Елизабет Адлър
Всичко или нищо (9)

Глава 9

Тази вечер Стив беше образец за добър баща и предан съпруг. Изкъпа се, вчеса грижливо косата си назад, облече си тениска и шорти и започна да приготвя хамбургери и хотдог за децата. После седнаха около масата във вътрешния двор, до басейна, и започнаха оживено да разговарят.

— Изглеждаш уморен, татко — отбеляза десетгодишната му дъщеря Тейлър, която дъвчеше доста вяло хамбургера си със сирене — любимата й вечеря в други случаи.

Той побутна купата със салатата към нея.

— Трябва да ядеш и зеленчуци — каза той, след което изсипа част от салатата в чинията й. — Ами ти, Мели? Искаш ли?

По-малката му дъщеря, на шест години, дребничка и слабичка като майка си, но с топлите кафяви очи на баща си, го погледна неуверено над хотдога си.

— Не, благодаря — отказа учтиво тя. — Но Тейлър е права, татко, наистина изглеждаш малко смешно.

Вики си наля още една чаша „Шардоне“. Не поглеждаше нито към съпруга си, нито към момичетата си.

— Заради изчезналата жена е, нали? — продължи Тейлър. — Всички говорят за теб, татко. И по телевизията също. Непрекъснато.

— Знам, знам. — Ръката му трепереше, докато си сипваше от салатата, която всъщност не искаше.

— Отначало си помислих, че е страхотно, че говорят за татко ми по телевизията. Но сега… — В очите на Тейлър се събраха сълзи и тя остави бургера си, за да не се задави.

— Съжалявам, Тейлър. Наистина съжалявам за всичко това. — Дланите на Стив се свиха в стегнати юмруци. Той гледаше с нежност дъщеря си през масата. „Мили боже, о, мили боже, какво направих?“, помисли си той… „Как можа това да се случи на мен… на нас…“.

— Всичко е наред, татко. — Мели се плъзна от стола си на земята и побърза да застане до него. Обгърна го със слабичките си ръце и го стисна толкова силно, колкото сили имаше в крехкото й телце. — Няма значение какво говорят хората, татко, ние те обичаме.

— И аз ви обичам, момиченцето ми. — Той погали косите й, а погледът му срещна този на Вики над масата.

— Не мога да го понеса — каза той внезапно. — Трябва да се махна оттук, да остана сам, да премисля нещата…

— Но къде ще отидеш? — Вики не добави нищо повече, но той разбра какво иска да каже. Че полицията го държи под око, за да е сигурна, че няма да напусне страната, да избяга в Мексико… може би да убие някого другиго…

— Ще отида в колибата до езерото Ероухед. Горе в планината е тихо и спокойно, ще мога да се махна от всичко това… Да си отпочина от напрежението. Ти не бива да се тревожиш — добави той, отново доловил мислите й. — Ще съобщя на Джо Зукерман къде съм.

— Ероухед? — Тейлър много обичаше колибата в планината Сан Бернардино. — Ние можем ли да дойдем с теб? О, моля те, татко, само за няколко дни… Ще бъде толкова забавно…

Тя изтича към него и също се притисна в тялото му от другата му страна. Стив прегърна кокалестите им раменца и направи усилие, за да не заплаче.

— Всичко, което има значение за мен, е тук, в нашия дом — каза той тихо на Вики. — Искам да запомниш това.

Тя го гледаше втренчено, с широко отворени очи, как целува подред меките косици на момичетата, как нежно ги прибира назад от личицата им.

— Съжалявам, сладките ми — каза той с фалшива бодрост, но не можете да дойдете до Ероухед. Може би по-късно, следващия месец вероятно… Но този път татко ще лови риба съвсем сам.

Вдигна рязко глава, изненадан от силния вик на Вики. Тя гледаше зад него, над рамото му. И тогава блесна светкавицата на камерата.

— Махайте се! — изкрещя Вики. Изправи се на крака и затича, стиснала бутилката вино в ръка. Запрати я по двамата мъже, които пълзяха в храстите. — Махайте се, копелета такива… Вън! Вън от къщата ми!…

Момичетата също пищяха, уплашени от странните мъже и гнева на майка си…

— Мамо, мамо, какво става, какво не е наред, кои са тези…? — Притискаха се силно в тялото на татко си, а Стив стоеше, все така прегърнал ги през раменете. Вдигна лице към небето, за да не видят те измъченото му изражение, което го превръщаше от обичния татко, който приготвя вечеря в задния си двор, в преследвано животно. В измъчен човек.

