Елизабет Адлър
Всичко или нищо (61)

Глава 61

Ал шофираше чисто новия си червен „Корвет“ нагоре към „Слоновата кула“, както Марла наричаше дома си. Махна за „здравей“ на портиера, който изглеждаше изненадан, но после го позна, въпреки костюма от „Армани“, и му посочи да паркира в подземния паркинг.

Марла имаше две места в паркинга. Жиро заобиколи сребристия „Мерцедес“, паркиран на първото място, и влезе във второто. Натисна силно спирачките и високо изруга. Почти се удари в червеното „Дукати“, което беше паркирано там и блестеше от чистота, прясно боядисано и излъскано.

Като мърмореше недоволно, той даде на заден ход и отиде да паркира на местата, определени за посетители. Очакваше Марла да е сама. Та нали това трябваше да е тяхното интимно празнуване не само защото бяха успели да проследят и хванат Лори Убийцата, но и защото бяха оцелели по време на преследването. Тази вечер, беше казала Марла, ще празнуват просто защото са живи.

Тогава кой ли беше онзи, който беше дошъл с червеното „Дукати“? Със сигурност не беше майка й, но може би беше трийсет и шест годишният неженен ортодонт, Мистър Райт най-после се беше появил. И то с една от най-бързите коли на планетата. Този мъж май щеше да му бъде конкуренция, въпреки че се занимаваше със зъби.

Огледа се внимателно в огледалото в асансьора, докато той се носеше безшумно към третия етаж. Ризата от „Армани“, която Марла му беше купила, беше тъмносиня, защото тя твърдеше, че този цвят се съчетава съвършено с очите му. Той сравни цветовете им с мисълта за предстоящото съревнование. Беше свалил превръзката от рамото си, защото мислеше, че за мъжа ще е много трудно да изглежда романтичен с обездвижено рамо. Но за любовта беше готов на всичко — дори да изтърпи болката. Дънките му, марка „Левис“, изглеждаха по-добре след посещението си в химическото чистене, но по тях се бяха образували гънки и той беше прекарал десет минути в опити да ги отстрани, като ги постла на пода и се разходи няколко пъти напред — назад по тях. Носеше велурени обувки марка „Тод“ които, както беше открил, бяха дори по-удобни от старите му маратонки. И това беше. Никакво сако, никаква вратовръзка. Дори не беше обул къси чорапи. Да, ето колко далеч можеше да отиде мъжът, за да угоди на жената.

Вратата, която водеше към апартамента на Марла, беше отворена. Виждаше се огънят в камината, цветята, ароматичните свещи, малката кръгла масичка с копринената покривка и сребърните прибори, и шампанското, поставено в кофичката с леда…

Той влезе, извика: „Здравей, скъпа, прибрах се“ и седна. Рамото го болеше адски и той съжаляваше, че ръката му не е толкова подвижна, колкото изисква романтичен случай като този. Радваше се обаче, че куршумът беше излязъл от другата страна и не се наложи хирургът да го вади. „Чиста рана“, бяха казали в болницата и той беше благодарен на бога за това. Можеше да бъде и по-зле.

Междувременно се питаше къде е ортодонтът, пристигнал с автомобила „Дукати“. Хвърли гневен поглед към затворената врата на спалнята. Господи, не можеше да е там, където си мислеше, че е! Можеше ли?

Точно тогава Марла провря глава през вратата.

— Идвам веднага, любими. Разположи се като у дома си — каза тя и му се усмихна сладко. И отново затвори вратата.

Ал забарабани нервно с пръсти по страничната облегалка на дивана, смръщил сърдито вежди. Но, не, не можеше да е вътре с друг мъж. Не и Марла. Не и когато очакваше него. Можеше ли любимата му да му стори това?

Изправи се, отвори шампанското, наля си една чаша и отпи.

— Ей сега идвам. — Марла отново отвори вратата на спалнята и подаде глава. — Още минутка. О, налей една чаша и на мен, скъпи.

„Скъпи“? Е, предположи, че тя търси разнообразие след обичайното „любими“. Но на него това обръщение не му харесваше. Не обичаше префърцунените изрази, които използват във филмите. Дори „захарче“ щеше да бъде по-добре. Да, обичаше любимите му, любимата му, поправи се, да използва сладки, нежни думи.

— Опала! — Марла се появи на прага, поставила единия си крак пред другия, с леко отпуснато дясно коляно — в традиционната поза на мис Америка. Само че тя не приличаше на мито една мис Америка, която Ал беше виждал. Тя приличаше на щастлива невеста, готова за брачната нощ.

Носеше сатенено бюстие без презрамки, което подчертаваше и разкриваше формите й точно там, където беше необходимо. Между гърдите й — които според него изглеждаха дори още по-нежни от сатена, а и бяха направени от доста по-секси материя — се гушеше дълъг наниз перли. В прибраната й руса коса имаше още перли. Перли бяха бродирани и върху дългия тюлен воал, който се спускаше отзад и се влачеше по пода. Очите й бяха потъмнели от радост и възбуда — по-зелени от всеки смарагд, а красивите й пухкави устни му се усмихваха нежно и сладко.

Така изглеждаше горната половина на тялото и. Тази, която приличаше на невеста.

Погледът на Жиро обходи долната половина на тялото й — оскъдната копринена поличка, коланът с жартиерите, който разкриваше коприненомеките й бедра, дългите копринени чорапи, дългите крака, белите сандали с висок ток… О, в ръце тя държеше букет, чийто аромат подсказваше, че цветята май са гардении…

Така изглеждаше долната половина на тялото й. Марла.

— Мисля, че си забравила полата си, мила — каза той с онази усмивка, която повдигаше крайчетата на устните му и лявата му вежда и разтуптяваше сърцето й.

— Това си купих в Сан Франциско — обясни тя. — Успели да го извадят от „Корвета“. Исках да бъда твоята невеста — каза тя, все още в същата поза и със същата усмивка на лицето. Стояха и се гледаха. Той предположи, че в нейния план има и нещо повече от това да стоят и да се гледат в очите. — Облякъл си ризата, която ти купих — каза тя. — Знаех си, че тя ще подчертае цвета на очите ти.

— Бялото ти отива, както и перлите. Изглеждаш като истинска дама.

— Това е само един аспект на моята личност.

Изведнъж той си спомни. Ортодонтът сигурно още се криеше в спалнята на Марла…

— На кого е червеният автомобил „Дукати“, паркиран на твоето място? — Опита се гласът му да звучи спокойно, както винаги.

— Всички автомобили марка „Дукати“ са червени, Жиро.

— Да. А този на кого е?

Тя го изгледа тържествуващо.

— Реших, че имам нужда от кола, която да подхожда на имиджа ми на частен детектив. Нещо по-крещящо от изискания „Мерцедес“. Разбираш какво искам да кажа, нали?

Той се засмя, отиде при нея и я взе в прегръдките си.

— Разбирам какво искаш, мила. — И започна да я целува така, като че ли нямаше да има утре. И двамата като че ли щяха да изгорят в огъня на любовта.

— Кажи ми нещо, Жиро — прошепна тя, легнала под него на дивана с воал, накривен на една страна. Ароматът на гардениите почти ги задушаваше. Огънят хвърляше примамливи сенки по тялото й. — Кажи ми, ако някога ме помолиш да се омъжа за теб, всъщност коя страна на моята личност ще пожелаеш?

Той вдигна глава, за да я погледне в очите. Усмивката отново повдигна крайчетата на устните му.

— Марла — каза той, — искам всички страни на твоята личност.

И така си беше.