Елизабет Адлър
Всичко или нищо (44)

Глава 44

Присъствието на новия Клайд караше Лори да мисли много за стария Клайд. Особено около два часа сутринта след половин бутилка текила, когато навън всичко е тихо и спокойно и нищо не смущаваше мислите и спомените й.

Беше намерила първия Клайд, когато беше още дете. Той се беше свил на кълбо край шосето, изоставен и с кървящи от дългото ходене лапички. Тя го взе на ръце и той се сгуши в нея, а по-късно заспа в леглото й въпреки високите викове и протести на родителите й срещу бълхите, дървениците и уличните кучета.

— Ако Клайд си отиде, ще си отида и аз! — извика силно тя. Нещо в погледа й, което ги изненада, ги накара мълчаливо да приемат присъствието на Клайд.

И Клайд остана чак до смъртта си след десет години, във вече напреднала възраст. Тя предположи, че е умрял от старост, защото една сутрин просто не се събуди. Заплака горчиво. Погреба го с много нежност в малък гроб, който сама изкопа в задния двор. Предполагаше, че костите на първия Клайд и до ден-днешен са там, защото в техния град хората не се интересуваха много от градинарство.

Клайд II беше нейният най-доверен приятел. Намери го в езерото край Джаксънвил, Флорида, след дълго търсене, също както и Клайд III в Оукланд. Вторият Клайд се оказа идеалният Клайд за тогавашната Бони. Умен, готов на всичко, способен на номера, за които тя дори не подозираше — например той ръмжеше срещу хора, срещнати на улицата, които тя не харесваше, познаваше кога е изпаднала в депресия и идваше, за да близне ръката или лицето й или дори да легне до нея, за да усети тя топлината на малкото му телце и да не се чувства повече самотна. Никога не се налагаше да му казва каквото и да било, той я разбираше без думи и знаци. Бяха истинските Бони и Клайд. Никога нямаше да бъдат такива с новия Клайд, който лежеше в краката й, докато тя гледаше „Мълчанието на агнетата“ и отпиваше от текилата.

Вече нямаше нито време, нито настроение да си приготвя коктейл „Маргарита“. Обичаше да чувства паренето на силния алкохол, който се излива чист в гърлото й, приятния гъдел в гръдния кош и стомаха, топлината, която се разлива по цялото й тяло. За разлика от другите хора, тя никога не се напиваше. Никога не изпадаше в алкохолно опиянение или вцепенение. Джими винаги беше твърдял, че стомахът й е като направен от стомана.

Джими! Това копеле! Той беше първопричината на всичките й проблеми. Отпи още една голяма глътка от текилата с мисълта за това, какво би сторила на Джими Виктър, ако беше тук — нещо подобно на онова, което канибалът Лектър правеше с жертвите си във филма, който гледаше в момента. После си спомни, че вече се беше погрижила за Джими. Но бяха намерили тялото му и това копеле отново се връщаше в мислите й, не й даваше покой. Или поне преследваше Лори Мартин.

Нямаше начин полицаите да проследят Бони Хойт/Виктър след всичките тези години, беше сигурна в това. Още когато беше станала Бони Хармън, тя беше оставила миналото зад себе си, в друг щат, в друг свят. И, доколкото всички знаеха, изчезването на Лори Мартин нямаше нищо общо с Джими Виктър и неговото убийство. Не, тя, Марая Джоузеф, беше в безопасност.

Разбира се, нищо от това нямаше да се случи, ако не беше Бо Хармън. Тя щеше да получи наследството на стария Хармън и нямаше да има нужда да работи като агент по недвижими имоти. И Джими нямаше да я намери. И тя щеше да продължи да си живее охолно и щастливо в хубаво жилище, със скъпи дрехи в гардероба, диамантени пръстени на ръцете и да пътува… И нямаше да има нужда да ухажва някой старец и интимните му части, за да получи онова, което иска.

