Елизабет Адлър
Всичко или нищо (13)

Глава 13

Стив Малърд очакваше Ал. Вики му се беше обадила и му беше казала, че той е на път към него.

— Той е единствената ни надежда — бяха точно думите й. Но когато Стив видя Жиро да идва към него по пътеката, наполовина скрита от дърветата, към колибата, той се надяваше да не е точно така. Реши, че Жиро изглежда като неудачник — човек, който винаги губи. И все пак беше учтив с него. Двамата си стиснаха ръцете, Стив го покани да влезе и му предложи кафе. Току-що си беше сварил едно цяло джезве.

Ал отказа. Беше застанал до прозореца, от който се разкриваше живописната гледка на езерото, и наблюдаваше Стив, който си сипваше кафе в жълта пластмасова чаша с картина на жаба. По навик забеляза, че Стив пие кафето си черно, без захар. Подробностите, Ал знаеше това от опит, придобит не толкова лесно, бяха от съществено значение, ако искаш да заловиш престъпника. Нещо съвсем дребно, да речем походката му, или пък фактът, че си служи с лявата или дясната ръка, начина, по който пие кафето си, може да се окаже единственото, което да го сложи зад решетките до края на живота му.

Този човек изглеждаше уморен. По-точното описание би било „изтощен от грижи“. Имаше вид на човек, който носи света на плещите си. Или пък товара на вината.

Все още до прозореца, с палци, пъхнати в джобовете на дънките както обикновено, Ал каза:

— Защо не ми разкажете за себе си?

Стив го изгледа спокойно. Погледът му не трепваше, не се отместваше. Отпи голяма глътка от кафето си.

— Няма много за разказване — каза той, като сви красноречиво рамене. — Аз съм обикновен човек от предградията, който работи упорито и много. Една съпруга, две деца, ипотека… — Засмя се горчиво. — Или поне такъв бях.

— Интересувам се от това, какъв сте били, преди да станете обикновен съпруг от предградията. Например, откъде сте? Какво е семейството ви?

Стив се подпря на лакът върху каменната камина и втренчи поглед в решетката й.

— Нима Вики не ви разказа всичко това?

— Не съм я питал.

Погледът му се спря върху лицето на Ал.

— Защо?

— Предпочитам да получавам информацията си от първа ръка.

Настъпи дълго мълчание, докато двамата се измерваха с погледи. Накрая Стив каза:

— Аз съм от източното крайбрежие. Хобокън, Ню Джърси. Баща ми караше камион. Пътуваше дълго, защото кръстосваше страната надлъж и нашир. Май нямаше град, до който да не е ходил. Отсъстваше дълго и не го виждах много-много, защото, дори когато си беше у дома, обикновено беше в бара с приятелите си. Вечеряше с тях, после се забавляваше пак с тях. Не беше от мъжете, които са предани на семейството си.

— Може би затова вие сте избрали тази роля — порядъчният съпруг от предградията, семейният мъж.

— Може би. — Стив започва да става предпазлив. Отново отпи от кафето си и пак втренчи поглед в празната камина. — Майка ми също работеше. В магазин за облекло в долен Манхатън Излизаше от дома рано и се връщаше късно. Бях единствено дете. Носех ключ на връв около врата си, откакто навърших седем години. За да компенсирам липсата на родителите си, предполагам, учех усилено и получавах само отлични оценки. Но май не е трябвало да си правя този труд, защото нито един от двамата ми родители не забелязваше това.

Ал се облегна на перваза на прозореца и скръсти ръце на гърдите си. Погледът му беше фиксиран твърдо в Стив.

— Поради финансови съображения, както и по традиция, трябваше да бъда записан в местния колеж в Ню Джърси — каза Стив. — Но аз исках да се махна оттам. Исках да стана личност, да се изградя сам. — Той отново сви рамене. — Моите родители със сигурност не се интересуваха къде ще отида, щом не те щяха да плащат. Западното крайбрежие беше възможно най-далечната точка. Подадох документи в няколко университета. Калифорнийският беше първият, откъдето получих отговор. Те ми предлагаха научна степен, пълно обучение, отчасти покриваха разноските за храна и квартира. Бях прекалено уплашен, че мога да изтърва предложението, ако се забавя и чакам други отговори, затова приех незабавно. Беше ми много трудно, но като работех упорито през лятото и нощем, успях да завърша. Справях се добре и получих научна степен по електроника. Вече знаех, че никога няма да мога да се върна на изток. Освен това, нямаше нищо, което да ме тегли нататък — нищо, заради което да се върна. Мама нито веднъж не ми писа, не се обади. — Помисли една минута, преди тихо да добави: — А и много, много силно обикнах Калифорния. Обичах това, че слънцето грее топло и силно през по-голямата част от годината, обичах да гледам върховете Арарат и Ноа през блестящите дъждовни капки. И за първи път в живота си имах приятели. Както и момичета, които знаеха, че не мога да ги заведа никъде другаде, освен на плажа или на кино. — Той потисна една въздишка.

