Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
All or Nothing, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 12гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2015)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan(2020)

Издание:

Автор: Елизабет Адлър

Заглавие: Всичко или нищо

Преводач: Силвия Вангелова Ненкова

Издание: първо

Издател: Издателство „Калпазанов“

Година на издаване: 2001

Националност: английска

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Никола Христов

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0200-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12990

История

  1. —Добавяне

Глава 25

Сан Антонио, с население почти един милион и прекрасната гледка, която Аламо представлява, е приятен град, испански по душа, със сенчести площади и плавателни канали. Бо Хармън живееше в покрайнините в голямо почти колкото палат имение в колониален стил, за което Жиро мислеше, че приликата с Тара не е просто случайна и повърхностна. Докато шофираше по широката чакълеста алея в наетия джип, той мислеше, че Бони май не е взела много от парите на стария. Жилището й беше приятно и колата — скъпа, но пък Бо живееше като крал.

Спря джипа под сянката на огромен дъб, който все още си стоеше в огромната дървена щайга, в която първоначално е бил донесен — вероятно от някоя истинска плантация, където си е расъл повече от половин век. Поне Ал така предположи. Всъщност цялото имение на Бо имаше още онзи недоизкусурен външен вид, който подсказваше, че е още ново. Още се виждаха линиите между отделните чимове трева, образуващи моравата. А боята по къщата, както се казва, още не беше изсъхнала.

Широките входни стъпала бяха мраморни. Той ги изкачи и натисна звънеца. Някъде отвътре се чуваше „Жълтата роза на Тексас“ изпълнявана на пиано. Докато чакаше под портата, над която имаше двуетажна колонада, той се обзаложи сам със себе си за външния вид на Бо Хармън. Като Дж. Р. Юинг? Като Линдън Джонсън? Или като Бари Голдуотър? Или пък като Джон Уейн, който си играе на един от тримата?

Погледна внимателно и с нескрит интерес, когато вратата се отвори, но видя мъж с посребрена коса в бяло сако и сиви панталони на райета.

— Сър? — каза мъжът с подчертан британски акцент, изгледа обичайното за Жиро облекло и повдигна подозрително едната си вежда.

Иконом! Жиро беше наистина впечатлен. До този ден не знаеше, че търговците на коли печелят чак толкова много пари.

— Ал Жиро. Търся мистър Хармън — каза той. — Той ме очаква.

Като предпазна мярка беше телефонирал предварително на Хармън от Фалкон сити. Не искаше да го изгонят от чиито и да било мраморни стъпала, а знаеше, че магическата дума, която ще му осигури достъп вътре, беше „Бони Хармън“. Бо беше подскочил като застрелян заек, можеше да го усети дори по телефона — по ахването и последвалата дълга тишина. Не беше задал никакви въпроси, само го беше поканил в къщата си в два следобед.

— Влезте, моля, сър. — Икономът го гледаше така, като че ли му се искаше гостът да има сако или шапка или поне шалче, което да поеме. Както, без съмнение, е било във вековните замъци в Англия, където е работил преди. Ал се зарадва, че си беше направил труда да си облече чиста тениска.

Вътре беше като в хладилник и Ал почти можеше да усети как капчиците пот по кожата му замръзват. Още два градуса надолу и човек можеше да окачи месо в антрето.

— Изчакайте тук, сър, ще предам на мистър Хармън, че сте дошли.

Икономът се отдалечи по коридора, чийто под също беше мраморен, а Ал се огледа наоколо. Огромен кристален полилей светеше ярко над главата му, макар да беше още ранен следобед. Той изгаряше достатъчно ватове, Ал беше сигурен в това, за да освети целия Фалкон сити. Двойно стълбище, застлано с бежова пътека, дълга поне няколко акра, завършваше в горния си край със златни лебеди. Горе се виждаше още един такъв коридор като този долу. Няколко дебели двойни врати, високи поне дванайсет фута, водеха към помпозно и скъпо обзаведени стаи, декорирани в розово и бледожълто, или пък в прасковен и зелен цвят. А тази точно срещу антрето беше, изненадващо, цялата бяла. Всичките бяха обзаведени в стил Луи-еди-кой-си и пълни със златни украшения.

Той подсвирна и се опита да изчисли на каква сума може да възлиза всичко тук. Повече, отколкото може да се спечели дори с два салона и сервиза за коли, беше сигурен в това. Или стария Хармън беше наследил фамилното богатство и го беше оставил на свой ред на сина си, или Бо се беше сдобил с него чрез брака си. Обзаложи се на второто.

— Кой сте вие?

Ал вдигна глава и срещна погледа на висока, стройна брюнетка, застанала близо до края на извиващото се стълбище. Цветът на роклята й подхождаше почти идеално на бежовия килим и той вече не се съмняваше кой се е разпоредил за декора. Вкусът на мисис Хармън беше дал отпечатък както на нейния външен вид, така и на този на къщата.

