Елизабет Адлър
Всичко или нищо (28)

Глава 28

Гейнсвил е колежанско градче, не толкова голямо като Сан Антонио, но по-близо. Жиро прочете данните за населението, докато шофираше от летището към града — почти осемдесет и пет хиляди. Но населението сигурно нараства всеки септември с откриването на учебната година, предположи Жиро. Разположено между Мексиканския залив и Атлантическия океан, мястото отново беше с горещ климат. И влажен при това.

Нямаше нито един човек с името Хойт в телефонния указател на Гейнсвил, но в държавния архив имаше техния адрес. Ал отиде дотам в наетия „Линкълн“, Огледа добре мястото, откъдето идваше Бони/Лори.

Кварталът не беше някакъв си западнал боклукчийски вертеп. Напротив, къщите бяха солидни, хората — скромни и уважавани граждани. Всяка къща имаше собствен гараж, макар и само за една кола. Затова по-старите автомобили бяха паркирани на улицата. Спретнати градинки и поддържани морави стигаха чак до тротоара, няколко високи бора, които очевидно не бяха присъщи за мястото, хвърляха приятна сянка. Около тях бяха разпръснати борови иглички, имаше паднали и няколко изсъхнали листа, довени кой знае откъде.

Номер 977 на „Уиндуърд Роуд“ беше къща, точно като другите, боядисана в бяло, с хартия на прозорците, за да влиза по-малко топлина в стаите. От съседните дворове, и от двете страни, я отделяше ограда от намотана жица. С тази разлика, че това беше единствената къща на улицата, пред чиято врата имаше детска количка и детска кошарка под сянката на дървото в двора.

Ал провери адреса, който беше записал в бележника си, защото се запита дали не е разбрал нещо погрешно. Семейство Хойт бяха прекалено възрастни, за да имат бебе, освен, разбира се, в случай че Бони ги беше дарила с няколко и ги беше натоварила да се грижат за тях.

Вратата се отвори бързо в отговор на позвъняването му и млада жена, на не повече от двайсет и две-три години, както той предположи, му се усмихна въпросително. Дори оттук в къщата се усещаха миризмите, характерни за бебетата — на мляко и изпрани дрешки. Помисли си, че така е по-добре, отколкото да мирише на котки.

— Извинете ме — каза той учтиво, — но търся мистър и мисис Хойт. Бърнард и Барбара Хойт. Разбрах, че живеели тук.

— Да, живели са, така предполагам. — Жената се усмихна и премести двегодишното дете, което държеше, от едната си ръка в другата. Отметна назад дългата си черна коса. — Но ние живеем тук вече от пет години. — Тя му се усмихна лъчезарно. — Петгодишната ми дъщеря се роди тук, така че е жителка на този щат, както и останалите ми деца. Всичките четири — добави тя и се засмя щастливо.

— А знаете ли случайно къде са се преместили мистър и мисис Хойт?

— Не. Къщата беше празна вече от дълго време, когато ние я купихме. Не са много хората, които биха искали да живеят в стар квартал като този, но само това можехме да си позволим, като имахме предвид, че ще трябва да отглеждаме деца, а и другите задължения, нали знаете. Но пък кварталът е хубав, нали? Съседите са все стари хора и с радост гледат децата в наше отсъствие. Вземат по-малко за труда си от бавачките, които можем да наемем от агенция, пък и на тях може да се разчита повече, отколкото на някоя гимназистка. — Тя отново се засмя. — Спомням си много ясно времето, когато аз самата бях в гимназията, въобще нямах чувство за отговорност.

— Така ли? — каза Ал разговорливо. Тя беше бъбривка, а той знаеше от опит, че добра информация се получава точно от такива хора в уж напълно невинен разговор.

— Като семейство Крамер, които живеят в съседната къща, например. Живеят тук, откакто се помнят, още откакто тези къщи са построени. Спомням си, веднъж казаха, че са платили две хиляди, за да я купят тогава. Можете ли да си представите?

— Значи семейство Крамер трябва да познават много добре семейство Хойт?

Тя изглеждаше изненадана.

— Да… Предполагам, че да. Може би трябва да запитате тях къде са се преместили вашите познати. Те са наистина мили, ще ви кажат всичко, което знаят.