— И тогава срещнахте Вики Залцман.

— Срещнах Вики. — Той отново отиде до малката кухничка и си наля още кафе, без да бърза.

Ал се запита какво ли е онова, което той избягва да му каже.

— А останалото е история — каза Стив по начин, който подчерта, че смята въпроса за приключен.

Само че за Ал разговорът едва сега започваше.

— А сега ми разкажете за Лори Мартин.

Стив се обърна с гръб към него и закрачи из кухничката. Ръката му неспокойно си играеше с чашата за кафе.

— Вече разказах на полицията всичко, което знам.

Жиро кимна.

— Да. А сега разкажете и на мен.

В очите на Стив блесна гняв и Ал мислено отбеляза, че той лесно се ядосва. Дали винаги беше така? Или това беше плод на сегашните обстоятелства?

— И защо, по дяволите, да го правя?

— Защото съпругата ви ме нае да ви помогна. Няма друга причина. — Отпусна ръце покрай тялото си и сви рамене. — Но щом вие не искате помощ, всичко е наред — Отиде до вратата, като се питаше дали Стив Малърд ще го остави да си отиде, като знае, че той е може би единствената му надежда… Ако Стив беше от хората, които обичат да залагат, за него тази игра би била фатална, а залогът — всичко или нищо.

— Добре, добре, ще ви кажа. Вече знаете от Вики, че ме преместиха. Търсех къща. Искахме да имаме изглед към морето, но не ми беше лесно да намеря къща, която да отговаря на изискванията ни. На немного висока цена, имам предвид. Имаше много, но доста по-скъпи, къщи, които биха били идеален дом, но не можех да си ги позволя с моята заплата. Видях снимката и рекламата на Лори Мартин в местния вестник и й се обадих. Попитах я дали има нещо, което бих могъл да разгледам. Щяхме да се срещнем същата вечер.

— В бара на „Риц“ в Лагуна Нигел?

Стив го изгледа остро.

— Вие знаете това?

— Бях там онази вечер. Видях ви да чакате на бара. Видях Лори да идва, забелязах, че има много красиви крака. Казахте, че сте видели снимката и във вестника. Чудя се, дали сте се обадили на Лори Мартин само защото е агент по недвижимите имоти? Или защото имаше красива външност?

— По дяволите! — Стив остави с трясък чашата на кухненския плот и кафето се разплиска. — Какво искате да кажете с това?

Това не направи никакво впечатление на Ал. Беше виждал и преди мъже да полудяват. Доста често.

— Точно онова, което казах. Може би харесвате блондинки. — Повдигна едното си рамо. — Много мъже харесват русокоси. Включително и женените мъже.

— Е, но не и аз, дяволите да го вземат! — Стив удари с юмрук по кухненския плот толкова силно този път, че пластмасовата чаша подскочи. Отново се поддаваше на гнева си. Лицето му се беше силно зачервило, очите му блестяха, ръцете му трепереха. — Мисля, предполага се, че вие ще бъдете на моя страна. Нима не ви плащам?

— Вашата съпруга ми плаща. Но не ме разбирайте погрешно, аз съм на ваша страна. И точно поради тази причина трябва да знам истината. Така че, защо просто не ми разкажете какво се случи?

Стив закрачи неспокойно. Лицето му беше изкривено от силна мъка — или може би от гняв? Ал знаеше, че защитата му ще се пропука. Беше настъпило времето на изповедите. Ако имаше нещо, което този човек трябва да признае…

— Лори беше мила, говореше ентусиазирано по телефона — каза Стив най-накрая. — Каза, че знае от какво точно имам нужда, и беше сигурна, че ще успее да го намери. Уговорихме се да се срещнем, след като изтече работното ми време, в бара на хотел „Риц Карлтън“. И без това имах делова среща там по-рано през следобеда, а тя трябвало да огледа нещо в същия район. Беше се заела с поръчката ми, показа ми множество снимки. Отделих половин дузина от тях и се уговорихме да се срещнем на следващата вечер, за да ми покаже. Когато обаче ги разгледахме, се почувствах още по-потиснат. Нито една от къщите не беше толкова добра, колкото изглеждаше на снимката. Нито една не ставаше. Денят ми беше дълъг, бях уморен… Поканих Лори да вечеряме заедно в едно близко заведение. Разговаряхме… Нали знаете как става, когато двама души говорят, за да се опознаят по-добре. Тя знаеше, че съм женен, разбира се, и аз й показах снимки на съпругата си и двете си деца. Тя каза много комплименти по техен адрес — колко хубави били и други такива… А тя ми показа снимка на кучето си — малко черно кученце улична порода, което се казвало Клайд.

