Елизабет Адлър
Всичко или нищо (35)

Глава 35

Когато стигна до Фалкон сити, Тексас, намери дамската чанта на Лори Мартин в тоалетната на ресторанта. Прегледа набързо съдържанието й — откри вътре картата й за социална осигуровка. Устоя на изкушението да вземе седемдесетте долара в брой, защото градът беше малък и това щеше да се окаже доста рисковано. Освен това номерът на социалната осигуровка щеше да й бъде много по-полезен по-късно. Тя го преписа внимателно, преди да предаде чантата на собственичката й.

Продаде „Буика“, защото знаеше, че Джими лесно ще я намери, като проследи колата. След това направи умната крачка да се присъедини към местната църква, където бързо успя да прецени кои от членовете имат пари. Намери за много забавен факта, че църквата беше най-доброто място, където можеш да хванеш подходяща партия. Така като че ли самият Господ я улесняваше. Тя мислеше, че и Сатаната би се насладил на шегата.

Старият Хармън беше в инвалидна количка, но сигурно не го наричаха „Боса“, без да има защо. Беше основал процъфтяващо предприятие за търговия с коли — същото онова, в което току-що беше продала „Буика“ и което сега синът му управляваше. Секси, в прилепнала плътно по тялото й черна рокля като тази на Венера и обувки с високи токчета, тя започна работа като сервитьорка в местния ресторант, посещаван често от Боса Хармън. Постепенно, като редовно се срещаха в църквата и на неделните служби, когато тя беше облечена изключително скромно, успя да намери път към сърцето му.

Непрекъснато се суетеше около него, говореше му, позволяваше му да проявява загриженост към нея. Потупваше го с любов по съсухрената старческа ръка, погалваше го по оредялата бяла коса, палеше цигарите му и никога не се оплакваше, както правеха синът му и снаха му, от ужасната му кашлица. Дори изтриваше устните му със салфетка, когато той храчеше особено отвратително по време на хранене.

Боса смирено си беше признал, че вече не би могъл да живее без нея, а тя се беше засмяла и каза, че, е, май ще е по-добре да се оженят, защото така той ще може да я има завинаги. „Иначе, беше добавила, аз може би ще подновя отново моето пътуване из страната“.

Ожениха се след три седмици. Тя беше облечена в бяла копринена рокля и бели обувки от сатен с високи токчета, купени от най-скъпия магазин в Сан Антонио. Винаги беше искала да се ожени, облечена в бяло. Под белия воал червената й коса изглеждаше още по-огнена. Тя падаше на къдрици по голите й рамене. В ръце държеше букет от рози, които по цвят бяха почти като косата й. Това беше нейният ден, макар на сватбата да нямаше гости, а младоженецът да беше облечен в старомоден фрак, който висеше около съсухреното му тяло, и да седеше в инвалидна количка, бутана по пътеката в църквата от медицинска сестра — Франки Варгас — когото тя уволни скоро след медения месец.

Меденият месец. Какъв фарс беше той. Тя, Боса и Франки Варгас отидоха в Ню Орлиънс, в Марди Грас. Боса не искаше да прави нищо друго, освен да гледа телевизия в невероятния им апартамент в хотел „Уиндзор Корт“. Тя можеше да живее там постоянно, направо се влюби в лукса и глезенето, в това „Добро утро, мадам“ и „Можем ли да ви помогнем с нещо, мадам?“ и други подобни. През деня излизаше на разходка и харчеше парите на стария. Поднови изцяло гардероба си. А нощем, след като беше дала на Боса блудкавата каша, каквото представляваше вечерята му, (той вече нямаше зъби и не можеше да дъвче месо), му доставяше удоволствие с устата или ръката си, което беше всичко, което той можеше, и почти всичко, на което тя беше способна, що се касаеше до него поне, което не й беше особено приятно, но тя мислеше, че все пак и той трябва да получи нещо от сделката. Тя въобще не беше лоша с него и не беше нейна вината, че той не може да стигне до оргазъм, защото, господ й беше свидетел, тя се опитваше да му го даде.

