Елизабет Адлър
Всичко или нищо (24)

Глава 24

Във Фалкон сити, близо до Ларедо, Тексас, въздухът беше толкова горещ и сух, че можеше да предизвика жажда дори у мъртвец. Той трептеше в пладнешката горещина и изглеждаше като сцена от уестърн, когато Жиро, в джип „Ренглър“ този път — те минаваха за най-спортния тип превозни средства в Сан Антонио, откъдето го беше взел под наем — се движеше бързо по магистралата, която минаваше точно през средата на града и излизаше в другия му край. Градът остана зад него още преди той да е осъзнал, че е бил там. Погледна назад през рамо, видя една-единствена самотна палма и синия блясък на вода. А може би беше просто мираж. От традиционния тип миражи, които човек вижда в пустинята.

Огледа магистралата. Нищо. Завъртя джипа обратно и, този път по-бавно, се върна към града.

От двете страни на главната улица във Фалкон сити имаше витрини, както е обикновено във всички градове. В единия си край тя започваше със супермаркет и завършваше в другия с аптека. А между тях се намираха „Бликс Хардуер“, железарски магазин; „Тойсн моор“, където, освен играчки, имаше и други джунджурии; китайският ресторант на Кинг Хо, откъдето човек можеше да вземе храна и за вкъщи; „А Бургер Бой“, където предлагаха най-хубавите бургери в града; шивашкото предприятие с магазин към него на Лусил; „Коркис Чили Парлър“, където предлагаха къри и други лютиви ястия, и въобще все такива неща. Плюс офиса и помещенията на един търговец на автомобили, „Марстънс Аутос“. Докато минаваше край него, Жиро го огледа добре. Чудеше се дали Бони не е заменила „Буика“ с друга кола точно тук. Но първо трябваше да говори с жената, която сега беше собственичка на колата.

Мис Гуинет Арден живееше в малка къща в стил ранчо, изградена от кафяви дъски, над която се издигаше огромен евкалипт. На едно място кората му се беше обелила и се виждаха паяци черни вдовици, които пълзяха бързо нагоре Жиро се изкачи на разнебитената веранда пред входната врата и натисна звънеца, а в същото време се питаше дали мис Арден знае за паяците. Не познаваше нито една жена, която да обича паяци, а точно черните вдовици не бяха от вида, който би бил приет с радост, в което и да е домакинство.

Избърса с длан потта, която се стичаше по тила му. Едва сега разбра защо всички каубои носят шалчета. Те не бяха само тяхна запазена марка, а явно пречеха на потта да се стича по гърба под ризите им. През прашното стъкло можеше да види само отворена врата, зееща в празна стена на около четири фута разстояние, а това означаваше, че антрето е най-малкото, което досега беше виждал. Старомодна рисунка, издържана в червеникавокафяви тонове, на Исус с венец от тръни на главата и кървящо сърце — особено яркочервено — висеше на стената, за да поздрави с добре дошли посетителите на мис Арден. Тя със сигурност показваше какво можете да очаквате от стопанката на къщата, помисли си Жиро и отново натисна звънеца.

— Ало? — Той отвори входната врата и пъхна главата си вътре. До ноздрите му достигна миризма на мухъл и тамян, която го накара да кихне. Малко черно котенце притича бързо покрай него и излезе навън.

— Веднага се върни! — изкомандва дълбок женски глас. — Ако това си отново ти, Джаксън Милър, можеш да оставиш зеленчуците на плота в кухнята и да кажеш на майка си, че довечера ще се видим с нея в залата за бинго.

Въпреки че не беше Джаксън Милър, Жиро пристъпи вътре. Вляво на малкото антре беше кухнята. Мивката беше пълна с мръсни чинии, всички повърхности бяха затрупани с празни кесии и картонени кутии, кутийки от кока-кола, консервни кутии и други, а по пода бяха пръснати няколко купички, от които явно се хранеше котето. Имаше още дървена кутия, застлана с вълна, в която котето спеше, но тя отчаяно се нуждаеше от почистване. А линолеумът, който покриваше пода, сигурно не беше подменян от десетилетия, защото цветът му беше станал неопределено кафяв.

