Елизабет Адлър
Всичко или нищо (56)

Глава 56

„Корветът“ подскочи един, два, три пъти, после, сред експлозия от строшени стъкла и топящ се метал, се приземи насред площадка, разположена сред нащърбени скали.

При ударите в скалите на Марла й се струваше, че тялото й се разпада на късове. Тя пищеше и вдигаше ръце, за да предпази лицето си от острите ръбове на стъклата, макар да не разбираше защо се тревожи за лицето си, когато краят бързо се приближаваше.

— Добре ли си? — Гласът на Жиро беше неестествено спокоен във внезапно настъпилата тишина.

— Добре?! — Марла погледна ужасено през разбития прозорец към океана, който се белееше застрашително по-долу. — О, господи, как бих могла да бъда добре? Заседнали сме в скалата, задникът ми е насинен, кървя. — Тя вдигна ръцете си, за да му ги покаже. — И съм в колата с някакъв луд, който кара толкова стар автомобил, че той няма въздушни възглавници. Имаме късмет, че още сме живи.

— Имаме късмет за момента — каза сухо Жиро.

— Имаш ли някакви идеи как да се измъкнем от това нещо?

Тя отново хвърли поглед към стръмния склон, който се виждаше през нейния прозорец.

— О! — възкликна едва чуто, изведнъж загубила цялата си самоувереност. Ужасно се страхуваше. Само едно движение и можеше да свърши в подножието на скалите. Седеше напълно неподвижно, като едва се осмеляваше да диша. — Трябва да е била Лори — каза шепнешком, защото й се струваше, че ако говори нормално, колата ще се катурне над ръба. — Тази кучка се опита да ни убие.

Жиро мислеше, че кучката все още може и да успее, но реши да не го казва на Марла. Чувстваше се така, сякаш гръбнакът му беше разчленен „Корветът“ се беше спрял като по чудо на ръба на скалата. Силният вятър го люлееше и той можеше всеки момент да падне. Огледа внимателно района през счупеното стъкло. До ръба на скалата над тях имаше около трийсет фута. Едно дърво, май че беше бор, беше прилепнало към скалата, като да се заслони от силните бури. Сега то беше единствената им надежда.

— Знаеш ли какво, Марла — каза той, като внимаваше да не изразява тревогата си, за да не изпадне тя в паника. — По-добре ще бъде, ако леко се прехвърлиш от моята страна. Бавно, бавно. — Не искаше да нарушат по някакъв начин крехкото равновесие на автомобила. — Бавно, бавно — повтори той, усещайки как тялото на Марла трепери.

Тя бавно прехвърли крак над скоростния лост и, инч по инч, започна да приближава тялото си до неговото. Най-после се сгуши до него на седалката на шофьора, той я прегърна и долови колко бързо и силно бис сърцето й.

— Виж, любов моя — каза той, като посочи с показалец през зеещия прозорец, — виждаш ли онзи бор? Той е причината „Корветът“ да спре да се пързаля по тази скала. Мисля, че като се протегна, ще успея да се хвана за него и да се измъкна от колата. Страхувам се обаче, че с тези си действия ще наруша равновесието си и тя ще продължи надолу.

— Недей да го правиш! — помоли го тя, вече поддала се на паниката. — Не ме оставяй тук! Знам, че ще падна долу! — Очите й бяха станали кръгли като понички, а зъбите й тракаха от страх. Колата се залюля силно от вятъра, тя нададе стон и се притисна силно в него.

— Това е единствената ни надежда, скъпа — каза той нежно. — Колата няма да се задържи още дълго тук. Седни на ръба на седалката и стискай с всичка сила ръката ми с твоите две. Хайде, Марла… Хайде, любов моя. Ще се хвана за онова дърво и ще измъкна и теб…

Тя стисна здраво ръката му и се плъзна по седалката, прилепи се плътно до него, както всяка предана любовница би направила, а той подаде тялото си през счупения прозорец и се протегна към дървото… Господи, то беше по-далеч, отколкото си беше представял… Почувства как колата се завърта под него, чу я как шумно подскочи, когато той я натисна с цялата си тежест, за да се изтласка напред…

Успя! Сграбчи клона с лявата си ръка, а Марла все така здраво стискаше дясната му длан и му викаше с цяло гърло да скочи. Той се обърна да я погледне и видя, че колата е започнала да се плъзга надолу по скалата. Почувства ужасна болка в дясното рамо, когато Марла скочи и буквално седна отгоре му. Той също скочи, с протегната във въздуха лява ръка. И двамата се стовариха тежко, заедно, върху скалата.

Останаха да лежат там, с все още сключени ръце, загледани в покритото с облаци нощно небе, заслушани в ужасния режещ звук, който „Корветът“ издаваше, докато смъртоносно се носеше надолу по склона.

В дългата тишина, която последва, Ал притисна Марла до себе си. Болката в дясното му рамо започваше да става мъчителна.

— Всичко е наред вече, скъпа — прошепна той, за да я успокои, когато тя заплака. — Спомни си: щом не чуваш ангелски хор, значи си жива. А аз още не чувам ангелски песни.

— Ал. — Марла престана да плаче, когато той извади клетъчния си телефон и започна да набира 911. После каза, изпълнена със съмнения: — Не си ли преставал да мислиш, че мама може би е права?