Тя беше много близо до шейсетте, предположи той. Беше се подложила обаче на пластична хирургия от носа до бедрата. Нямаше нито една бръчица по лицето й, нито една гънчица по роклята й, нито дори едно косъмче там, където не трябва. Безупречно. Беше толкова чиста, колкото е една операционна, студена като хладилна камера и толкова лишена от сексапил, колкото е кукла от китайски порцелан. За секунда той се замисли дали е възможно да е имало връзка между Бо Хармън и Бони, но не — тя се беше омъжила за баща му.

Тя заслиза бавно и внимателно по стълбите, защото беше обута във високи сандали с тънки каишки, напълно в тон с роклята й.

— Кой сте вие? — запита отново, смръщила леко вежди от раздразнение. Май не беше свикнала да вижда мъже като него, в тениски, избелели дънки и износени ботуши, в елегантното си антре.

— Извинете ме, мадам, мисис Хармън. Казвам се Жиро. Имам уговорена среща с вашия съпруг.

Тя се приближи до него и той долови аромата на парфюма й. Знаеше обаче, че под внимателно поддържаната си фасада, тя е лишена напълно от женската миризма, която би могла да съблазни мъжа. Стерилна като хирургически скалпел, помисли си той.

— И за какво желаете да разговаряте със съпруга ми? — Стоеше на разстояние от него, като че ли се страхуваше от зараза. И го гледаше, без да премигва, със студените си сини очи.

— Хм… Въпросът е личен, мадам. Става въпрос за баща му — добави той, защото видя от бързото смръщване на веждите, че не би приела първото му изречение за отговор.

— Но старият Хармън е мъртъв вече от пет години — отговори остро тя. — И е много добре, че се отървахме от него. — И като каза това, тя мина величествено покрай Жиро, влезе в бялата стая и внимателно затвори вратата след себе си.

„За да не вижда неприятната гледка, която представлявам“, помисли си Жиро. Е, поне не беше затръшнала вратата, а в това проличаваше железният й самоконтрол. Тази жена беше истински айсберг. Готов беше да се обзаложи, че тя поддържа климатичната инсталация на тази близо нулева температура.

— Оттук, моля, мистър Жиро. — Икономът се беше върнал и Жиро тръгна след него, като нарочно влачеше краката си по мраморния под.

Бо Хармън седеше зад грандиозното си бюро. Жиро беше сигурен, че само Наполеон може би е притежавал бюро с такива размери. Освен че беше огромно, то беше украсено с дърворезба и на места беше позлатено. И, също като Наполеон, Бо беше мъж с извънредно нисък ръст, но здрав и набит като селянин, в пълен контраст по външност с ледената си съпруга. И беше много по-млад от нея, с руса коса, червеникава кожа, бледосини, почти безцветни, очи и нос на петна, което издаваше, че посяга към бутилката бърбън по-често, отколкото би трябвало. Жиро разбра, че предположението му е вярно — Бо се беше оженил за пари. Защо иначе би я взел?

Бо не стана от стола.

— Седнете, Жиро — каза той студено. — И ми обяснете за какво по-точно сте дошли.

Той преднамерено хвърли поглед на големия си и много скъп златен часовник — от онези, които биха били необходими само на капитаните на яхти, тръгнали да прекосяват моретата. Ал не се съмняваше, че той показва времето на три континента. Също така се надяваше, че Бо знае колко е часът и тук, в Тексас. Челото на Бо беше широко само два инча и Ал не би се обзаложил за неговите интелектуални способности.

Той седна на стола, тапициран със светлочервена кожа, поставен от другата страна на бюрото.

— Дошъл съм, сър, за да поговорим за съпругата на баща ви, Бони Хармън.

— Бивша съпруга — каза грубо Бо.

— Извинете ме, сър. Всъщност правилната дума би била вдовицата на баща ви. — Жиро можеше да си играе с думите, когато поискаше.

Бо изсумтя и се облегна назад. Той също седеше в стол, тапициран със светлочервена кожа, само че беше два пъти по-дребен от Жиро и на този стол приличаше на малко момченце, разположило се в офиса на баща си. Което всъщност Бо вероятно беше правил, помисли си Жиро, през по-голямата част от своя живот. Докато не се е оженил за госпожицата, чието име беше Чанта Пълна с Пари.

— Мисис Хармън изчезна, сър, и ме наеха да я намеря. Изчезна преди четири седмици в Калифорния, където работеше като агент по недвижима собственост.

— Ха! Бони? Агент по недвижима собственост? Тази уличница не можеше да направи нищо повече от това да претопли яденето. Сигурен ли сте, че говорим за един и същи човек?

— О, да, сигурен съм.