Стив направи пауза и Ал каза:

— Е, как беше?

— Как беше кое?

— Вечерята. Приятно ли прекарахте двамата заедно?

— Да, приятно беше. Предполагам, че се разбирахме добре. Но аз все още нямах къща. Спомням си, че когато тя влезе в колата си, й казах: „Надявам се, че следващия път ще имаме по-голям късмет“ А тя ми отговори: „Имай ми доверие, Стив. Няма да те разочаровам“.

— И след това я виждахте често? — каза Ал, с което го подтикна да продължи да разказва.

— Разгледахме много къщи.

— И вечеряхте много пъти заедно?

— Да, разбира се, вечеряхме, понякога изпивахме по едно питие — наполовина бизнес, наполовина удоволствие. Тя беше привлекателна, добра компания. Говорехме предимно за Калифорния, за бизнеса с недвижими имоти, за възможните къщи…

— И Лори успя да ви намери идеалната къща? — Ал закрачи из тясната колиба. Умираше за една цигара. Защо ли беше оставил Марла да го уговори да престане пушенето…

— На възможно най-идеалната цена. — Стив се отпусна на един от столовете край празната камина. Изглеждаше изтощен.

— А… бяхте ли двамата интимни? — Ал не беше директен като Марла.

Стив го изгледа.

— Ако искате да вярвате в това, нищо, което бих могъл да кажа, не би променило нещата. О, разбира се, може би не трябваше да я каня на вечеря, нито на обяд, но бях самотен, а тя беше там. Но това е наистина всичко.

— Никакъв секс?

— Никакъв секс. — Тонът му беше категоричен. Беше отговарял на този въпрос поне стотина пъти досега.

— А как бяха нещата при вас с Вики?

Стив скочи моментално на крака и се приближи само на сантиметър от него, полудял от гняв. Ал дори не трепна.

— Ще трябва да отговориш ясно на въпроса ми, човече — каза той тихо. — Аз работя за теб, ако си спомняш. Ако не казваш истината, няма да стигнем доникъде.

Стив изстена и затвори очи.

— Просто ме оставете сам, защо не го направите? Уморен съм. И вече ми омръзна да отричам.

— Тогава може би не трябва вече да го правите.

Тихият глас, провлеченият южняшки говор, съдържаха решението, изкушението, облекчението — да признаеш истината…

Погледите им се срещнаха.

— Вървете в пъкъла, Жиро. Аз не съм го направил!

В мълчанието, в тишината между тях, беше стаено насилието. Жиро отстъпи. Отиде до вратата, обърна се на прага и го загледа.

— А съпругата ти, Стив? — повтори той въпроса си.

— Вики е чудесна.

Гласът на Стив беше примирен. Той се обърна, отиде до стола пред празната камина и отново се отпусна на него. Изглеждаше като човек, който вече не храни надежда. Или може би като човек, който не би могъл да намери изкупление.

— Нещата между нас бяха добри. Не беше като първоначалната страст — бяхме женени вече от дванайсет години — но сексът беше все още добър. Подхождахме си.

Ал отбеляза употребата на минало време. Стив правеше впечатление на приятен, сговорчив човек. Но историята на престъпленията доказваше, че такова първо впечатление правеха и повечето убийци. Беше ли той виновен? Ал не изпитваше онова усещане дълбоко в стомаха, което да му подсказва „да“, но само времето щеше да покаже. По един или друг начин.

— Жалко за къщата — каза той. — Звучеше така, сякаш е била идеалната за вас.

Стив сви рамене.

— На кого му пука, по дяволите! Вероятно нямаше да я получим и без това. Лори каза, че и някой друг се интересувал, затова трябва да действаме бързо.

Ал наостри уши.

— Някой друг? Например кой?

Стив уморено поклати глава.

— Не ми каза. Реших, че това е просто стандартна практика, за да повдигне цената…

Острото иззвъняване на телефона разцепи тишината. Стив Малърд подскочи, като да беше застрелян, просто остана на мястото си, втренчил поглед в апарата. На петото иззвъняване Ал вдигна слушалката.