Вдясно беше всекидневната стая. Мис Арден се беше разположила на много стар диван, тапициран със зелено кадифе, пред телевизора, пуснат високо. Май предаваха поредния епизод от сериала „Дните на нашия живот“, защото тя дори не се обърна да види дали Джаксън Милър е оставил зеленчуците в кухнята. Камо ли да провери кой, по дяволите, е застанал в антрето й. Друга, още по-голяма, картина, изобразяваща Исус, висеше над тухлената камина, а половин дузина свещи горяха пред молитвен стол, поставен пред импровизирано светилище на Мадоната. Миризмата на тамян и котки беше зашеметяваща, но Жиро предположи, че човек свиква дори с това след известно време. Виждаше само тила на мис Арден.

— Извинете, мадам, мис Арден — каза той високо, за да надвика телевизора. — Искам да говоря с вас за нещо.

— Какво? — Погледът й не се отдели от екрана и той влезе още по-навътре в стаята. Заобиколи дивана и застана пред нея, за да го види най-после.

— Извинете ме, мис Арден, дошъл съм заради колата ви.

Тя беше невероятно дебела, облечена в синьо-оранжево кимоно. Явно си беше боядисвала косата сама вкъщи, защото цветът й беше направо гарвановочерен. Носеше синя панделка в косата си, пухкави сини пантофи на дебелите си крака, а на непропорционално малкия й нос бяха закрепени бледосини пластмасови очила. Устата й, прилична на розова пъпка, беше боядисана с оранжево червило, за да допълни външния й вид, макар че, помисли си Жиро, с нейния вкус червилото можеше да е и синьо.

— Изчакайте минутка. — Тя махна раздразнено с малката си ръка с пръсти, прилични на банани. — Не виждате ли, че съм заета?

Ал зачака, като се опитваше да не диша много дълбоко. Миризмата от кофата за боклук, котешкото сандъче и тамяна и прибавящата се към тях горещина можеха да задушат дори най-силния човек. Минаха пет минути и тръгнаха финалните надписи на филма.

Гуинет Арден се поизправи на дивана и го погледна през рамо.

— Кой сте вие и какво искате? — запита остро тя, а очите й любопитно го изгледаха от горе до долу иззад стъклата на очилата.

Ал не можеше да я обвини, че му говори остро. Все пак той й беше напълно непознат, а стоеше в средата на всекидневната й стая. Хрумна му, че тъй като е в зоната на каубоите, тя може би има и пушка до дивана. Побърза да обясни:

— Съжалявам за безпокойството, мадам, но искам да говоря с вас за колата ви — „Буик Регал“, 1980.

— Знам какъв е автомобилът ми. Пък и защо въобще питате?

— Опитваме се да намерим предишния му собственик, мис Арден. Можете ли да ми кажете от кого го купихте?

— От кого? Нямаше такъв. Купих го от „Хармънс“ търговците на коли, преди около шест или седем години. — Тя вече претърсваше каналите, за да намери следващото си любимо предаване, но Жиро умееше да бъде търпелив. Тя все пак не беше длъжна да отговаря на въпросите му, ако не искаше.

— Търговците, които се намират на главната улица? Мислех, че на табелата пише „Марстънс“.

Малките й очички го фиксираха секунда преди тя пак да обърне глава към телевизора.

— Не сте оттук, нали?

— Не, мадам, не съм…

— Защото, ако бяхте, щяхте да знаете, че Хармънс поеха бизнеса преди няколко години.

„По дяволите“, помисли си Жиро. Това проваляше всичко — сега нямаше как да се проверят документите и записките на предишния търговец. А и мис Арден очевидно нямаше какво повече да каже. Вниманието й вече беше приковано от поредния епизод на „Главна болница“. Той й благодари и се сбогува, но се съмняваше, че тя го е чула.