Жиро й благодари и направи петнайсетте крачки, които го деляха от входната врата на семейство Крамер, по напукания циментов тротоар. Никакви детски колички тук. Пиринченото чукало на вратата беше идеално излъскано, стъклата на прозорците блестяха от чистота, а щорите бяха бели и много скъпи. Мисис Крамер умееше да поддържа приятния си дом. На входните стъпала имаше място, точно колкото за него и за няколкото саксии с мушкато. Започваше да се чувства като амбулантен търговец, който обикаля от врата на врата. Чудеше се колко от тях са останали в наше време, когато ловенето хора се страхуват да отварят вратите си на непознати. Но не и старият мистър Крамер. Чу го как се бори с резетата и ключалките, и предположи, че обикновено използват кухненския вход.

— Съжалявам, че ви създадох толкова главоболия — каза той на дребния човечец, който го гледаше изненадано. — Потърсих мистър и мисис Хойт… Бърнард и Барбара Хойт. Знам, че са живели в съседната къща…

— Правилно, там живееха. — Мистър Крамер понамести широките си очила и приглади доста оредялата си коса, легнала на една страна от повяването на лекия ветрец, прилична на бял захарен памук. — Значи сте познавали Бърни?

— Всъщност не. Само съм чувал за него. Всъщност, мистър Крамер, аз се интересувам от дъщеря им. — Ал извади снимката на Лори и му я показа. — Тя изчезна и ме наеха да я намеря.

— Изчезнала, казвате? Ха, не мога да кажа, че съм изненадан. — Той разгледа внимателно снимката като я държеше толкова близо до лицето си, че Жиро си помисли, че тя ще стане лепкава от дъха му.

— Да, това е Бони. Много отдавна беше времето, когато съм я виждал такава обаче. — Той изгледа остро Жиро, преценявайки дали ще е безопасно да го покани вътре. Сигурно го одобри, защото каза: — Защо не влезете, много е горещо тук отвън. Жена ми и Барби Хойт бяха приятелки, макар дъщерята на Барби да беше по-малка от нашата. Слава богу! — добави той, след което се обърна и го поведе през коридора към безупречно чистата вътрешност на къщата.

Мисис Крамер със сигурност беше добра домакиня и още по-добра в бърсането на праха, помисли си Жиро, като огледа набързо блестящата от чистота приятна малка стая с мебелите от дъб и телевизор среден размер — изключен, поне в този дом. Никъде не се виждаше дори петънце прах, а мисис Крамер седеше в кресло близо до празната камина. На лавицата над нея имаше ваза с изкуствени глухарчета. И тя беше дребничка като съпруга си и въпреки че температурата в къщата вероятно беше около деветдесет градуса по Фаренхайт, одеяло на райета в няколко цвята покриваше коленете й. Тя четеше, но остави книгата настрана, когато видя, че имат посетител.

— Този джентълмен се интересува от семейство Хойт, Мими — каза Крамер. — Изглежда Бони е изчезнала и са го изпратили да я търси.

Едва ли имаше жена, на която името Мими да подхожда по-малко, отколкото на мисис Крамер, помисли си Ал. Тя беше толкова грозна, че дори родната й майка с обич би я нарекла „не много хубавичка“ — с големи зъби, дълго лице и сива коса. Приликата й с конска муцуна не беше съвсем слаба. Тя нямаше нищо общо с лъскавия тип момичета на име Мими, които работеха в клубовете на заведения като тези например, в центъра на Лас Вегас. Очевидно, майката на Мими е била непоправим оптимист.

— Казвам се Жиро, мисис Крамер. Ал Жиро. И съм частен детектив.

Влажните й очи се оживиха, светнаха.

— О, господи, истински частен детектив! Тъкмо чета най-новия роман на Елмър Леонард. Хари ги заема от обществената библиотека и ми ги носи. Аз съм такава негова почитателка, че непрекъснато пиша на мистър Леонард и му казвам къде, според мен, сюжетът му е по-слаб. Сигурна съм, че той с радост посреща моята доброжелателна критика и помощта ми. — Тя се усмихна, с което показа големите си бели зъби — изкуствени, без съмнение — както и дъвката си, но, странно, усмивката озари цялото й лице и тя изведнъж заприлича на много по-млада жена.