Вики все още стоеше до храстите, в които се бяха скрили папараците, и гледаше красивите цветове така, сякаш бяха заразени с отрова. Той отиде при нея и взе ръката й в своята.

— По-добре ще е, ако замина. Щом узнаят, че не съм тук, папараците ще те оставят на спокойствие. За теб ще е по-добре така. И за момичетата.

Тя кимна, все още, без да го поглежда.

— Ще ти помогна да си приготвиш багажа.

— Няма да ми трябват много дрехи…

— По-добре си вземи връхна дреха. Става студено в планината нощем.

Говореха спокойно, все едно че това беше обикновен разговор, защото се тревожеха за момичетата. Тейлър и Мели се държаха за ръце и преглъщаха с мъка сълзите си. Гледаха, все още уплашено, двамата си родители.

— Какво става, мамо? Татко убил ли е онази жена, заради нея ли е всичко това…? — Тейлър вече не беше нахакано, а уплашено малко момиченце.

— Никого не съм убивал, малката ми. — Стив я обгърна с ръцете си и зашепна в ухото й: — Ще видиш, след две седмици всичко ще е свършило. Ченгетата ще намерят Лори Мартин и всичко отново ще бъде наред.

— Обещаваш ли, татко? — Долната устна на Тейлър трепереше и на него му ставаше тъжно.

— Обещавам, мъничката ми. Ще видиш, животът отново ще стане нормален.

 

 

По-късно същата вечер, след като съпругът й беше заминал с взетия под наем „Форд Таунус“, а момичетата си бяха легнали и плакали, докато заспят, Вики разговаряше по телефона със семейния адвокат, Джо Зукерман.

— Аз като че ли вече не познавам Стив — проплака тя, защото знаеше, че може да се довери на този стар приятел на баща си, без да се страхува, че той може да сподели тайните й с друг. — Гледам на него различно, виждам го с различни очи… Разбираш ли, гледам го как прегръща момичетата, а в същото време си мисля дали той не е намушкал онази жена. Дали не я е удушил? Какво е направил с тялото? После си казвам, че съм луда, че съм го обичала през всичките тези години, че съм женена за него вече дванайсет от тях… Че той винаги е бил нормален човек, добър съпруг, добър баща… Как въобще е възможно да се съмнявам в него…?

— Разбираемо е, Вики. — Гласът на Зукерман беше спокоен, успокояващ и нея. Той изчака, докато тя преглътне сълзите си. — Слушай, момичето ми, познавам те, откакто си се родила. А Стив познавам почти от толкова време, отколкото го познаваш и ти. И никога не съм имал повод да се съмнявам в неговата почтеност.

— Нито пък аз. Досега.

Той въздъхна. Можеше да я разбере.

— Медиите те подлагат на допълнително напрежение, мила, затова става така.

— Но дали той е имал любовна връзка с Лори Мартин? — Сърцето на Вики сякаш беше заседнало като бучка в гърлото й. Досега не се беше осмелила да зададе този въпрос на глас. — Искам да кажа, защо иначе биха се отбивали заедно в различни заведения? Защо да я извежда на вечеря? А не започват ли обикновено така любовните връзки?

Зукерман беше принуден да признае, че подобни срещи обикновено са само прелюдия. После си спомни за обаждането на Марла Квищович.

— Слушай, Вики, днес ми се обади една жена. Адвокатка, която работи и като частен детектив. Обади се, защото се тревожела за теб.

— За мен? Но аз не я познавам.

— Не, не я познаваш. Но мис Квищович ми каза, че е виждала Стив в компанията на Лори два пъти. Съвсем случайно, така каза. Първият път в „Риц“ в Лагуна. Изпили по едно питие и било очевидно, че това е първата им среща, и още, че тя му показвала снимки на къщи. Видяла ги за втори път след седмица в друг хотел, в Ла Хола. Седели на терасата и пиели шампанско… — Отдалечи слушалката от ухото си при приглушения вик на Вики. — Не, чакай, Вики. Тя искаше да ми каже, всъщност, да каже на теб, че по нейно мнение тяхната връзка била напълно делова. „Не се докоснаха, не се държаха за ръце, погледите им не се срещаха над масата…“ Точно това бяха думите й.

— А шампанското? — Гласът на Вики беше пълен с горчивина.

— В днешно време всички пият шампанско, момичето ми, то не се отваря само на сватби вече. Както и да е, тя пожела да ти предам думите й. Надяваше се, че те могат да ти помогнат.

— Но коя е Марла Квищович?

— Преподава право в Пепърдайн. Твърди, че са партньори с Ал Жиро. Проверих и него. Той е регистриран частен детектив. Свършил е няколко добри работи. Добре известен е в областта си.

