Елизабет Адлър
Всичко или нищо (38)

Глава 38

Ал и Марла седяха на остъклената тераса на „Джеймс Бийч“, ресторант във Венеция, Калифорния, което не е точно Италия, макар Марла с копнеж да си мислеше, че Италия може би би й харесала. Моне би я отвлякла за малко от непрекъснатата главоблъсканица, която представляваше случаят Лори Мартин. Тя махна уморено с ръка на бармана, Джон Хенри, и той й изпрати по келнера нейната обичайна водка мартини. Нямаше нужда дори да му казват каквото и да било. Тя беше редовна посетителка тук и я познаваха добре.

— Нима съм човек, който стриктно се придържа към навиците си? — запита тя Ал — въпрос, неочакван и за двамата. — Преди бях свободен човек, винаги първа опитвах новото, още преди да е станало мода. А виж ме сега. Знаят какво пия, какво ям и вероятно дори с какво ще съм облечена следващия път.

— Не, това не, никога — каза Ал, изучавайки я внимателно. — Днес просто ще решат, че си дошла по бельо — добави той, защото, според него, днешните й одежди изглеждаха досущ като неглиже. Тази вечер тя беше облечена в дълга до глезените, прилична на морска пяна, зелена копринена рокля с презрамки, върху която имаше още една, по-ефирна и бледозелена, тъкан. В добавка към тоалета си носеше ужасно високи сребристи сандали, украсени с някакви топчици според него. (Тя обаче му беше казала, че сандалите са „Долче & Габана“ и струват цяло състояние.) На ушите й висяха дълги обеци със зелени камъчета, за които той се надяваше, че не са смарагди, защото, ако бяха, сигурно струваха повече, отколкото той печелеше за година. На пръста й имаше огромен пръстен със същия камък. Ноктите й бяха лакирани в зелено, естествено. Онова, което му се струваше странно, беше огромният часовник, изработен от стомана, на китката й. Според него той би подхождал повече на широката китка на някой работник, отколкото на нейната.

Марла въздъхна изключително дълбоко.

— Ти пък какво ли разбираш? — И тя изгледа смразяващо бялата му тениска и късите панталони в цвят каки. После се усмихна. Той изглеждаше дяволски добре, беше строен и мускулест и много секси — толкова секси, че можеше да го схруска веднага. — Само ти можеш да изглеждаш секси в такова облекло — добави тя. И си помисли, че е много щедра в оценката си за него.

Той също й се усмихна в отговор, повдигнал присмехулно едната си вежда.

— Искаш ли да се поразходим после, за да се увериш, че повечето секси момчета са облечени точно като мен?

Тя отпи от мартинито си.

— Мисля, че трябва да те запозная с „Армани“.

— Ти вече го направи. Купи ми онази риза, не помниш ли?

— Да, спомням си. Но никога не съм те виждала с нея.

Той се засмя, протегна ръка през масата и взе дланта й в своята.

— Обещавам ти най-тържествено — каза, сложил другата си длан на сърцето си, — че някой ден ще облека ризата „Армани“, която ми купи.

Марла обаче не можеше да се задоволи с това „някои ден“, защото го познаваше прекалено добре.

— В кой ден? — запита и стисна силно дланта му, за да не може да я измъкне. — Трябва да знам предварително, за да се облека подходящо за случая.

— Окей, денят, в който заловим Лори Мартин. Какво би казала за това?

— Бих казала, че е чудесно. Да се надяваме само, че ще е скоро. — Тя се загледа мрачно, без настроение, в чашата си и започна бавно да върти в кръг маслината с показалеца си. Буйната й коса закриваше лицето й, но Ал долавяше, че нещо не е наред.

— Какво има, скъпа? — запита той нежно. — Нещо те тревожи, нали?

Тя повдигна леко едното си рамо.

— О, нищо, предполагам. Тази сутрин видях някого, който ми напомня… — Гласът й постепенно заглъхна и тя смръщи вежди. Гледаше маслината в чашата си така, като че ли се готвеше да й прави дисекция.

— Кого видя? — Той беше изненадан, защото Марла обикновено не се държеше така. Беше странна, разсеяна, мрачна.

— Просто някаква жена. Слизаше надолу по входните стъпала на сградата на кметството. — Тя потрепери, като си спомни погледа на онази жена.

Келнерът се спря до масата им и те поръчаха салата от миди, която да си разделят. Основното им блюдо щеше да бъде костур, приготвен по калифорнийски за нея и по нюйоркски за него. Поръчаха и по порция пържени картофи.

— Та, какво казваше за жената?

— Гледах я право в очите и те ми напомниха за онази нощ…

— В жилището на Вики?

Тя кимна и пак отпи от мартинито. Косата отново падна над лицето й, но Ал ясно виждаше тревогата й.

— Хей, скъпа, очите й ли те разтревожиха така? Знаеш, че не е възможно да е била Лори.

— Да, едва ли е била тя. Да излиза от сградата на кметството, точно зад която има полицейско управление! Не, не беше Лори. Тази жена беше тъмнокоса, по-слаба, раздърпана. Изглеждаше някак тромаво. Но нещо ме накара да се обърна след нея. Да я погледна отново. И знаеш ли какво? Тя също се обърна, за да ме погледне. Предполагам, че сигурно е почувствала погледа ми върху себе си. Нали знаеш как винаги усещаш, когато някой те гледа?

