Елизабет Адлър
Всичко или нищо (11)

Глава 11

За срещата се Вики Малърд, Марла се беше облякла така, както според нея трябваше да бъде облечена жена детектив. Черно поло, къса черна кожена пола, черни велурени боти с токчета от четири инча, огромен и много скъп, изработен от стомана, часовник, който показваше колко е часът в три континента, и огромна черна чанта, в която имаше жълта регистрационна карта, малък касетофон, най-новия роман на Джон Гришам и пакетче ментови бонбони. Към двете последни неща Марла беше пристрастена.

Русата й коса беше вдигната и закрепена с черна шнола, обиците й бяха сиви перли, а червилото й — тъмно и блестящо. Докато шофираше своя сребрист „Мерцедес“, тя победоносно си помисли, че изглежда като олицетворение на преуспяващ частен детектив. Жалко, че Жиро, с неговите тениски и дънки, с протритите си ботуши и направо древен „Корвет“, не създаваше същото впечатление. Тя мразеше онази кола, знаеше точно колко часове той е прекарал в ремонт по нея. Но пък негова заслуга беше, че винаги, както и в този случай, той стигаше до съвършенство, когато пожелаеше. Дори тя трябваше да признае, че понякога той се нуждаеше от това съвършенство, особено по отношение на автомобила си — когато изпаднеше в опасност.

Марла предпочиташе да не мисли затова. Знаеше, че животът на Жиро невинаги е лесен и безопасен. Нейната работа щеше да е по-различна. Тя щеше само да пресява разказите на неговите клиенти и по-точно — да преценява кога те лъжат и кога казват истината. Да открива истината, като гледа на думите от друг, женски, ъгъл. Тя щеше да работи с ума си, да бъде логична и последователна. А Жиро щеше да поема риска, опасността, да действа. Точно в това беше и разликата между тях.

 

 

Домът на семейство Малърд беше нова разновидност на красивите къщи с три или четири спални, компактни, разположени на минимална площ. Всяка една такава къщичка си имаше своята собствена, макар и малка, градинка, в средата на която имаше по едно наскоро засадено дръвче, правоъгълник затревена площ пред входната врата. Всички те имаха също така високи двойни врати и „средиземноморска“ фасада. Тази на семейство Малърд не беше по-различна от останалите. Като се изключат журналистите и папараците, които чакаха отпред.

Марла паркира колата малко по-надолу в улицата и отиде пеш до къщата. Усети как всички глави се завъртяха към нея, чу въртенето на ролките в камерите, но въпреки това спокойно изкачи стъпалата до входната врата и натисна звънеца.

— Кой е — Гласът на Вики Малърд стигна приглушен до нея.

— Марла Квищович, мисис Малърд. Партньорът на Жиро.

— Отидете до страничната врата, моля ви, ще ви пусна през кухнята. Не искам да отварям входната врата.

Марла хвърли поглед към прозорците. Всички щори бяха спуснати. Къщата приличаше на такава, в която оплакват покойник. Тя прекоси полянката и се шмугна през страничната врата. Струваше й се, че камерите изгарят врата й, затова я затръшна доста силно след себе си.

— Бедната жена! — прошепна тя сама на себе си. — С какво, по дяволите, е заслужила това?!

Вики Малърд беше облечена в бели къси панталонки и червена блуза, която подчертаваше бледнината на лицето й. Не беше гримирана. Под очите й имаше сенки. Клепачите й бяха зачервени и подути.

— Съжалявам — Думата, която беше ключът към разбирателството между двете, се изтръгна неволно от устата на Марла. Просто защото Вики изглеждаше толкова зле, направо съсипана. Жена на ръба.

— Благодаря ви. — Вики огледа красиво подредената стая, без да спира погледа си върху нещо определено. Марла отбеляза, че тя дори не видя отдавна повехналите цветя в кристалната ваза.

— Моля ви, седнете — каза Вики. — Мога ли да ви предложа изстудена напитка? Или може би кафе?

— Не си правете труда. Няма да се бавя дълго. Виждам, че сте уморена.

— Уморена? — Вики се засмя. Ако краткият, приличен на лай, звук можеше да се нарече смях. — Не мисля, че някога ще мога отново да спя спокойно.

Тя седна уморено на дивана срещу Марла, която седеше с крака, скромно кръстосани при глезените. Когато погледът на Вики обхвана всички подробности във външния й вид, на лицето й се изписа озадачение.

