Елизабет Адлър
Всичко или нищо (60)

Глава 60

„Меншън Бар & Грил“ беше от онези старомодни крайпътни заведения, където предлагаха пържола. Интериорът беше издържан в тъмни цветове, а тъмночервеният плюш на седалките беше доста поизтъркан през двайсетте години, откакто беше отворено за посетители. Няколко момчета стояха, строени в редица зад дългия махагонов барплот. Помещението беше изпълнено с миризма на уиски и наливна бира, както и с вечния аромат на полуготови пържоли.

Марла и Ал седнаха в едно от сепаретата и се огледаха. Вътре нямаше нито един човек, който поне малко да прилича на Лори Мартин. Млада, изрусена до платиненорусо, келнерка, ги връхлетя като сърфистка от холивудски филм и ги попита дали искат по едно питие. Марла си поръча обичайното водка-мартини, а Ал — халба наливна бира.

— Аз не съм гладна — каза Марла, след като хвърли поглед на менюто.

— В случай че си забравила — каза Жиро, — не си тук, за да ядеш.

— О! Е, ами… в такъв случай… Мисля си, че бих взела една салата.

— Марла!

Тя сви почти незабележимо едното си рамо.

— Окей, окей, разбирам от намеци.

— Това не беше намек. Това беше команда.

— Да, сър. — Тя отдаде елегантно чест и посвети вниманието си на келнерката, която се беше върнала с питиетата им.

— Готови ли сте да поръчате? — запита тя с приготвени химикал и бележник.

— Разбира се. Два бургера, средно препечени, със сирене и гарнитура, без пържоли — каза Жиро.

Марла го изгледа.

— Но ти каза… — Предупредителният му поглед прекъсна думите й и тя се отпусна назад върху плюшената облегалка.

— Може би искате да промените нещо в поръчката? — запита я келнерката, но тя поклати глава.

— Както каже той. — Гласът й обаче звучеше нещастно и примирено.

— По дяволите, Марла, ти няма да го изядеш, нали?

Жиро беше нервен и непрекъснато държеше под око помещението. Имаше няколко келнерки, но нито една, която поне малко да прилича на преследваната от тях. Запита се дали не са закъснели и Лори да е успяла да напусне кораба, образно казано. Дясното рамо го болеше адски всеки път, когато го раздвижеше, и той се разгневяваше още повече, защото това му напомняше какво им беше сторила Лори Мартин.

Марла мълчаливо отпиваше от питието си. Той усещаше, че е ядосана, но сега не беше време за кавги и разправии, затова и той държеше устата си затворена и съсредоточено наблюдаваше клиентите. Вече беше след шест часа и помещението започваше да се пълни. Очевидно заведението беше любимо на местните жители и като че ли всеки от тях беше редовен клиент. Поздравяваха се с: „Как си“ и „Как вървят нещата“. И, с увеличаването на клиентелата, пристигна и допълнителният персонал.

Жиро присви очи, когато погледът му се спря на висока тъмнокоса жена, която почистваше маса в по-тесния ъгъл на залата. Осветлението беше приглушено. Всъщност светеха само настолните лампи, покрити с червени абажури, затова не му беше лесно да види ясно жената. Но имаше нещо в походката й, която беше атлетична и контрастираше с привидно напредналата й възраст, с полата под коленете, тежките ниски обувки и дебелите черни чорапи, което му се стори странно. Бялата й блуза беше старателно изгладена, но изглеждаше прекалено голяма за нея. Носеше огромни слънчеви очила с черна рамка. Тъмната й коса беше отрязана жестоко късо, почти като на мъж, а бретонът, който падаше над очите й, не беше равен. Изглеждаше отслабнала, изпита и все пак набита — може би заради ниските обувки.

Марла извърна глава, проследила погледа му. Гледаше право в жената, която почти се беше блъснала в нея на стълбите пред сградата на кметството. Онази, която гледаше като обезумяла. Същата, чиято омраза и злост беше доловила…

— Това е тя — Гласът на Марла беше изтънял, станал почти писклив от вълнение и нервност. — Кълна се в бога, тя е.

Тъмнокосата келнерка свърши с почистването на масата. Идваше към тях и носеше табла, отрупана с чинии и чаши. Почти ги беше подминала. И тогава Марла видя пръстена със змийската глава, поставен на третия пръст на жената…

— О, Лори… — каза тя тихо като въздишка с мил и приятелски глас.

Таблата се изплъзна от ръцете на келнерката и мръсните чинии се разпиляха. Някои се натрошиха на парчета, а по целия под се разпиляха оглозгани кости, парчета недоизядени пържоли и кетчуп. Лори се завъртя към тях. За части от секундата трескавият й поглед срещна този на Марла, след което тя бързо се шмугна всред тълпата клиенти и побягна към кухнята.