Бо Хармън беше причината за провала на плановете й. Бо Хармън и онази кучка Лорета я бяха довели до това. Бо Хармън беше убил Клайд. Болка проряза сърцето й, когато си спомни окървавеното телце на Клайд, което лежеше на чакълестата алея в тексаската горещина, а над него кръжаха мухи. Тя изстена високо и новият Клайд скочи на крака, размаха тревожно лапи и залая. Дори от куршум в сърцето не би боляло толкова, колкото от това. А този нов Клайд само я караше да копнее още повече за стария. Това куче приличаше много на него, но беше по-глупаво и по-мекушаво. Липсваше му агресивност, беше прекалено приятелски настроено към всички, изтичваше към минувачите на улицата, душеше ги, близваше ръцете им. Вторият Клайд никога не би направил това. Той принадлежеше само на нея, а тя — на него. Такъв беше мълчаливо сключеният договор помежду им.

Джими Виктър си плати за това, че я заплаши. Сега тя се закле, че следващ по ред ще бъде Бо Хармън, който ще страда дяволски жестоко — така, както страдаше тя по загубата на Клайд II.

Започна да обмисля плана си — как ще шофира обратно до Тексас, ще се изправи срещу него с пушка в ръка и ще го изведе навън. Също и онази негова балсамирана съпруга. Надменната Лорета няма да изглежда вече безупречна с огромното кърваво петно, което ще се разлива по предницата на кремавата й рокля, а може би и по бялата тапицерия на дивана и по белия килим в бялата стая, която приличаше на храм на девствеността. Може би Лорета беше все още девица? Не приличаше на жена, към която мъж би посегнал, с тези изкуствените цици, камо ли да влезе в нея.

При тази мисъл Лори се засмя високо и отвори втора бутилка текила. Не си купуваше „Хосе Куерво Голд“, защото евтиният алкохол й вършеше същата работа, беше също толкова задоволителен и й харесваше онова, което той правеше с главата й. Гледаше, очарована, как убиецът обикаля около дупката, в която беше затворена ужасената жертва. Дали няма да я одере жива? Дали кожата й няма да бъде обработена и от нея да се ушие кожено яке? Исусе, това момче наистина си го биваше…

Клайд се успокои и отново се сви в краката й. Положи глава на коленете й и я загледа с обич, предано. Тя започна разсеяно да го гали, мислейки за другия Клайд. И за Бо и Лорета. Беше си обещала, че някой ден ще им отмъсти. Беше дошло тяхното време.

Трябваше да се погрижи и за още двама души. Вече бяха влезли в списъка й. Но Бо беше първи. Въпросът беше — как? Тази нощ трябваше да разреши този проблем. Как да убие Бо и Лорета? Змия в леглото на Лорета? Засмя се високо при мисълта, че Лорета ще намери змия в леглото си — Лорета, която едва ли е свикнала да вижда в леглото каквото и да било, освен себе си. Кучката сигурно ще изпищи и ще припадне. Лорета се движеше бавно, като гаден плъзгав червей, змията сигурно ще я ухапе още преди да си е помръднала задника. Но имаше един проблем. Не, два проблема. Първият — откъде щеше да вземе змия. Вторият — как ще влезе в къщата, за да остави змията в леглото й. Смръщи вежди и отпи щедро от текилата. Загледа с интерес края на „Мълчанието на агнетата“. Хареса й, че той се измъкна. Умните като него и нея винаги се измъкваха.

Бомба! Мисълта се вряза в мозъка й, остра като стрела. Бомба, изпратена в колет, това беше отговорът. Беше лесно, беше анонимно. И тъй като всички отварят пощата си, без дори да се замислят, успехът беше почти стопроцентов. Сега оставаше само да се научи как се правят бомби.

Усмихваше се, когато изключи телевизора, свали Клайд от скута си и отиде — бавно и внимателно, но без да залита, което, като се има предвид, че беше изпила бутилка и половина текила, беше истински подвиг — до леглото, за да си легне най-после. За пореден път белотата на новите чаршафи я накара да почувства остро мизерията около себе си и в очите й бликнаха сълзи.

Ще види сметката на онези копелета, пък ако ще това да е последното й дело на земята.