Умът на Вики препускаше.

— Имаш ли номера на Жиро, Джо? Бих искала да му се обадя.

 

 

Марла вземаше внимателно завоите по „Куинс Роуд“ с големия „Мерцедес“. Беше тъмно. В лявата си ръка държеше пластмасова чашка с кафе „Коста Рика“, без сметана, с две захарчета. Което, преведено от езика на университета, означаваше голяма чаша силно кафе. Между дясното й ухо и дясното й рамо беше втъкнат мобифон. Всъщност само два пръста на дясната й ръка бяха върху кормилото. Освен в случаите, когато тя добавяше още малко червило на устните си, оглеждайки се в огледалото за обратно виждане. Тя тъкмо се смееше на описанието, което приятелката й беше дала за връзката й с Ал Жиро — „само секс и никакво пазаруване“. Но на нея така й харесваше.

Зави наляво и голямата кола влезе в улицата на Ал, а после, все едно че беше на автопилот, и в неговия покрит с плочки вътрешен двор. Тя каза „дочуване“ на приятелката си, изключи двигателя и само за секунда излезе от колата, с чантичка под мишница и чаша кафе в лявата си ръка.

За разлика от Ал, тя не обичаше много автомобила си. Никога не е била малко бедно дете, което мечтае в киносалона да притежава могъщ сребрист звяр, който да я отведе в различен, по-добър, по-бляскав свят. Марла си беше родена направо тук, в Бевърли Хилс. Не познаваше по-бляскави светове от този. Холивуд беше мястото, към което всички тичаха. Никой не бягаше оттам.

Също и родителите ми, помисли си Марла. Макс и Ирина Квищович бяха намерили рая в Бевърли Хилс, далеко от войната на Балканите — живота, какъвто те го познаваха дотогава. И далеко от онова, което беше останало от семействата им. Прекалено много хора загиваха в битките, изгубваха се под бомбардираните сгради или пък биваха разпилени по света от годините безкрайна война. Когато Русия се настани на Балканите след Втората световна война, те бяха още деца — бездомни, без пари и без бащи. Майките им се бяха сприятелили и споделяха мизерното жилище в мазето на разрушената от бомбите църква. Когато децата им пораснаха, те ги накараха да избягат и да започнат нов, по-добър живот, в някоя свободна страна.

Макс и Ирина се ожениха тайно, без церемония, но и двете майки бяха щастливи въпреки това. После поеха по опасния път през желязната завеса с ясното съзнание, че никога вече няма да видят милите си майчици. Изминаха дълъг и наистина мъчителен път, преди Америка да разтвори вратите си за тях и да им даде гражданство. И преди предприемчивия Макс да натрупа богатство и да стане, след десет години, истински магнат.

Макс Квищович беше продал поне половината от къщите в Бевърли Хилс. Притежаваше голяма част от акциите на „Бея Еър“ и „Брентууд“. Беше в бизнеса от четирийсет години и богатството, което беше успял да натрупа, наистина беше значително. Надеждата му беше, че единственото му дете Марла, ще поеме бизнеса от неговите ръце. „Квищович и дъщеря“ звучеше наистина добре, макар и малко необичайно. Но още откакто се роди, Марла си имаше винаги собствено мнение. Повечето родители трябваше да записват насила децата си в училищата по право, а Марла направо застави своите да я изпратят там. И беше завършила с отличие, после бе придобила магистърска степен по право. Сега се готвеше да защити докторат и преподаваше в „Пепърдайн“.

А ето че сега искаше — повече от всичко — да стане частен детектив. Желаеше го толкова силно, че чак я болеше.

Отвори входната врата на Ал със собствения си ключ и извика:

— Здравей, скъпи, у дома съм! — изкикоти се весело и отпи от кафето: „Коста Рика“ — обаче не беше чак толкова вкусно, когато беше студено. Тя направи недоволна гримаса и влезе в кухнята, остави пластмасовата чашка на плота и отиде да търси Ал.

Домът на Ал беше оскъдно мебелиран. Навсякъде се усещаше спартанският дух. Никакви възглавнички, никакви цветя върху желязната масичка за кафе, покрита със стъкло, никакви килимчета по излъскания дървен под. Беше обаче много чисто. Поне това трябваше да му се признае. Веднъж седмично идваше екип от фирмата на Мануел Варгас и след тях къщата изглеждаше така, сякаш никой не живее в нея. Нито една захвърлена хавлия, нито една смачкана възглавница, нито една чиния в мивката. Прозорците блестяха, подовете — също и кувертюрата на леглото нямаше нито една гънчица.