— Вие и Ал Жиро… Вие сте партньори?!

Марла се усмихна на нейната изненада.

— Противоположностите работят добре заедно — обясни тя, без да се запъва. — Аз попълвам празнините, които Ал оставя. Занимавам се с това, с което той не иска. Ние сме добър екип.

Вики кимна.

— Какво означава това, че той не иска да се занимава с определени неща?

— Независимо дали вярвате или не, Ал е джентълмен. — Марла й показа картата си, след което извади от чантата си бележник и писалка „Юнибол Делукс Макро“ — единствения вид, който никога не я разочароваше. — Той, например, никога не би посмял да запита как са вървели нещата между вас и Стив, сексуално, имам предвид.

Гореща червенина плъзна по лицето на Вики и тя изведнъж заприлича на объркана тийнейджърка.

— А защо вие бихте искали да знаете това? — запита тя сковано.

— Защото това е едно от нещата, за които полицията вече е разпитала Стив. И нещо, за което ще го запита и прокурорът. Трябва да знаем за вашите сексуални взаимоотношения, Вики. Той добър ли беше в леглото? Преследваше ли момичетата? Висеше ли с други мъже по баровете? Какъв, по-точно, беше вашият личен живот? — Марла седеше, а писалката заплашително висеше над белия лист. — Истината още отсега, Вики. Тя е важна за вас, както и за Стив.

Вики беше така объркана. Сякаш беше затънала в пряспа. Това не беше като да говори, например, пред своя гинеколог… Тя едва познаваше тази жена, която изглеждаше като второстепенна холивудска звезда, копие на пресъздадения от киното герой частен детектив на Реймънд Чандлър.

— Не обичам този род въпроси, мис Цитович.

— Квищович — поправи я Марла.

— Мис Квищович.

— Мисис… Ако нямате нищо против.

Вики гневно отметна късата си тъмна коса от челото си.

— В какво, по дяволите, се забърквам сега? — запита тя, скочи на крака и закрачи из стаята. — Коя, по дяволите, сте вие? Мислех, че наемам частен детектив, а се оказа, че съм попаднала на двойка, излязла като че ли от страниците на лосанджелиския „Конфиденшъл^[1]“. Това не е роман за работата на частния детектив, мисис Квищович, а моят живот.

— Точно така. А сега ми разкажете какъв е той.

Вики се облегна назад на дивана. В очите й отново се четеше мъка и нещо като примирение.

— Добре де, добър е. Сексът. — Тя отново се изчерви. — Той е мил, нежен, внимателен. Не би наранил никого…

— Какъв е той всъщност, Вики, истината? Искам да знам откъде е, какъв е бил като малко момче, семейството му, как сте се срещнали… Всичко.

— Той е от Хобокън в Ню Джърси. Никога не съм се срещала със семейството му. Той се е отчуждил от тях, а от онова, което стига до нас, преценяваме, че загубата не е голяма. Той има научна степен от университета в Калифорния. Точно там се и срещнахме. Той обаче също така работеше, опитваше се да свърже двата края. Влюбихме се. А останалото е вече история. Това стана — добави тя, — след като приключи битката в семейството, породена от факта, че Стив не е евреин и следователно не е достоен за дъщерята на Залцман. Но времето и търпението разрешиха този проблем и родителите ми го приеха с радост за свой зет. А Стив прие тяхната вяра и ги дари с две красиви внучки. Остана само да ги дари и с внук. Те не очакват нищо повече от бъдещето. А аз съм калифорнийско момиче — каза тя простичко. Родена съм и съм отраснала в долината Сан Фернандо. Баща ми е зъболекар. Винаги съм била близка със семейството си. Когато бях бременна с Тейлър, напуснах работа и се посветих на радостта да бъдеш предана майка. Не исках никой друг да отгледа децата ми, дори това да беше Стив. После дойде Мели. Правех обичайните неща — посещавах плувния басейн и гимнастическия салон, след това се срещах с приятелки, за да изпием по чаша кафе и да побъбрим. Ходех на гости на майка си, уреждах празненства по случай рождените дни на децата, шиех костюми за празника на Вси светии и раздавах подаръци за Ханука. Ваканциите прекарвахме на Хаваите с моите родители, сестрите ми и техните съпрузи и деца. Бяхме щастливо семейство.

— Докато не започна кошмарът — каза тихо Марла.