— Да. О, здравейте, мисис Малърд. Аз съм Жиро. Да, съпругът ви е тук. Искате ли да говорите с него? — Канеше се да подаде слушалката на Стив, когато Вики Малърд каза нещо. Той си пое дълбоко дъх; като все още гледаше Стив. — Да, разбира се, ще му го кажа, мисис Малърд. Искате ли сама да го направите? Не? Окей, ще му предам съобщението.

Остави слушалката.

— Намерили са колата на Лори Мартин на някакъв отдалечен път, край който имало каньон. Имало кръв на задната седалка. Полицаите били повече от сигурни, че ще намерят тялото й в каньона. Вече били изпратили хрътките да претърсват района.

Не сваляше погледа си от Стив. Ако той му беше изглеждал ужасно преди, сега, ако това беше възможно, изглеждаше още по-зле. Ал забеляза, че вената на слепоочието му пулсира, отбеляза изпъкналите му очи, стиснатите юмруци. Стив приличаше на човек на ръба на… може би на ръба на отдалечен каньон, преживявайки отново случилото се, което е същински ад за него.

— Сигурен ли си, че не искаш да ми разкажеш за това? — каза тихо той. — Аз съм на твоя страна, човече, спомняш ли си?

Стив се отпусна на стола, като че ли краката вече не го държаха. Очите му се напълниха със сълзи и той скри лице в дланите си.

— Няма нищо за разказване — каза той между пристъпите на плача. — Нищо…

Ал се доближи до него, но стоеше мълчаливо и го гледаше.

— Ще имаш нужда от друг адвокат — каза най-после — Зукерман няма да се справи с обвинение в убийство. Има някой, когото мога да ви препоръчам. Казва се Листър. Бен Листър. — Той записа името и телефонния номер, скъса листа и го остави на масичката до Стив. — Ще се обадя и на съпругата ти, за да й кажа за Листър. Той е добър човек. Ако въобще някой може да ти помогне, това е той.

Стив вдигна глава.

— Тръгвате ли си?

— Страхувам се, че да. Трябва да се върна в реалния свят. Не се тревожи. Не мисля, че ще бъдеш сам за дълго. Досещам се, че до един час ще имаш компания.

— Компания? — Лицето на Стив не изразяваше нищо.

— Полицаите, човече. Детектив Балуърт и неговите хора. Без съмнение те ще искат да те разпитат в съответствие с последните разкрития.

— Но те не могат… Не можете да ме оставите тук сам…

Той изпадаше в паника. Беше като риба, увиснала на въдицата. Жиро изпита съжаление към него. Освен това наистина не искаше той да извърши нещо глупаво — например да се опита да избяга. Или пък да се самоубие…

— Добре, ще чакам с теб. Няма да мине много време. Може би вече ще изпия чаша кафе. — И отново му се прииска да изпуши една цигара.

 

 

Балуърт въобще не си губеше времето. Измина по-голямата част от пътя до колибата с хеликоптер, а последната отсечка — с колата на местния шериф.

— Стивън Фредерик Малърд, отвеждаме те за разпит. Обвинен си в отвличането и изчезването на Лори Мартин, вече знаеш това. Имаш право да не говориш, както и правото през цялото време да те представя адвокат.

Стив Малърд просто си стоеше там с приведени рамене и безжизнено отпуснати ръце, като че ли вече беше изправен пред своя екзекутор.

— Можеше и сам да се досетя, че ще те заваря тук — обърна се Балуърт към Жиро. — Не, тялото още не е намерено. Но ще го намерим. Скоро.

Но Ал вече говореше по телефона с Бен Листър, обясняваше му положението, както и собствената си роля в събитията. Адвокатът обеща да се срещне с тях, а Ал му обеща, че Стив няма да обели и дума до неговото пристигане.

Ал знаеше, че трябва да работи в тясна връзка с Листър, за да има достъп до доказателствата, които ще бъдат открити. В офиса на Листър имаше компютър, в който можеше да намери всички възможни данни за Стив и Малърд. Адвокатът можеше също така да му осигури достъп до дома и офиса на Лори. Трябваше да провери и нейния компютър, да види файла й за Стив, макар да знаеше, че полицаите са направили това преди него. Но, ако имаше късмет, можеше да попадне на нещо, което те не са забелязали.

Докато отвеждаха Стив с ръце, стегнати в белезници, Ал се питаше дали той я е убил.