Елизабет Адлър
Всичко или нищо (26)

Глава 26

Марла знаеше, че съзнанието й е някъде далеч… Затънало в лош сън, който непрекъснато се върти в главата й… В бедната й глава, която се цепеше от болка.

В този сън тя виждаше сандвича на пода в кухнята на Вики Малърд, значи беше още в страната на живите. Освен ако нямаше такива сандвичи и в рая. Замъгленото й до този момент зрение се фокусира върху мъжа с черния пуловер, който беше коленичил над Вики. Марла поклати озадачено глава. Сигурно халюцинира. По гърба й отново полазиха тръпките на страха. Тя просто не искаше да повярва на това. Лежеше напълно неподвижна. Страхуваше се дори да диша.

Неочаквано през вратата влязоха двама едри и здрави полицаи с вдигнати пистолети. Само за секунди накараха Стив Малърд да легне по очи на пода, в кръвта и мръсотията, насочиха пистолети във врата му и му сложиха белезниците.

Не знаеше дали сънува, но по бузите й потекоха сълзи. Защо плачеше? От облекчение? От болка? От мъка?

Единият полицай, с мило лице, се надвеси над нея.

— Дръж се, малката — каза той. — Линейката е на път. Само след минути ще си вече в болницата. Дръж се, докато стигнеш там.

След това хора в бели престилки се спуснаха над Вики. Вдигнаха я. Марла уморено си помисли, че може би ангелите отнасят Вики на небето. От нея продължаваше да капе кръв.

А после сънят се стопи в мрака.

 

 

Когато Марла излезе от съня, лежеше в болнично легло, а Жиро държеше ръката й. На лицето му беше изписана такава нежна загриженост, че си заслужаваше почти да те убият, за да я видиш. Тя успя да се усмихне въпреки болката.

— Е, здравей, скъпи — изграчи тя с глас, който просто не можеше да е нейният. Сигурно така става, когато си почти удушен, помисли си. Шокът от ужасния спомен накара очите й да се разширят от страх. Тя извика тихо и стисна още по-силно ръката на Жиро. Не искаше никога вече да се разделя с него.

— Здравей и ти, скъпа. — Той погали нежно лицето й и отстрани два кичура, паднали върху очите й. Погледът му се спря на посинелия й врат и насинените очи, на превръзките, покриващи раните от ножа по ръцете й. Главата й също беше пукната на няколко места. По някакво чудо Марла беше успяла да се превърти и така да избегне удара, нанесен с бутилката вино. Ако не беше, днес нямаше да лежи тук.

Жиро се чувстваше по същия начин, както когато бяха застреляли брат му. Докато я гледаше, чувстваше, че самият той е способен на убийство. Дори нещо повече — искаше да убие онзи, който й беше причинил това. Нуждата да си отмъсти го изгаряше.

— Една от съседките чула шума и виковете — каза й той. — Тя извикала ченгетата.

„И точно навреме. Иначе Марла щеше да е мъртва“, помисли си той с гърло, стегнато от мъка.

— Не биваше да ти позволявам да се замесваш в това. Трябваше да те спра.

Тя взе ръката му в своите две длани и здраво я стисна.

— Нали се справих добре? — каза с дрезгав шепот. — Марла Квищович, частен детектив. Хванах Стив. На местопрестъплението.

Ал кимна, все още изгарящ отвътре. Почти я беше изгубил. Ако не беше й позволил да му помага за този случай, Вики Малърд щеше да извика него да си поговорят.

— Добре се справи, Марла. Издигам те до равноправен партньор. И вече никога няма да ти позволя да излезеш сама.

Тя му се усмихна накриво. Очите й подсказваха, че изпитва болка.

— О, боже мой! Ами Вики? — прошепна. — Тя…? — Не можеше да произнесе думите „мъртва ли е“.

— В кома е. Била е душена, после пробождана многократно. Ножът е срязал артерия, проникнал е и в белия дроб. Лекарят ми каза, че от удар в сърцето са я спасили само няколко инча.

Марла задиша отново.

— Извадила е късмет — каза отново шепнешком.

Жиро не беше толкова сигурен. С ужасните рани, които й бяха нанесени, никой не можеше да каже със сигурност как ще изглежда Вики Малърд, когато излезе от комата. Ако въобще излезеше. Въпросът за Вики сега беше: всичко или нищо. Ако загубеше, беше мъртва.

Лекарствата отново унесоха Марла и той дълго още държа ръката й. Искаше да я вземе в прегръдките си, да я целува дълго, да я държи до сърцето си и да не позволява на никого повече да се приближава до нея. Щеше да убие всеки, който се осмели дори да я погледне накриво. Пое си дълбоко дъх, за да се поуспокои малко. Знаеше, че не е редно да изпитва това. Отмъщението нямаше да му донесе нищо. Марла беше жива. Тя ще оцелее. Е, може би ще й останат един — два белега, но няма да е нещо, което един добър пластичен хирург да не може да отстрани.

Нищо обаче не можеше да угаси гнева, който гореше в него, докато я гледаше.

Най-после той я остави да спи спокойно и излезе в безупречно чистия болничен коридор, за да потърси кафемашина. Пъхна монетите в процепа и задържа пластмасовата чашка, докато тя се напълни с кафявата течност, пресилено наричана „еспресо“. Мислеше за Стив Малърд и за развоя, който нещата бяха придобили.

Докато отпиваше от кафето, се питаше защо Стив беше извършил това. Дали Вики не беше открила истината за него и Лори? Дали не беше открила, че Стив е убил Лори?

Загадката още не беше разрешена.