Елизабет Адлър
Всичко или нищо (59)

Глава 59

Рамото на Жиро беше превързано. Трябваше да мине известно време, преди повърхностните рани да зараснат, но разместените връзки изискваха хирургическа намеса. Сега обаче той нямаше време за това. Трябваше да бъде на крака, да излезе, да намери Лори Мартин. С горчива усмивка на устни си припомняше как се беше чувствал, когато любимият му „Корвет“ се носеше надолу, а още по-любимата му Марла крещеше ужасено, че умират.

Предположи, че Лори толкова много е бързала да се отърве от светлосинята „Акура“ че е отишла до най-близкия търговец на коли на старо, където го е заменила за черния „Пикап“ с който ги връхлетя и ги избута от пътя. Беше твърдо решен да открие търговеца.

Намираше се в района на Оукланд, в близост до църквата на Преподобния Уити, и шофираше по улицата, известна като „Мотър Мол“, покрай редици коли, изложени за продан и чакащи евентуални купувачи. Разни обяви предлагаха изгодни сделки, плащане на малки вноски, ниски лихви, а всяко едно превозно средство блестеше с блясък, какъвто никога вече нямаше да придобие, щом веднъж влезе в движение. Но Жиро търсеше коли на старо. И все пак намали, когато мина покрай залата, където бяха изложени новите модели „Шевролет“. Те единствени предизвикаха интереса му. Загледа ги жадно, с неустоим копнеж. Импулсивно спря, за да им хвърли по-обстоен поглед.

— Много хубави, прекрасни автомобили. — Търговецът беше вече зад рамото му, приближил се дори по-бързо, отколкото купувачът може да мигне.

— Да. Току-що загубих своя — каза Жиро, изпълнен със съжаления.

— Лошо. — Усмивката на търговеца беше широка, защото загубата на Жиро беше негова печалба.

— Откраднаха ли го, сър?

— Не. Разби се.

Търговецът подсвирна съчувствено.

— Това е като да загубиш член на семейството, сър, ако нямате нищо против да ви говоря така. Аз самият карам разновидност „Корвет“ вече повече от десет години. Не бихте могли да ме разделите с него. Винаги казвам, че щом веднъж си карал „Корвет“, не можеш да караш нищо друго. — Подаде му ръка. — Монти Портенски, сър.

— Ал Жиро. — Не можеше да откъсне поглед от редицата на „Корветите“.

— Коя година беше произведен вашият, Ал?

Жиро погали с длан лъскавия червен капак на най-близкия автомобил — толкова нежно, все едно милваше бебе.

— 1970 — отговори с въздишка.

Този път подсвирването на търговеца звучеше така, като че ли той беше дълбоко впечатлен.

— Те са много красиви, сър. Не бихте могли да намерите втори такъв, но новите модели са още по-добри, гарантирам ви го. Защо да не направим една пробна обиколка, да почувствате силата на мотора, отзивчивостта на автомобила, да не говорим за комфорта. — И той продължи да изрежда, този път в цифри и мерки, достойнствата на автомобила.

Жиро изведнъж загуби силата на волята си. Първоначално искаше само да погледне, но ето че вече седеше зад волана на чисто нов червен „Корвет“. Излезе от паркинга и пое бързо по шосето, мина покрай представителната зала на „Тойота“, на „Нисан“, на „Хонда“ и на „Форд“. Погледът му, който шареше насам-натам, внезапно се стрелна вдясно и, за голяма изненада на търговеца, той зави рязко пред витрината на „Форд“ и спря.

— Ал! — запротестира енергично Монти Портенски. — Какво правиш? Това е пробно пътуване из града, не сме тръгнали да сравняваме нашата кола с тези на конкуренцията.

Но Жиро беше вече излязъл от колата и бе тръгнал към ъгъла, където се виждаше светлосиня „Акура“, изглеждаща толкова не на място, колкото и старица на бал за дебютантки. Двама от търговците излязоха да проверят какво прави чисто новият червен „Корвет“ в техния сектор и Портенски замаха безпомощно с ръце.

