Елизабет Адлър
Всичко или нищо (4)

Глава 4

Две седмици по-късно Марла лежеше отпуснато във ваната, потънала чак до ушите в мехурчета. Беше запалила ароматична свещ, от която парата ставаше особено благоуханна. Русата й коса беше навита на огромни розови дунапренени ролки, а зелена, почистваща порите, маска стягаше лицето й. Тя искрено се надяваше, че стягането ще изправи всичките й недостатъци, защото, в противен случай, просто не си заслужаваше мъчението.

Беше нощта, в която тя „си миеше косата“. Което означаваше, че тази единствена нощ в седмицата тя настоява да запази само за себе си и извършва всички онези малки грижи за външния вид, от които всяка жена има нужда, за да запази върховната си форма. В тази нощ тя обичаше също така да се размотава из жилището си в бялата си хавлиена роба и старите си чехли, украсени със зайча муцунка, които носеше, откакто беше четиринайсетгодишна и с които никога нямаше да се раздели. Те й бяха по-любими дори от ролките за коса и четките за мигли, защото й напомняха за партита и момичешки разговор след това в леглото. Говоренето беше нещо, което тя правеше след това по телефона, докато пиеше здравословната си чаша топло мляко вместо обичайното водка-мартини.

Тези вечери бяха особено задоволителни и приятни за нея, а освен това увеличаваха нетърпението на Ал Жиро да я види. Той вече се беше обадил няколко пъти, за да каже: a) че тя много му липсва, b) че ще изпие едно питие с клиент в „Шато Мармон“, c) че мисли да вечеря в заведението на мистър Чоу и да я пита дали е сигурна, че не иска да се присъедини към него и d) че е променил намерението си. Не му беше особено приятно при Чоу съвсем сам, затова щял да отиде в „Ла Скала“ на „Кениън Драйв“ в Бевърли Хилс — място, често посещавано от нейните родители преди години — и че ако реши, тя може да отиде да вечеря с него.

За разлика от Ал, който винаги слушаше гръмка музика, било то в колата или у дома си, Марла беше пристрастена към телевизионните новини. Имаше по един телевизор във всяка стая, включително в банята, защото мразеше да пропуска нещо. Не че се случваха особено важни неща, просто обичайните престрелки, земетресения, наводнения, пожари, свличания и задръствания по магистралите. Понякога имаше сватба на някое величие, филмова премиера или особено пикантна клюка. Точно в този момент очите й бяха приковани в снимката на жена, заемаща целия екран.

Изчезнала от дома си в Лагуна Бийч, говореше водещата, агентът по недвижими имоти Лори Мартин не е видяна от никого от миналия петък. Когато не се появила на работа и не могли да се свържат с нея в дома й, шефът и се обадил в полицията. Колата и, металиковожълт „Лексус 400“, също е изчезнала. Полицията моли, ако сте видели тази жена или нейния автомобил, да се обадите на следния телефонен номер.

Лори Мартин била видяна за последен път, когато излязла от офиса си в петък вечерта, за да отиде на делова среща. Готвела се да покаже къща на клиент. Когато полицията отишла да провери в дома и, входната врата била отворена. Единствено мис Мартин имала ключове, така че, очевидно, е стигнала до дома си. Сега полицията разпитва клиента, на когото се предполага, че се е готвела да покаже къща.

Мехурчетата се разнесоха във въздуха, а после се спуснаха към тъмносивия мраморен под, когато Марла се изправи рязко във ваната. Излезе бързо от водата, обгърна в хавлия тялото си, по което все още имаше пяна, и грабна телефонната слушалка.

 

 

Ал дъвчеше телешкото месо, гарнирано със спагети и сос — превъзходна, стара като света, италианска храна, особено добра, когато мъжът е сам на вечеря — когато мобифонът му иззвъня. Гневни погледи се отправиха към него и той, малко виновно, отговори на обаждането.

— Да, Ал Жиро.

— Ал Жиро — гласът на Марла звучеше приглушено, защото беше забравила да свали зелената маска от лицето си и устните й бяха почти циментирани една за друга, — слушай, тя е. По телевизията… Тя е изчезнала. Трябва да е той…

Ал веднага долови силното й вълнение, но от това не му ставаше по-ясно за кого говори.

— Успокой се, Марла, и говори последователно. Какво не е наред при теб, между другото? Звучиш така, сякаш ченето ти е заключено.

— Почти така е. Заради маската за стягане порите на лицето е. Слушай, човече, съобщиха по телевизията. Жената, агентът по недвижими имоти от „Риц“ и „Ла Хола“, спомни ли си? Да, ами, изчезнала е. Полицията я търси и разпитва мъжа, с когото последно е имала среща. Преди да изчезне, нали разбираш? Можеш ли да се обзаложиш, че е той?

Ал прокара длан през косата си и нададе тих стон. Марла, детективът, отново беше по горещите следи на случая.

— Марла, по средата на вечерята съм. За какво ми говориш? — Доста разгневен, той нави спагети около вилицата си, със слушалка, все още долепена до ухото му.

— Но нали току-що ти казах всичко! Онази агентка по недвижими имоти, която видяхме в Лагуна. Изчезнала е.

Той преглътна спагетите.

— Искаш да кажеш, че е избягала с клиента?

Изпълнената с раздразнение въздишка на Марла проглуши ухото му.