Навън той си пое няколко пъти дълбоко дъх и изтръска праха от дрехите си. Чувстваше се така, сякаш миризмата на къщата беше прилепнала за него. Отново забеляза паяците черни вдовици. Този път бяха четири-пет на брой и не помръднаха, докато той минаваше край тях. Кожата му настръхна, той почти осезаемо усещаше как го гледат очичките на отровните насекоми.

„И сега — какво?“ С тази мисъл той се качи в джипа и бавно подкара из града. Беше стигнал до задънена улица. Нямаше полет навън от Сан Антонио чак до утре, а той беше изложен на горещината от 110° по Фаренхайт, без да се вижда никакъв бар наоколо. Скоро ще започне да му се привижда бутилка „Самюъл Адамс“ с капчици вода, стичащи се по леденостудените й стени. А междувременно май щеше да му се наложи да мине с чаша пепси-кола от машината на гара Шеврон.

Изпи я и купи още една. От магазинчето си купи пакетче чипс. Обяд в тексаски стил, помисли си мрачно и ги изяде в горещия джип, чудейки се каква да бъде следващата му стъпка. Трябваше да вземе душ и да поспи малко, така мозъкът му може би щеше да се отърси от горещината и отново да заработи нормално.

Разбира се, мотелът се казваше „Синята птица“ и, разбира се, той много приличаше на къщата в стил ранчо на мис Арден, само че беше по-голям и миришеше на дезинфектанти и застоял въздух, вместо на котки. На рецепцията имаше електронен зумер, който не спираше да бръмчи, а звукът на телевизора беше нормално висок. Предаваха конни надбягвания. Той с интерес погледа минута-две, преди една кафява кобила да излезе напред и да се втурне стремглаво към финала.

— Добре бяга тази кобила — каза той одобрително.

— Да, тя е собственост на местно семейство, Хармънс. Не е красива, но наистина бяга бързо. Аз самият заложих няколко долара на нея. Може да й се има доверие, че ще победи с три дължини преднина, но не повече все пак. Благодаря за бакшиша.

Жиро плати исканите трийсет и пет долара и взе ключа за стая номер шест.

— Ще запомня името й, в случай че я видя някога на хиподрума Дел Мар. — Той всъщност не си падаше по залаганията на конни състезания, но обичаше да гледа как конете препускат, изпотени от усилието. За него конните надбягвания бяха красота, а не машина за правене на пари. Макар че това беше хубаво допълнение.

Един ден, като забогатее, ще си купи два коня просто заради радостта да ги има. При тази мисъл се усмихна щастливо и отвори вратата към стая номер шест. Май имаше вероятност да притежава два състезателни коня толкова, колкото и да стане собственик на един от онези лъскави малки частни реактивни самолети, за които Марла копнееше с цялата си душа. Но тя беше права. Детектив, който притежава частен самолет, ще бъде нещо не на място в тази стая с износения кафяв килим, станал черен на места, с нощното шкафче, изработено от пластмаса, но имитираща дърво, с разнебитен гардероб, със завивките с щамповани фигури, имитиращи пачуърк, и с мивка, цялата в петна от гасени в нея цигари. Поне душът, въпреки че решетката му беше ръждясала, осигуряваше колкото искаш студена вода. Стоя под него десет минути, подсуши се с хавлията, изтъняла от дългогодишна употреба, и се почувства отново човек.

Отметна завивките и видя, че, слава богу, чаршафите бяха чисти. Легна гол, без да се завива, и се замисли. Хармън. Това име изникваше вече два пъти. Преди бил търговец на коли, а сега е собственик на състезателни коне. Трябва да е понатрупал малко пари, за да смени така бизнеса.

Отвори чекмеджето на нощното шкафче и извади телефонния указател. Х… Х… Х… Харли, Харолд, Харпър… нито един Хармън. По дяволите.

Излегна се отново с ръце под главата и смръщи вежди. „Буикът“ беше тук. Бони сигурно също е била тук по някое време. Проклетият отговор беше тук… някъде.

