Елизабет Адлър
Всичко или нищо (12)

Глава 12

Детектив Балуърт беше на обяд в заведението на Джак, което беше точно зад ъгъла и което той удостояваше с присъствието си всеки лен. Ядеше всичко, което предложат, без да мисли за холестерола, съдържащ се в храната, и за възможността да напълнее.

Както и да е, точно защото той беше в заведението на Джак, обаждането прие Памела Пауърс. Тя беше затънала до гуша в канцеларска работа — множество хартийки, информацията, от които трябваше да въведе в компютъра, затова не изпита особено задоволство, когато телефонът звънна.

— Какво? — запита тя, като притисна слушалката към ухото си и продължи глупаво да гледа към екрана на компютъра. Кога щяха да направят тези проклети неща лесни за употреба, както обещаваха? Не можеше проблемът да е в нея. Всички имаха проблеми с компютрите. Може би можеше да се каже по някоя добра дума за старите пишещи машини и за факса. А тази интернет поща…

— Какво? — запита отново тя. Само че вече не гледаше към компютъра. Сграбчи слушалката така, като че ли се страхуваше, че тя може да й избяга, и стисна химикала с широката си силна длан.

— Добре, къде? — Тя започна бързо да записва. — Кога? Добре, добре, да. Ще бъдем там, захарче. — Тя се засмя на отговора, който получи. — Добре, не си моето захарче, разбрах. Сега поне знам истината. Да бе, ако ти си секс символ, аз съм Клеопатра… Приличаш повече на Марк Антоний, а? Е, да си кажа правичката, винаги съм смятала, че той изглежда по-добре от старата Клео…

Усмихваше се, докато поставяше слушалката на мястото й.

— Бинго! — извика тя достатъчно високо, за да подскочат шефовете й, докато си седят спокойно по местата. — Трябва да бъда там. — Тя грабна шапката си и излезе бързо през вратата. — Аз и Балуърт имаме работа, която трябва да свършим на всяка цена.

 

 

Балуърт я видя да се приближава към него. Шапката едва покриваше буйната й червена коса, лактите й бяха широко разперени, широките й рамене се полюляваха в такт с крачките й… Човек не можеше да не я забележи. Той потъна в дълбоката кожена седалка с надеждата, че тя няма да го забележи.

— Сър.

Нямаше обаче такъв късмет. Вдигна поглед от чинията със супа топчета от пилешка кайма. По дяволите, дори не беше стигнал още до главното блюдо.

— Какво има, Пауърс?

Тя седна до него, без дори да го поздрави. Знаеше как да накара мъжа да се почувства пренебрегнат…

— Намерили са колата — каза, останала без дъх от бързането. — Изоставена в един страничен път, който води до отдалечен каньон. Видели са я от хеликоптер преди малко. Залагам и ботушите си, че е нейната.

— Но защо някой би искал твоите ботуши, Пауърс? — отговори мрачно Балуърт. — Пък и каква кола, в края на краищата, са открили?

— Металиковожълта. И съм готова да се обзаложа, че е „Лексус“.

Балуърт остави лъжицата си и загледа със съжаление недокоснатото пиле. После даде знак на сервитьорката.

— Зачеркнете поръчката, мила. — Изправи се на крака. — Но все пак запишете доставеното на сметката ми. Много бързаме.

Докато стигнат до колата, той вече беше успял да даде нареждания по телефона на „момчетата си“: детективи, юридически лица, фотографи, специалисти по отпечатъци, лекар — макар още да не знаеха дали ще бъде намерено и тяло. Той обаче беше готов да се обзаложи, че ще намерят труп. Както и доказателства, които да сочат кой е извършителят.

Полицейският конвой напредваше бавно по изоставените пътища, които се извиваха змиеобразно и водеха нагоре към върха на хълмовете, където екипажът на хеликоптера беше видял изоставения автомобил. Пътят беше тесен, теренът — стръмен и неудобен. Затова хеликоптерът не беше успял да кацне и чакаше на две мили оттам за инструкции. Минаха покрай него по пътя нагоре и Балуърт слезе от колата, за да говори с двамата полицаи. Казаха му, че е било невъзможно да се види автомобилът, защото бил скрит под надвиснали клони и гъсти храсти, и те просто са имали късмет. Слънчев лъч попаднал върху предното стъкло и то го отразило доста ярко. Те се запитали какво ли е това и се спуснали възможно най-ниско, за да открият. И видели превозното средство.

— Предполагам, че сме намерили Лори Мартин — каза пилотът на хеликоптера.

— И аз така предполагам. — Балуърт се усмихна и го потупа весело по рамото. — Добра работа, момчета. Ще се върнем при вас след малко.

Той почувства как адреналинът му се вдига още преди да са взели следващия завой. И ето го. Там си беше. Металиковожълтият „Лексус 400“ на Лори Мартин. И четирите му врати бяха широко отворени. В дълбоката тишина, която цареше над каньона, той долавяше дори бръмченето на насекомите. Знаеше какво означава това.

Опита се да разгледа по-отблизо прашния слой, който покриваше земята около каньона, но не успя, защото вятърът без никакво усилие повдигаше прахта и я разпиляваше. И да е имало отпечатъци от стъпки, те отдавна са били заличени. Знаеше го. Въпреки това момчетата му веднага излязоха от колите и незабавно коленичиха, започнаха да мерят, да поръсват със специални смеси, да снимат.

Пауърс крачеше насам-натам, но Балуърт чакаше спокойно, облегнал огромното си тяло на полицейския автомобил, марка „Краун Виктория“. Пушеше тънка кафява цигара. „Моят собствен порок“, обичаше да казва той, макар съпругата му да казваше, че само миризмата на тези цигари е повече от всички други пороци, които би могъл да измисли.

Огледа внимателно колата. Доколкото можеше да види, по нея нямаше нито една драскотина, но може би слоят мръсотия, който я покриваше, скриваше всичко. По-късно, сложил ръкавици, той внимателно бутна вратата на шофьора и надникна вътре. Не намери онова, което очакваше, затова въздъхна, когато отново извади главата си навън.

— Тя не е вътре — каза той, изпълнен със съжаление. — Обзалагам се, че тялото е било хвърлено вътре в каньона.

— Но тогава защо убиецът не е взел колата? — Пауърс дишаше буквално във врата му и това не му харесваше.

— Вероятно е шофирал в собствената си кола. Дошли са тук заедно. Предполагам, че срещата им е била уж любовна. Не би могъл да шофира две коли едновременно на връщане надолу по хълмовете, нали?

— Не, сър. — Пауърс беше наполовина вътре, наполовина вън от превозното средство, затова гласът й беше приглушен. — Проклети мухи! — чу я той да мърмори. После: — Онова, което ги привлича, е кръвта. Погледнете това, детектив Балуърт. Има кръв по задната седалка.

Той погледна. Тя беше права, разбира се. Но можеше и да почака, той самият щеше да я открие след известно време. И все пак, той беше старшият детектив. Но пък сигурно не я наричат Нахаканата напразно…

— Ключовете са все още на таблото — каза той, влязъл отново в ролята си. — И извадете главата си оттам, за бога, Пауърс. Нека и съдебните лекари погледнат.

Тя се отдръпна. Лицето й се беше силно зачервило от удоволствие и изразяваше триумф.

— Сега вече го пипнахме копелето! Сър — добави тя весело.

Той я погледна скептично, с вдигнати вежди.

— Да, детективе. Сега онова, от което имаме нужда, е само трупът на Лори Мартин.