— И ти се наричаш детектив?! Не, ти си глупак. Тя е изчезнала, а също и колата й. Полицията разпитва последния й клиент. Предполага се, че се е готвела да му покаже къща.

— Интересно. — Той внимателно си отряза хапка от телешкото месо и я сложи в устата си. — Какво искаш да направя, Марла?

— О! — възкликна тя, защото си помисли, че той би трябвало да знае. Та нали беше частен детектив, все пак. — Ами… Да отидем в полицията, например, или нещо такова. Да им кажем, каквото знаем…

— И какво точно знаем, мила?

Тя съвсем сериозно се замисли, без да се смути от въпроса му.

— Само това, че сме ги видели заедно на първата им среща. И че ги видяхме още един път, след две седмици. И че тогава те определено не разглеждаха снимки на къщи. Беше си чиста любовна среща.

— Бедният човек сигурно няма нищо общо с това. И искаш от мен да му създам проблеми с полицията?

— Ал! Жената е изчезнала. Била е отвлечена, може би дори убита — Гласът й трепна леко при произнасянето на тази дума. — Мисля, че трябва да кажем нещо на полицията.

Той предположи, че тя може би е права.

— Знаеш ли какво, познавам един детектив от Лагуна. Ще му се обадя, за да разбера как точно стоят нещата, и тогава ще решим как да постъпим.

— Ал?

— Да? — Отпи от леденостудената „Перони“, любимата му италианска бира.

— И ще ми се обадиш веднага, нали? Най-много след десет минути, нали?

Той въздъхна. Марла беше твърда жена.

— Да, мила.

— Ал?

— Да?

— Защо ли не ти вярвам, скъпи?

Той се усмихна.

— Може би това има нещо общо с инстинкта, сладката ми. Това обръщение повече ли ти харесва?

Той все още се смееше, когато тя му затвори телефона. След това набра номера на детектив Лайънъл Балуърт от полицията в Сан Диего.

 

 

Детектив Балуърт беше едър мъж, висок шест фута и осем инча, с толкова здраво телосложение, че приличаше на млад бик. Носеше обувки номер седемнайсети, риза петдесети номер и полицейска униформа. Имаше двайсетгодишен опит в професията, беше жизнерадостен и мил винаги, освен в случаите, когато имаше работа с престъпници. Тогава беше най-лошият човек на света.

Той самият отговори на обаждането на Ал.

— Как я караш, Ал? — Огромното му стъпало беше подпряно на бюрото, а той се беше облегнал удобно назад на двата задни крака на стола и се люлееше лекичко — трик, който беше довел до съвършенство в течение на годините.

— Добре, Лайънъл. Как са жената и децата? — Ал беше ходил няколко пъти на барбекюто на семейството през уикенда и затова се смяташе почти за член на семейството.

— И те са добре. На Зак му предстои дипломиране, Джил носи халка на носа си, а Тод… Е, Тод е още много малък. Като се изключи това, всичко си е наред. А при теб? Все още ли си със сексапилната Марла?

— Да, все още съм с нея. Не мисля, че ще ми позволи да се освободя от куката толкова бързо, нали знаеш какво имам предвид? Проблемът е в това, че не знам какво преследва тя — тялото ми или работата ми.

Ал направи недоволна гримаса, когато гръмкият смях на Балуърт проглуши ухото му.

— Още ли е решена да стане детектив?

— Никога няма да се откаже. И слушай каква следа е надушила сега. Току-що чула съобщение по местната телевизия за изчезнала жена от Лагуна. Лори Мартин. Работата е там, че ние почти я познаваме… Не точно познаваме, но сме я виждали два пъти. И двата пъти с един и същи мъж.

Балуърт знаеше за Лори Мартин. Всички знаеха. В Лагуна, град, където местата и къщите струваха скъпо, а обществото беше отбрано, не изчезваха много жени. Това място не беше територия на младите и на опасните. По-скоро на пенсионираните и улегналите.

Той си нахвърли няколко бележки, докато Ал му разказваше за срещите на Лори с клиента й.

— Как изглежда човекът?

— Среден на ръст, със светлокестенява коса, кафяви очи, може би в края на трийсетте си години. Слаб. Изглежда уморен, така мисля. Или по-скоро „изцеден“, разтревожен.

— Жиро, току-що описа нашия главен заподозрян.

— Е, проклет да бъда, ако Марла не се оказа права. Може би ще трябва все пак да й дам работата.

— Може би трябва да го направиш. Клиентът, Стив Малърд, ни се обади. Историята, която му служи за прикритие, е, че Лори търсела къща за него. Обадила му се в петък следобед и му казала, че намерила идеалната къща. Казала му още, че е спешно, че някой друг също се интересувал и трябва да се действа бързо. Уредили си среща там, в пет и трийсет, след работа. Когато отишъл, тя не се виждала наоколо. Нямало и следа от колата й. Изчакал половин час и после опитал вратата. Открил, че е отключена. Огледал, къщата му харесала и затова се опитал да й се обади от телефона в колата си. Свързал се обаче с телефонния й секретар. Обадил се на пейджъра й, но също нямал късмет. Такава е, приятелю, историята на Стив Малърд.

— И подозирате нечестна игра?

— Попадна точно в целта, приятелю. И Стив Малърд е нашият главен заподозрян.