Седна и отново прелисти указателя под буквата „Х“, за да провери дали не е пропуснал името… но не. Замисли се за Бони Виктър/Лори Мартин. Провери и за двете имена в указателя. Нямаше Бони Виктър, но имаше Л. Мартин. На номер 122 на „Линдън Драйв“.

Беше се вече облякъл и излязъл през вратата, преди още вие да сте успели да преброите до десет, и питаше човека зад рецепцията как да стигне до „Линдън Драйв“.

Номер 122 беше традиционна къща: с бели застъпващи се дъски, които обшиваха стените, с отдавна непрекопавана, станала на буци полянка отпред, тревата, на която беше изгоряла от слънцето, с дърво, извисяващо се над покрива и предна веранда с люлеещ се стол на нея. Въобще, от онези къщи, които вървят заедно с допотопните хладилни шкафове в тях. Една жена седеше в люлеещия се стол и вдигна поглед, когато Жиро спря колата пред полянката на къщата й.

Беше прехвърлила петдесет години, но беше спретнато облечена в памучна рокля на червени и бели точки, късата й сива, приятно чуплива коса беше прибрана зад ушите й. На врата й имаше перлена огърлица, а на ушите — малки перлени обеци. Носеше също и малка златна халка с малък, но първокачествен диамант. Изглеждаше точно такава, каквато беше — приятна и мила дама.

— Съжалявам за безпокойството, мадам — извика Жиро веднага след като излезе от колата, — но може ли да разговарям с вас?

Тя въздъхна и поклати глава.

— Не, млади човече, ако продавате нещо, аз просто не искам да купувам каквото и да било. Не мога да си го позволя.

Той се засмя, тя — също.

— Е, мадам, това се казва хубав и искрен отговор — каза той, — но всъщност аз искам да разговарям с вас за една изчезнала жена. Нает съм от семейството й да я намеря. Знаем, че е прекарала известно време тук. Имам снимка. Питам се дали вие няма да я познаете.

— Защо аз?

Тя определено не е глупава, помисли си той.

— Ами, нещата стоят така, мадам… Вашето име беше намерено сред нещата й, останали в апартамента. Проверяваме при всеки, когото тя е познавала.

Тя кимна и протегна ръка.

— Дайте да видя снимката.

Той й подаде снимката, която Марла беше взела от Джон Макайвър, и зачака търпеливо на верандата тя да намери очилата си.

— Ами да, наистина си я спомням! — възкликна тя. — Това е Бони Хармън. Макар че едва успях да я позная. Виждате ли, по онова време тя беше червенокоса. Но да, спомням си, че тогава също имаше това хубавичко малко кученце. Клайд, мисля, че така се казваше. Винаги му слагаше червена панделка и отдалеч се виждаше колко силно го обожава.

Бинго, помисли си Жиро, като си спомни какво беше постигнал при мис Арден.

— Как казахте, че се казвала тогава, мисис Мартин?

— Името й беше Бони Хармън. Е, поне по-късно. Когато я срещнах за първи път, тя беше Бони Някоя-си-друга, макар да съм проклета, ако мога да си спомня тогавашната й фамилия. Както и да е, много съжалявам, че е изчезнала, макар че, трябва да призная, не съм изненадана — добави тя замислено.

— Как се запознахте с Бони, мисис Мартин?

— О, господи, забравих добрите си маниери. — Тя му направи знак да седне. — Моля, седнете, мистър…

— Жиро. Ал Жиро. Благодаря.

Той седна на по разнебитения стол срещу нея.

— Има изстудени напитки в хладилния шкаф, ако искате — добави гостоприемно тя. — Пепси-кола, цитронада, какво искате?

— Благодаря, мадам, наистина ще изпия едно пепси. Толкова е горещо тук.

Тя се засмя. Смехът й беше нежен и подхождаше на деликатната й костна структура.