Мими Крамер си е окей, помисли си Жиро, докато се здрависваше с нея и й казваше, че за него е удоволствие да се запознаят. Хари Крамер го покани да седне на дивана, а Мими го запита дали иска студена напитка. Мислела, че имат малко лимонада в хладилника. Той отказа, но благодари, след което насочи разговора към целта на посещението си. Тук поне миришеше на освежител за въздух с аромат на лимон.

Обясни, че напоследък Бони живеела в Калифорния, но изчезнала. Реши обаче да не тревожи Крамерови с вестта, че може би е мъртва.

— Трябва да знам повече за произхода на Бони, за да придобия по-ясна представа за характера й, нали разбирате — добави той, доловил от изражението на Мими, че тя няма търпение да му разкаже всичко.

— Е, дошли сте точно при когото трябва. Никой не знае за семейство Хойт повече от нас. Бяхме съседи цели четирийсет години. Бони винаги си е била дива, непослушна. Родителите й просто не можеха да се справят с нея. Беше смела и обичаше да позира, да показва каква е, да изпъква дори когато беше още много малка. Два пъти я хванаха да краде от магазина, полицията я предупреди, а баща й се отнесе наистина много строго с нея. Добре я напляскал с колана на панталона си, така чух. Но на Бони от нищо не й пукаше. Тя направо подлудяваше родителите си, бедните хорица. Бягаше от училище, пушеше, пиеше, вземаше наркотици.

— На колко години беше тя, когато започна да пие и да взема наркотици, мисис Крамер? — Жиро беше целият слух. Най-сетне щеше да опознае истинската Бони/Лори Мартин.

— Ами, още преди гимназията, мисля. Барби Хойт направо се поболя. Не можеше да разбере как нейното дете може да върши такива неща. Те вярваха в бога и се страхуваха от божието наказание, мистър Жиро. Никога не пропускаха нито една неделна служба в баптистката църква, винаги вземаха участие в организираните от църквата благотворителни мероприятия, винаги с радост помагаха на съседите си и на хора, по-бедни от тях самите. А пък семейство Хойт имаха далеч по-малко от повечето си съседи. Бърни ни каза, че е изплатил дома си след десетгодишна ипотека и че им се налагало непрекъснато да пресмятат парите и да пестят. За тях нямаше нищо по-важно от това да си имат собствен дом. Нищо. Защото, по този начин, казваше той, никой нямало да може да им го отнеме, да ги изгони, както правеха през онези дни собствениците с наемателите, ако те имаха малки деца или домашни любимци. — Тя поклати глава, явно неодобряваща злобата у хората. — Когато беше на седемнайсет, Бони им каза, че заминава. Щяла да отиде да живее в Пенсакола с един служещ във флота, така им каза. Опакова си нещата, взе всичките пари на майка си от портмонето й и си тръгна. Разбира се, те се опитаха да я спрат. Тръгнаха след нея, но не стигнаха далеч. Бяха убити в автомобилна катастрофа на магистралата.

В очите й се набраха сълзи, които потекоха бавно по бузите й и Жиро инстинктивно погали крехката й старческа ръка.

— Не е лесно да загубиш добри приятели, особено по такъв насилствен начин — каза той тихо.

— Хайде Мими, няма нужда да се тревожиш отново заради всичко това — каза Хари Крамер на съпругата си. Погледна Жиро и смръщи вежди. — От полицията казаха, че било заради спирачките, а това много ме изненадва. Бърни Хойт беше фанатик по отношение на колата си, грижеше се за нея като за бебе. Тя не беше нова, но бихте я взели за нова заради прясната боя и лъскавия двигател.

Мими въздъхна дълбоко и изтри очите си с книжна носна кърпичка, която извади от кутия до креслото си.

— Бони наследи малкото пари, които те имаха, както и къщата, която тя веднага продаде. Следващото, което чухме, беше, че съпругът й загинал при онзи пожар на танкера. Като че ли трагедиите непрекъснато преследват това момиче. — Тя пак въздъхна, този път по-леко, а погледът й срещна този на Жиро. — После тя замина по-надалеч. Кой знае къде.

Ал благодари за това, че си бяха направили труда да разговарят с него, извини се, че е разстроил мисис Крамер, и им махна за довиждане, защото те го изпратиха чак до входната врата и дори го изчакаха да се качи в колата си. Нямаше съмнение, че отдадената на порока тийнейджърка Бони беше и Бони Виктър, и Бони Хармън, както и Лори Мартин. Но Ал още не беше готов да сподели тази информация с детектив Балуърт.