Ал не си беше у дома и Марла се излегна на безупречно опънатата покривка на леглото и се протегна, с ръце над главата. Зачуди се къде ли може да е отишъл. Изрита обувките от краката си, после седна и съблече сакото си, свали ципа на полата си и я хвърли на пода. Най-накрая съблече тениската си и влезе в банята с черни плочки и хромирани повърхности, взе набързо един студен душ и се загърна в сивия фланелен халат на Ал. Искаше той да не харесва чак толкова много сивия цвят и да не носи сиви дрехи — освен когато работи — макар точно този цвят да беше моден тази година. Сивото не подхождаше на нито една жена и не се отразяваше добре на цвета на кожата. Особено ако жената не използва грим. Марла въздъхна и тушира миглите си с черен туш, намаза скулите си с пудра в прасковен цвят, сложи същия цвят сенки на клепачите си, после начерви обилно пълните си устни в нежно розово. Сложи от любимия си парфюм „Хермес 24 Фабурже“ и въздъхна от удоволствие. После отиде в кухнята, взе бутилка вино „Евиан“ и чаша и се върна в спалнята на господаря на къщата. Всъщност къщата разполагаше само с две спални, а Ал използваше по-малката за офис.

Включи телевизора и започна да превключва програмите. Най-сетне намери KTLA, местния канал, където предаваха новини от десет до единайсет всяка вечер. Облегна се удобно на сивите възглавници на Ал, отпи от изстуденото вино и зачака той да се прибере у дома си.

Беше почти единайсет часа, когато чу рева на мотора на „Корвета“. Той заглуши гласа на Роулънд Галвън, който представяше прогнозата за времето, което утре щеше да бъде в общи линии същото. Е, такъв си беше Лос Анджелис. После чу шума от отварянето на вратата и леките, бързи стъпки на Ал по дървения под. Ал се движеше винаги бързо, той беше човек, който вечно е в движение. Като че ли, беше се оплакала веднъж тя, винаги мислиш, че може да пропуснеш нещо. Той се беше усмихнал с онази усмивка на Макиавели, която повдигаше ъгълчетата на устата му и лявата му вежда по начин, който го правеше много сексапилен, поне според Марла, и беше казал: „Животът е много кратък, скъпа, затова не мога да си позволи нищо да пропусна. Особено когато ти си до мен“. Беше я вдигнал със силните си ръце и — също като в някой от романтичните романи — я беше занесъл до леглото в спалнята.

Господи, колко много го обичаше! Сега тя го дари с лъчезарна усмивка, която озари цялото й лице. Прословутите й сиво-зелени очи също грейнаха.

— Е, е, виж кой спи в моето легло, бабо — каза той и се облегна на рамката на вратата с ръце в джобовете на дънките си и с усмивка на лицето. Носеше стара и поизносена бяла тениска с реклама на университета „Пепърдайн“, която тя му беше дала толкова отдавна, че буквите се бяха размазали в неясно сиво петно. Но на него така му харесваш.

— Смесваш „Червената шапчица“ със „Златокоска и трите мечки“. — Изгледа го от горе до долу. Какво се е случило с детектива, който изглеждаше като Дон Джонсън? Нали го знаеш, онзи в костюм от „Армани“ в пастелни тонове? Онзи, чиято реч вървеше гладко и водеше момичето си на вечеря в някое бляскаво заведение и поръчваше водка мартини, преди да я отведе в леглото си?

Ал сви рамене.

— Едно на нула за теб. Предполагам, че времената просто са се променили, това е всичко.

Въздишката на Марла беше толкова силна, че раздвижи сивия фланелен халат. Той отиде до леглото и я целуна силно по устата, след което тръгна към банята и започна да съблича дрехите си в движение.

Марла го чу да пуска душа. Започна отново да превключва програмите, докато намери любимата си — CD, което означаваше „Синатра и Джобим“. Излегна се, затвори очи и зачака.

Не го чу да се приближава и не разбра, че е до нея, докато не долови уханието на „Исей Мияки“ — одеколон, който тя му беше подарила, примесен с неговата естествена мъжка, толкова приятна, миризма.

Тя прокара длани по гладкия му, стегнат гръб и почувства мускулите да играят под пръстите й. После зарови ръце в гъстата му тъмна коса и дръпна главата му към себе си. Устата му покри нейната.

И точно в този миг телефонът звънна Ал вдигна глава и погледна апарата. После — нея.

— Ал Жиро, няма да отговориш на това обаждане — каза тя и поклати глава, за да изрази съмнението си, че той има желание да вдигне слушалката.

