземе пари за дрехи като тези? — Тя отдели от купа едно сако висша мода, закупено от бутик на „Родео Драйв“.

— И, докато говорим за това, откъде е взела парите, за да си купи жилище като това? — Ал огледа отново апартамента, очевидно обзаведен от скъпо платен дизайнер, скъпите килими, гранатовите и мраморни повърхности. — Освен това, тя караше много скъпа кола. Нашата Лори трябва да се е сдобила неочаквано с пари преди около две години.

— Наследила ги е — предположи Марла. — Умряла е майка й и тя е получила семейните бижута.

— Няма начин. Готов съм да се обзаложа, че в домакинството, в което е отраснала, е нямало бижута въобще. Където и да е било това — добави той, смръщил вежди. Загледа се мрачно в дъжда навън и прокара длани през косата си, продължавайки да си задава въпроси за Лори Мартин. Коя, по дяволите, бе тя? Вече умираше за една цигара. Взе си шепа желирани бонбони от купата, която стоеше върху масичката за кафе.

— Това са доказателствата, които толкова много искаше да видиш, човече — каза с усмивка полицейският детектив — Чух, че си отказал пушенето. Започна ли вече да наддаваш по малко, ха-ха-ха?

— Той обработва напълно храната. Не като някои други хора, които познавам. — Марла изгледа многозначително коремчето на детектива, който много обичаше бирата.

Той се усмихна и извади още една цигара от пакета. Много бавно и не без известно театралничене, я запали.

— Свършихте ли? Вече съм готов за чаша кафе и поничка.