Жиро първи от двамата се изправи на крака и хукна след нея. Марла се втурна по другия възможен път за бягство — през главния вход, последвана от платиненорусата келнерка, която викаше, че не са си платили сметката.

Вече навън, Марла зави зад ъгъла на сградата, като се подхлъзваше по мократа от дъжда пръст, защото много бързаше да стигне пред кухненския вход. Стигна тъкмо навреме, за да види Лори, стиснала чантичката си в едната ръка, а ключовете за колата — в другата, да тича към паркирания малко по-нататък черен „Форд Пикап“.

— Лори! — Гласът на Марла беше тънък и едва ли можеше да надвие шума от дъжда и вятъра, но Лори го чу. Марла видя как тя се закова на място, как повдигна глава като преследвано животно, което усеща приближаването на преследвача си.

Жиро беше прекосил наполовина паркинга. В дясната си ръка държеше любимия си „Смит & Уесън“, 38-милиметров. Само че сега не можеше да стреля много бързо с дясната ръка, защото рамото го болеше непоносимо след нараняването.

— Спри! Остани там, където си, Лори! — извика той и се прицели.

Лори се обърна да го погледне. С присвити очи изгледа и двамата и насочения към нея пистолет. От дъжда косата й беше залепнала за главата. По-късно Марла беше готова да се закълне, че е видяла как очите й светят в червено — като нажежени въглени. Струваше й се, че я гледа самият дявол. По гърба й полазиха студени тръпки, които й подсказаха, че се намира лице в лице със злото.

После главата на Лори клюмна върху гърдите, ръцете й се отпуснаха, като че ли цялото й желание за борба се беше изпарило. Стоеше някак свита, смалена, победена.

Жиро тръгна към нея. Би трябвало да знае по-добре, нали беше бивше ченге…

— Внимавай! — изпищя Марла.

Бързо като мълния проблесна сребърният куршум. Жиро извика и изтърва пистолета, а от вече раненото му рамо потече кръв. Само след секунда той беше на земята и се претърколи, за да се скрие зад един от автомобилите.

Лори беше вече в „Пикапа“ и Марла чу рева на запаления двигател. Бързо, много бързо, тя се втурна, грабна изтървания от Ал „Смит & Уесън“, прицели се и стреля. Задната дясна гума експлодира точно когато Лори беше на изхода на паркинга и „Пикапът“ се килна на една страна. Марла стоеше, слисана и замаяна, и гледаше сцената, която се разиграваше пред очите й като в забавен кадър. Виждаше ясно гневното лице на Лори, чуваше ругатните, които се сипеха от устата й. Тогава „Пикапът“ се удари в стената и се преобърна два пъти. Клаксонът прозвуча неочаквано силно във внезапно настъпилата тишина. Колелата се въртяха бавно във въздуха, а окървавената глава на Лори почиваше върху кормилото. Марла чуваше лая на черното й кученце.

— Престъпление и наказание — прошепна тя, шокирана от резултата на своите действия.

— Надявам се, че няма да се измъкне толкова лесно. — Жиро се сви от болката, която го преряза, докато се опитваше да се изправи на крака — Искам я жива. Искам да я изправя пред съда. Искам да я видя в затвора, откъдето няма да може вече никому да причини зло. — Но още докато произнасяше думите, знаеше, че е прекалено късно за това.

— Не е ли по-добре така? — Очите на Марла бяха пълни със сълзи. Трепереше, когато се обърна към него.

Към тях вече тичаха много хора — клиентите на ресторанта, главният готвач, келнерите. Бързо се образуваше многобройна тълпа. Някъде отдалеч долиташе воят на сирените на полицейските коли, които бързо се приближаваха.

— Продължавам да мисля за Вики и Стив. Бедното семейство, какво ги накара да преживеят — шепнеше Марла и се задавяше от сълзите.

— За подобни рани няма компенсация, макар че, без съмнение, папараците от жълтата преса ще ги преследват още дълго, за да продадат историята им. — Ал галеше мократа й от дъжда коса, за да я успокои.

— Можеха да преживеят и без всичко това — каза Марла.

— И отново ще живеят щастливо. Ще подновят семейния си живот, ще вършат обичайните неща, децата ще се върнат в училище. Сега Стив Малърд ще бъде герой.

— А Вики? — Марла мислеше за милата и приятна млада жена, която дълги, дълги седмици беше прекарала в черната бездна на безсъзнанието. — Как въобще би могло някога да бъде същото за нея?

Жиро се облегна на ръката й и загледа униформените полицаи, които ги приближаваха с извадено оръжие. Той мислеше, че допреди малко семейство Малърд водеше живот на принципа „всичко или нищо“, и поблагодари на бога, че бяха спечелили.

— Погледни на нещата от този ъгъл — за тях това ще бъде едно ново начало.

Той се усмихна с онази наперена сардонична усмивка, от която коленете и омекваха.

— По-добре вдигни високо ръцете си, Марла. Имаме си компания.