— Щом сега ви е горещо, мистър Жиро, как ли ще се чувствате, ако сте тук, когато задухат горещите ветрове? Температурата се вдига с още двайсет градуса. Човек може да си приготви закуската върху капака на колата. Сега дори е приятно, температурите са средни.

Той се засмя заедно с нея, после повторно я запита как се е запознала с Бони.

— Влязох да обядвам в заведението до бензиностанцията близо до Ламънд, няколко мили по-нататък по магистралата, която води на запад. Все още си е там — добави тя. — И, да ви кажа, там правят най-хубавия пай с праскови в тази държава, както и много хубави пилешки пържоли. Все още редовно си похапвам там. Както и да е, в онзи ден също обядвах там. Посетих тоалетната, преди да си тръгна. Десет минути след това бях преполовила пътя до Фалкон сити, когато си спомних, че забравих дамската си чанта в тоалетната. Така че, разбира се, веднага се върнах с надеждата да я намеря. Човек никога не знае, макар че мястото е оживено, а по онова време там наистина имаше много хора… Както и да е, когато влязох, млада жена тъкмо подаваше чантата ми на сервитьорката. „Благодари ви, млада госпожо“, казах аз и наистина й бях благодарна. Току-що бях ходила до банката и имах около седемдесет долара. Кредитната ми карта също беше вътре, както и шофьорската ми книжка. „Така трябва да постъпват всички християни“, отговори ми тя. И знаете ли какво, мистър Жиро? Тези простички думи стоплиха сърцето ми. В наше време човек не може да види много добри дела. Разговорихме се и тя ме попита дали знам къде може да продаде колата си. Стар „Буик“ който беше паркирала отпред. Дадох й името на местния търговец на коли, при когото аз самата ходех за услуги, и дори отидох с нея, за да й помогна да получи по-добра цена. После тя ме помоли да я откарам до някой мотел. Следващият й въпрос беше къде е най-близката баптистка църква. Аз самата принадлежа към епископалната църква, но това не означава, че съм против другите. Първо я откарах до църквата. Тя се представи на пастора, каза, че ще остане известно време в града, и помоли да я приеме в паството си. Беше добро момиче, веднага се виждаше. Малко старомодна, добре възпитана, такива вече няма. Червената й коса беше прибрана на тила, по лицето й нямаше грим, дори червило. Не изглеждаше като лоша жена. После я закарах до най-близкия мотел и й казах да ми се обади, ако има нужда от помощ. Но се виждаше, че е от независимите жени, които могат да се справят с всичко. Пожелах й късмет и си заминах.

Можете да се обзаложите, че бях изненадана, когато след няколко месеца прочетох, че се е омъжила за стария Хармън, който беше на деветдесет, макар да беше богат. Неговото семейство не прие женитбата. Стана доста голям скандал. А когато Хармън загина след два месеца при пожар — мисля, тя каза, че пушел в леглото — хората приказваха наистина много.

— И тя наследи парите на Хармън?

— Е, това вече не знам. Тя трябва да е заминала много скоро след това, защото повече не я видях.

— Да… — Ал кимна замислено.

— Сега сигурно разбирате, че се изненадах, когато ми показахте снимката на Бони. Сега тя е руса, но все пак съм сигурна, че е Бони.

Жиро взе снимката, благодари на мисис Мартин, че му е отделила от времето си и му е помогнала много. И накрая запита къде би могъл да намери семейството на Хармън.

— О, след пожара синът му се премести със семейството си. Продадоха бизнеса на Марстън, продадоха и къщата си, както и собствеността на стареца и отидоха да живеят в Сан Антонио. Мисля, че сега той има два сервиза за коли и е собственик на състезателни коне. — Тя поклати глава. — Старият Хармън сигурно се е обърнал в гроба. Той не пропускаше нито една неделя в църквата и беше против комара, пиенето и въобще против всички пороци.

— С изключение на пушенето — каза Жиро.

Тя вдигна изненадано вежди.

— Да, освен пушенето — съгласи се с него.