Както и да е, след като Франки го беше изкъпал и го бе сложил да си легне, тя и той се отдаваха на нощен живот. Франки със смях беше открил, в леглото естествено, че тя не е наистина червенокоса. Разбира се, след този кратък епизод той трябваше да си отиде. Тя не искаше клюки, когато се върнат във Фалкон сити. Имаше си достатъчно трудности с Лорета и Бо и не искаше да им дава предимство в борбата по какъвто и да било начин. Така че, на всички каза, че ще се грижи сама за съпруга си. „Сам господ би очаквал това от добрата съпруга“, обясни извънредно сериозно тя на пастора, когато отново посети неделната служба.

Също така запази работата си като сервитьорка „За да не можете да се оплаквате, че съм се омъжила за него заради парите му“, каза тя на Лорета и Бо, но истината беше, че според плана, който вече беше съставила, работата трябваше да й послужи за алиби. А междувременно, вече имаше и нова самоличност, ново име. Беше в безопасност от Джими. Той никога нямаше да успее да я намери.

Лесно беше да пусне запалената цигара върху завивките му, докато старият спеше. И веднага тръгна за ресторанта в стария „Кадилак“ с позлатената решетка на радиатора и с табелата отпред, на която пишеше: „Бос 1“.

Беше нервна и крачеше като дива котка, дебнеща жертвата си. Надяваше се, че планът й ще успее, тревожеше се, че не беше останала, за да се погрижи за всичко. Наля си чаша кафе. То беше много горещо и изгори гърлото й, но тя беше благодарна за топлината, която се разля по тялото й. Тя като че ли разтопи буцата, заседнала в гърдите й. Чакането беше нещо ужасно. Цялата като че ли се беше вцепенила.

След погребението на Боса Хармън, на което тя носеше черен воал и постави огненочервени рози върху ковчега му, тя каза, с тъжна усмивка, на адвоката: „Всичко вече свърши“. Но не, всичко едва сега започваше. Синът на стария и съпругата му разправяха из целия град, че баща им е бил убит, и оспорваха завещанието, според което половината му пари оставаха на нея, както и къщата, за да живее тя в нея до края на живота си. А ако не иска да живее в нея, трябваше да я наследи синът му. Не беше обаче толкова много, колкото Бони очакваше, и тя беше направо бясна. Беше изпълнявала задълженията си на съпруга на този отвратителен дъртак. И той трябваше да се погрижи по-добре за нея.

Тогава онази кучка, високомерната Лорета, заплаши, че ще поискат разследване на смъртта на стария, както и на нейното минало. С мисълта за пожара и за „мъртвия“ си съпруг, Бони разбра, че не би могла да понесе това. И така, те спечелиха. Тя се примири със загубата, взе двестата хиляди долара и „Кадилака“ и замина.

Сложи всички куфари в колата, а в тях толкова скъпоценности, колкото беше успяла да открадне, без зоркия поглед на Лорета да я хване, и извика на Клайд да побърза, защото ще тръгват. Но не получи никакъв отговор на острото си изсвирване, което обикновено го караше да излае и да застане до нея. Озадачена, тя започна да търси из къщата. После претърси градината, басейна. Изпълнена с лоши предчувствия, затича по дългата чакълеста алея и го видя да лежи близо до портата. Той беше вкочанен и тя веднага разбра, че е мъртъв. Падна на колене и дълго гледа окървавеното му тяло. После започна да пищи. Писъците й приличаха на тези, които биха издавали осъдените да горят в ада. Плачейки, тя взе Клайд на ръце, зави го в кашмирения си шал, който струваше петстотин долара, и нежно го положи на задната седалка на колата. Сломена, плака дълго време. Знаеше, че Бо е сторил това, за да й отмъсти. Кара като луда до жилището му, готова да убие и него, и съпругата му. „Око за око, зъб за зъб“ каза й самодоволно Бо, когато викайки и пищейки, тя го обвини, че е убил кучето й. Очите й горяха от омраза и той бързо отстъпи назад. Бони усети страха му и разбра, че може да го убие там, веднага. Но това щеше да означава тя да загуби всичко, а Бо да спечели.

И така, с двестата хиляди долара в джоба, тя се появи в Калифорния с руса коса и нова прическа, с нов гардероб и, благодарение на номера на социалната осигуровка на Лори Мартин, с нова самоличност. Не можеше да рискува да я разпознаят като госпожа Хармън, когато дойде времето за следващата й жертва.