— Онзи там трябва да е полудял — каза той, наистина изпълнен със съмнения, защото Жиро обикаляше непрестанно около светлосиния автомобил, който май беше годен единствено за бунището. Но ето че Жиро тръгна към него с доволна усмивка на лицето.

— Някой от вас, момчета, да е купил напоследък „Акурата“ от една дама? — Махна нетърпеливо с ръка на Портенски да го изчака и му каза: — Ще дойда след минута.

Момчетата на „Форд“ се спогледаха.

— Не знам нищо за това — каза единият.

— Нито пък аз — сви рамене и вторият.

Но Жиро, дори не изчакал думите на втория, беше вече в остъклената сграда, която се простираше около площта, която заемаха автомобилите. Отиваше право към офиса на мениджъра. За щастие, този следобед търговията не вървеше и в сградата беше относително спокойно.

— С какво мога да ви помогна, сър?

Мениджърът се изправи на крака и му подаде ръката си. Може би, за да покаже, че човекът си личи по ръкостискането, кой знае. Но Жиро не обърна внимание на ръката му, а извади портмонето си и му подаде една от визитките си.

— В момента работя в екип с полицейското управление на Сан Франциско по един случай — каза той, което не беше съвсем лъжа — Става въпрос за светлосинята „Акура“ отвън. Знаете ли кой я е докарал и кога?

Джелико отиде до прозореца и погледна към огромната площ, изпълнена с нови автомобили „Форд“.

— Онова нещо е там вече от три дни — изръмжа недоволно той. — Един от новите ни търговци сключи сделката, но оттогава не е идвал на работа, защото съпругата му има бебе. Трябваше да я закараме в задния двор, но предполагам, че не е имал време да го направи, преди да си вземе отпуск. Както и да е, той е единственият, който би могъл да ви даде повече информация. Пък и защо искате да знаете подробности?

— Дамата е заподозряна в убийство — каза подчертано Жиро и видя как челюстта на Джелико увисна. — Знам също, че полицейското управление на Сан Диего, както и това на Сан Франциско, проверяват всички търговци на коли в района. Та се чудя как така не са разговаряли с вас. Или са?

Джелико сви рамене.

— Не си спомням да е идвал полицай да задава въпроси.

— Е, сега можете да ми кажете какво знаете за „Акурата“. — Жиро барабанеше нетърпеливо с пръсти по бюрото на Джелико.

— Както ви казах, човекът, сключил сделката, е в отпуска. Не знам нищо по въпроса.

— Хайде, Джелико. Не искам дори да си помислям, че сте попречили и на полицията в разследването. За разговора ви са водени записки, поне това знаете, нали?

Джелико въздъхна и загледа ядосания търговец на „Шевролет“, който висеше до входната врата и като че ли подслушваше.

— Разбира се, че ще сътрудничим на полицията, това е наш граждански дълг. Казах само, че лично аз не знам нищо. Но мисля, че ще намерим какво е записано в дневника за продажбите, ако си направим труд да потърсим.

Той излезе от офиса си и Жиро го последва по коридора до друг, по-малък офис. На бележката, поставена върху бюрото, пишеше: „Мохамед Абид“. Имаше нещо като кошничка, пълна с хартия. Джелико набързо я прегледа.

— Ето — каза той най-после и измъкна тънка розова изрезка. — „Акура“, модел 1988, регистрирана на името на Марая Джоузеф. Заменила го е, при заплащане на две вноски, за вече използван „Форд Пикап“, черен. Джоунс й е дал двеста и двайсет долара за „Акурата“, което, мисля аз, е повече от щедро, защото колата е истинска развалина.

— Да, разбира се. — Жиро едва успяваше да контролира радостната си възбуда. Беше толкова близо до онова, което преследваше. — Взела ли е заем?

Джелико смръщи вежди, докато продължаваше да чете.

— Платила е в брой. Не ни е дала домашния си адрес. Казала е, че точно в момента се мести. Но ни е оставила адреса и телефонния номер на работното си място. Изглежда, Джоунс им се е обадил, за да се увери, че тя работи там и е платежоспособна. Работи в „Меншън Бар & Грил“ в Оукланд.