— Е, проклет да бъда. Не мога да кажа, че съжалявам, дето е изчезнала. Не бих съжалявал и ако тя свърши зле. Тази жена почти успя да съсипе живота ми, мистър Жиро. А и замина с доста голяма част от парите на баща ми.

— Била е омъжена за баща ви, нали така?

— Да. Завоюва града с червена коса и високи токчета. Срещнала се с татко в ресторанта „Бенбойс Стек Хауз“, където беше сервитьорка. Той ходеше там два пъти седмично. Тя сигурно го е изиграла по някакъв начин, нали разбирате. Той беше вече стар човек, за бога! Още преди да се усетим, вече го беше омагьосала. А старият глупак наистина я желаеше. Предполагам, накарала го е да вярва, че все още го може.

— Няма по-големи глупаци от старците — каза Жиро с надеждата да го подтикне да говори още.

— Още преди, да сме чули за нея, той вече планираше сватбата. Лорета се кълнеше, че това би посрамило семейството й. Семейството на съпругата ми е много древно — добави той с гордост. — „Ларсънс Ойл“ може би сте чували?

Жиро наистина беше чувал, затова кимна с глава.

— Тя наистина го държеше здраво и не можехме да направим нищо, за да спрем стария глупак. Лорета се опита да се намеси. Опита се да настани татко в много хубав и скъп дом някъде край Остин, за който беше чувала. В семейството й веднъж имало… малко нещастие, да го наречем… Така че тя знаеше от личен опит, че мястото е добро. — Прокара длан през рядката си руса коса и погледна Жиро с безцветните си очи. — Човек като вас сигурно разбира от тези неща — добави той и отново кимна с глава, за да потвърди. — Но на Бони такива не й минаваха. Сигурно беше разбрала отнякъде за намеренията ни, защото един ден у дома дойдоха цяла армия от лекари и психиатри, за да се срещнат с нас. Те подписаха документите, подготвени предварително, в които пишеше, че татко е compos mentis във всяко едно отношение. Освен когато се отнасяше до нея, разбира се — добави той с горчивина. — Историята е дълга, но няма смисъл да ви разказвам всичко. Накратко, татко се ожени за нея и само четири месеца след сватбата вече лежеше в ковчега. Или по-точно, в ковчега беше поставено онова, което беше останало от него. След пожара в леглото му.

— Беше ли старият мистър Хармън заклет пушач?

— Да. Само господ знае как не го хвана рак на белите дробове. Сигурно бърбънът прогонваше болестта. Бутилка първокачествен бърбън може да прогони, по мое мнение, всяка болест.

— И тогава възникна въпросът със завещанието на баща ви?

— Ха! — Бо стана от масивния стол. Отиде с наперена походка до прозореца, сложи ръце на гърба си и се загледа в пейзажа пред себе си. Във всяко едно отношение изглеждаше точно като Наполеон, заточен на остров Елба, взиращ се през морето към Франция — земята на неговите мечти.

— Той й остави всичко: бизнеса, къщата, „Кадилака“ и всичките си пари.

— Вие, естествено, сте оспорвали.

— Можете да заложите главата си, че го направих. Адвокатите на Лорета нападнаха жената като хищни птици. Казаха й, че ще поискат по-нататъшно разследване на смъртта на татко, както и на нейното минало, ако не стигнем до споразумение. Предполагам, че с това я уплашиха. Както и да е, споразумяхме се и тя върна всичко, след като й платихме.

Жиро се изкашля, преди да зададе особено деликатния въпрос:

— И колко точно платихте на мисис Хармън, сър?

Бо се извърна от прозореца. Усмихна се горчиво и каза:

— Двеста хиляди долара. — Отметна глава назад и се разсмя с глас. — Можеш да ги вземеш, ако искаш, бейби, така й казаха адвокатите. Но повече няма да получиш. И тя ги взе, естествено. И замина от града на следващата сутрин с парите в брой. Не искаше да приеме чек. Такива като нея не признават чековете.

Ал знаеше какво има предвид. И също така знаеше, че е прав.

— И оттогава не сте чували за нея? Не се ли е върнала, за да поиска още пари в брой?

Бо поклати глава.

— Не. Нищо. Докато не се появихте вие с вашите въпроси. А аз дори няма да ви попитам какво мислите, че се е случило с нея. Аз просто не искам да знам. Не искам името на семейството ми да бъде отново влачено из калта.

Ал знаеше, че не може да обещае това на Бо, но му благодари за отделеното време и се сбогува с него.

Вратата на бялата стая беше леко открехната, когато той последва иконома по коридора. Той успя да зърне приличното на маска лице на Лорета, която го следваше с поглед.

Когато входната врата се затвори здраво зад гърба му, той въздъхна дълбоко от облекчение. По негово мнение, Бо и Лорета Хармън се заслужаваха един друг.