— Човек никога не знае. Може би ще пропусна нещо — каза той, изплъзна се от прегръдките й и протегна ръка към телефона. — Да — каза и загледа как Марла надменно загръща красивото си тяло в неговия сив фланелен халат. Остана да лежи, скръстила гневно ръце на гърдите си, втренчила поглед в тавана.

Но все пак тя, макар и с половин ухо, слушаше разговора. Погледът й се спря върху него, когато той каза:

— О, добър вечер, мисис Малърд. Да, аз съм човекът, когото търсите. Аз съм Ал Жиро. С какво мога да ви бъда полезен?

Очите на Марла бяха широко отворени от учудване. Тя не отместваше поглед от него. Ал седна, напълно гол, на ръба на леглото. Лицето му беше съвсем сериозно, докато слушаше Вики Малърд.

— Мистър Жиро — тъкмо казваше тя с треперещ глас и Ал усети, че е накрая на силите си, готова всеки момент да се прекърши, — искам да разследвате съпруга ми. За онзи случай с изчезналата жена. Лори Мартин.

— Знам за случая.

Ал обърна глава към Марла и смръщи вежди. Вики Малърд нямаше откъде да получи номера му, освен от нея. Погледът на Марла беше все така фиксиран върху него, докато той се уговаряше с Вики Малърд да се срещнат на следващия ден в дома й. Когато остави слушалката, тя се изправи до седнало положение и сграбчи ръката му.

— Кажи ми какво каза тя — запита го настоятелно. — Да не би да е изгонила съпруга си? Защо ще ходиш там?

— Иска от мен да докажа невинността на съпруга й. Или пък вината му.

Марла си пое дълбоко дъх. Беше шокирана.

— Искаш да кажеш, че тя мисли, че той го е извършил? Че е убил Лори Мартин?

Ал отиде, гол, до прозореца. Дръпна завесите и се загледа в шадравана, който птичките настояваха да използват като вана и затова все му се налагаше да го почиства.

— Не бих казал, че тя самата е наясно с това, какво мисли. Медиите са се добрали до нея. Те оказват натиск… Все пак, сигурно не е лесно, когато съпругът ти е обвинен в убийство.

Марла беше вече станала от леглото. Застана до него пред прозореца. Ето че й се удаваше възможност, и тя беше готова да я сграбчи.

— Добре де, аз бях тази, която се обади на адвоката на семейство Малърд, за да му каже, че сме ги видели два пъти заедно. Дадох му твоя номер. Бях с теб онази нощ в бара на „Риц“. Жиро. Знам за този случай толкова, колкото и ти. А това ми дава законно право да бъда твой партньор в разследването.

— Законно? — Тя се опитваше да се наложи и той го знаеше. Не наричаше, както винаги, нещата с точните имена. — Дори ти няма да можеш да убедиш съдията в това.

Устните на Марла бяха свити в тънка линия, която той добре познаваше и която показваше твърдата й решимост да постигне своето.

— О, хайде, Жиро. Да престанем, какво ще кажеш? Този път наистина мога да ти помогна. Бива ме да се справям с жените. Остави ме аз да говоря с Вики Малърд. Готова съм да се обзаложа, че ще сподели с мен неща, които никога не би споделила с теб.

— Нямаш шанс, Марла. Вече ти казах, че нямам нужда от партньор.

Тя го изгледа гневно със зеленикавите си очи. Приличаше на побесняла котка. После се отдалечи от него, отиде до леглото и остави сивия халат да падне върху него. Ал се усмихна.

— Казах ти и преди, няма нужда да преспиваш с мъжете, за да получиш каквото и да било.

Но Марла не му обърна никакво внимание. Облече се с бързина и с пестеливост на движенията, които го изненадаха. Само за няколко минути беше напълно облечена. Обърна се към него и го изгледа презрително.

Беше облечена в черна пола, бяла ленена блуза и обувки от черен лак. Тъкмо намяташе на раменете си черна кашмирена жилетка. Завърза на тила си дългата си руса коса с черна панделка, без да сваля поглед от него.

— Ти си шовинистично прасе! — каза тя с извънредно учтив тон.

Ал си помисли, че тя може би е права. Може би Вики Малърд ще предпочете да разговаря с жена, особено ако Марла изглежда така… като спретната ученичка, добре възпитана, много любезна.

— Добре — каза той, макар и не особено доволен. — В играта си.

Беше ред на Марла да се усмихне.

— Ти също нямаш нужда да спиш с жените, за да получиш каквато и да е работа, Жиро — каза тя победоносно, вече съблякла полата си. — Но може да преспиш с мен. Мисля, че това ще помогне.