— Тогава как те гледаше тя?

Марла се замисли.

— Виждала съм този поглед и преди — каза тя, без да бърза. — Като че ли искаше да ме убие.

Ал подсвирна. Стисна ръката й през масата.

— Хей, слушай, скъпа, трябва да преодолееш това. Знам, че е било ужасно и че ти е причинило страшна травма. Може би трябваше да направя нещо по въпроса по-рано. Мисля, че трябва да получиш помощ, да отидеш на психиатър, знам ли, този род неща.

Тя го погледна.

— Не си въобразявах, не само така ми се струваше — каза тя спокойно. — Онази жена ме мразеше. Чувствах омразата й. Като убождания на малки остри иглички по гръбнака си. Нямам нужда от психиатър, Жиро.

Той беше озадачен.

— Тогава, коя, по дяволите, би могла да е тя, за де те мрази толкова силно?

Марла сви рамене. В същото време поставиха чинията със салатата пред нея. Тя благодари на келнера и после каза:

— Просто някоя откачена, предполагам. А аз извадих късмет два пъти да стана свидетелка на такива луди.

— Но никога вече, скъпа, обещавам.

Усмивката й беше колеблива, устните й потреперваха и Ал с тревога си помисли, че никога не я е виждал такава. Марла беше неговото златно момиче, супержена. Умееше да се владее и беше делова на външен вид, сладострастна, когато свалеше дрехите си, но винаги весела и наперена. Не му харесваше онова, което ставаше с нея. И всичко, просто защото някаква си луда я изгледала злобно на стъпалата пред сградата на кметството.

— Окей, ще престана с това — каза Марла решително, — но, Ал, трябва вече да намерим тази Лори Мартин. Не ми харесва това, че се мотае някъде навън и се готви да удари отново.

— Едно е сигурно, Лори няма да нападне нито теб, нито Вики отново. Вече постигна целта си — обвиниха Стив за това. Ще се развали цялостната картина, ако някой те нападне отново. Не, ти си в безопасност, Марла. Освен това — усмихна й се той — няма да позволя на когото и да било да се доближи до теб.

Тя се засмя.

— Дори на друга жена?

— Особено на друга жена.

Тя се развесели и той поблагодари на бога. Марла трудно се обезкуражаваше, а ето че сега му беше трудно да повдигне духа й. Хапнаха салата, насладиха се на костура и на пържолата, която си поръчаха после. Тя изяде и половината от неговите пържени картофи. Бяха стигнали до шоколадовото суфле, което изглеждаше великолепно във френските купички, в които им го поднесоха, когато тя отново подхвана темата.

— Кога ще кажеш на Балуърт онова, което знаеш за Лори?

— Нямам планове да му разказвам каквото и да било скоро. Защо?

— Защото… Не мислиш ли, че и той трябва да знае? Все пак той разследва случая.

— Аз обаче не съм нает от Балуърт. Нает съм от Вики Малърд и нейните адвокати. Нямам за задължение да докладвам на полицията. Все още — добави той.

Тя поклати глава, като че ли разочарована.

— Но те може би ще успеят да намерят Лори по-бързо, ако им кажем каквото знаем.

— Забравяш, Марла, че това е същата онази полиция, която тикна Стив зад решетките и го обвини, че се е опитал да убие съпругата си. Намерили го коленичил над нея, с ножа до ръката му, а ти — в безсъзнание на пода в кухнята. Полицията вярва, че го е извършил Стив. А ние имаме просто теория, че Лори Мартин е жива и че всъщност тя е убиецът. Кажи ми, Марла, как ще докажем теорията си на полицията, защото аз не съм сигурен, че ще успея да го направя.

— Прав си, предполагам — призна тя, макар и неохотно. Ал знаеше, че дълбоко в сърцето си тя се страхува и иска да види Лори зад решетките, за да престане да я сънува в кошмарите си.

— Хайде, скъпа, да отидем у дома. Ще ти направя кафе — обеща той и махна на келнера да донесе сметката. — А после ще те завия в леглото и ще ти изпея приспивна песничка.

Това най-после успя да привлече вниманието й.

— Благодаря ти, Жиро — каза тя сухо, докато махаха за „довиждане“ на келнера и на Джон Хенри зад бара, — но предпочитам кафето си чисто, без приспивна песен. Не струваш нищо като певец. Квичиш като прасе, което се канят да заколят.

— Ти пък какво знаеш за прасетата и за тяхното квичене? — запита той остро. А после му се прииска да не беше питал.

 

 

Докато стигнат до жилището му, беше вече минало полунощ. Над хълмовете на Холивуд се беше спуснало онова, което поетично наричаха „сивият воал“ но което той лично наричаше „мъгла“. Когато зави, за да вкара „Корвета“ в двора, малко черно кученце като по чудо успя да избегне колелата на колата. Марла се извърна ужасено и се втренчи в него. Той знаеше за какво мисли тя.

— То не носи червена панделка — каза той. — То е просто бездомно псе или пък кучето на съседите, което съвестно си изпълнява задълженията, преди да си легне на топличко в кошничката, която му служи за легло.

Но виждаше, че Марла още не се е успокоила. И това го тревожеше.